В нощта преди идването на Новата година земята е покрита

В нощта преди идването на Новата година земята е покрита с бяла снежна завивка. Горе на небето трепкат звезди, а долу свети снегът. Светло е като ден. Надалече се виждат черните сенки на дърветата. Сегиз-тогиз от близкото село се чува кучешки лай. Там хората спят и сънуват утрешния щастлив празник.

 Към среднощ, малко преди да звънне дванадесетия час, накрай селото излезе остаряла жена. Тя беше висока, суха и прегърбена. За да не падне от уязвимост, се подпираше с патеричка. Облечена беше в дрипи. От главата й се спущаха бели коси. Тя крачеше, спираше се понякога и гледаше напред, като че ли чакаше някого. След момент нещо профуча пред нея. На близкото дърво кацна бухал.

– Буху! Буху! – рече бухалът. – Какво? Заминаваш ли? Заминаваш ли?
– Заминавам – отвърна бабичката. И след това попита: – А къде е сестра ми? Иде ли към този момент?
– Иде! – избуха бухалът. – Погледни напред. Ей там, хе-е-е!

 Бабичката погледна. Далеч по равния сняг се мяркаше светлина. Светлината идеше все по-близо и по-близо. Бабичката се спря. Срещу нея профуча шейна, возена от два елена. В шейната седеше млада, хубава жена. На главата й светеше корона. Златошита шуба поддържаше русите й коси. Жената съзря бабичката и дръпна юздите на елените. Шейната спря.

– Коя си ти? – попита младата жена.
– Аз съм тази, която ти ще бъдеш след дванадесет месеца – тихо отвърна бабичката.
– Ах, сестро, блага! – извика младата жена – Ти ли си? Колко си остаряла, сестрице!
– Не се чуди: и ти ще остарееш като мене – отвърна бабичката. – Така ни е отсъдено – само дванадесет месеца да живеем. Лани и аз бях като тебе. Помниш ли? Но тук има доста нещастни хора. Трябваше да им оказа помощ. С короната си купих самун за гладните. Затова главата ми е открита. Облякох голите с царската си дреха – и ето ме в дрипи. Изтрих сълзите им с русите си коси – и косите ми от тъга побеляха. Сега съм бедна и остаряла. Безсилна съм към този момент. Върви, сестрице, бързай! Отнеси наслада на хората – те те чакат. Дано благослови Господ пътя ти. Бабичката млъкна.

– Буху! Буху! – обади се отново бухалът. – Да вървим ли
– Да вървим! – повтори бабичката и закрета из дълбокия сняг.

 А младата жена подвигна юздата, припнаха отново елените и шейната се понесе напред. Скоро откъм селото екнаха радостни крясъци. Децата със сурвакници в ръце посрещнаха светлата гостенка – Новата година.

Автор: Георги Райчев, 1932 година