В най-новата държава в света - Южен Судан, се боят

В най-новата страна в света - Южен Судан, се боят от чужденците, пристигнали от Хартум, Северен Судан

Навръх 24 май Кирил Вълчев, генералният шеф на Българска телеграфна агенция, навърши 51 години. Малко преди този момент обаче той приключи обиколката си на всички 193 страни - членове на Организацията на обединените народи (ООН). Мианма е последната 193-а страна, в която отива дружно със Силвия на малко сватбено странствуване незабавно откакто на светла неделя след Великден в храма " Свети Йоан Рилски " в София ги венчават игуменът на Рилския манастир свещеник Евлогий и ректорът на Софийската духовна семинария свещеник Пахомий. През февруари двамата подписаха цивилен брак край крайбрежията на българската база на Антарктида пред капитана на българския транспортен съд " Св. св. Кирил и Методий ". Публикуваме пътеписа на Вълчев за еднодневното му премеждие в Южен Судан.

Джуба, Южен Судан

26 ноември 2011 година

Арестуваха ме.

А всичко стартира толкоз добре.

Държавите едвам успяваха да зародят преди да ги посетя.

Южен Судан разгласи самостоятелност на 9 юли същата 2011 година, отделяйки се от Република Судан след десетилетна война (най-продължителният цивилен спор в Африка) с два милиона жертви и след референдум. Помня, че гледах репортажите за тържествено биещите църковни камбани – тъй като в тази част на Судан живеят християни. Празнуваха това, че Черна Африка се отделя от Арабия. И тогава и през разум не ми минаваше, че единствено четири месеца и половина по-късно ще хвърча към 54-тата страна в Африка и 193-тата членка на Организация на обединените нации.

А ето, че кацнах за през целия ден в Джуба.

Въпреки, че летях от Хартум с „ Marsland Aviations ". Звучеше ми все едно ще хвърча със аероплан до Марс. Но това беше единственият полет този ден до южносуданската столица. Поне името на самолета Боинг 737-500, написано с огромни червени букви, беше с добра прокоба – „ ALEX " като сина ми.

Това е най-екзотичната самолетна компания, с която съм пътувал.

Проучването ми в интернет сподели, че „ Marsland Aviations " лети до 10 дестинации с 4 самолета – основно в Судан и Южен Судан, само че и до Кения и Египет. Флотилията му се състоеше от по един „ ТУ-134 ", „ ЯК-42Д ", „ Боинг 737-200 " и „ Боинг 737-500 " – явно последният беше най-хубавият и за благополучие тъкмо той ми се падна за полета до Джуба. Създадена беше през 2001 година като първата частна самолетна компания в Судан и на уеб страницата й пишеше, че има документи за регистрация от ICAO за MSL и две писма от IATA, каквото и да значи това и без значение дали трябваше да ме успокоява, че това не е като другите судански самолетни компании, които имали проблеми със сигурността – да вземем за пример „ Air West ", на която Европейската комисия беше наложила възбрана за полети до Европейския съюз. Но малко съмнителна ми се видя хвалбата на уеб страницата, че „ Marsland Aviation is ISO-9001-2000 certificated ", тъй като това надали беше най-надеждният документ за една самолетна компания. В удостоверение на изказванието на лидера ми в Хартум - Хатим, обаче, че това е най-хубавата авикомпания за вътрешни линии в Судан (разбирай и Южен Судан) беше информацията, че тя държи 77 % от този пазар с по 900 пасажери на ден.

Полетът Джуба – Хартум беше всекидневен – съгласно последното разписание от 9,00 ч сутринта и продължаваше два часа.
Изглед от Джуба 
34 на бордната ми карта се оказа просто номер на билета,

а не на място. Места нямаше.

Но аз се качих сред първите – прочее за първи път няколко жилави черни ме изпревариха, макар стратегически заеманото от мен място до изхода на рейса. В този случай качването сред първите се оказа, че има и друго значение, с изключение на да си осигуриш място за багажа – изключително на такива полети, където пасажерите влачат от варели до денкове като ръчен багаж. Успях да седна на първия ред след бизнес-класата. Самолетът се препълни.

Седалките бяха много мръсни. Стюардесите бяха в синьо със сини шапчици и червени шалове. Бордното списание, което си взех като сувенир, се споделяше „ Marsland Skies " и главният му материал беше изявление със стюардесата Suhaila, снимана на корицата, под заглавие: „ My trip with Mr. President will remain in my memory ".

Излетяхме с 20 минути забавяне, само че поради опашка от самолети, а просто тъй като тръгнахме по-късно.

Хартум ни изпрати с прежулящо слънце и пясъчна зной, оттатък която се виждаше пробляскващата змийска кожа на Нил с раздвоения му хобот, където се събират Сини и Бели Нил. Отгоре се виждаше, че градът е доста вярно плануван – въпреки всичко строили са го англичаните. Правилните правоъгълници на кварталите бяха опасани от леко завито околовръстно шосе, чиято една страна е реката.

Веднага сервираха закуска – две хлебни топчета с нещо като дребен шницел по средата, тулумбичка и компот кой знае по какъв начин наврян в кен.

Летяхме на юг над Бели Нил през пустинята към най-новата страна на света.

След като се приземихме пред жълтеникавата едноетажна сграда с голям надпис „ Juba " (с една „ b ", а не както го пишат на британски език с две), пасажерите започнаха да се придвижват пешком до постройката сред самолетите.

Тъкмо и аз да пресека, когато един от летищния личен състав махна на стоящия наоколо аероплан и той потегли право към мен. Хукнах и се спасих. Чувал бях за хора, починали при рухване на самолети, само че сгазени от излитащ аероплан не знаех да има...

Пасажерите от нашия полет бяха изпълнили дребното пространство на залата за идващи и не беше ясно кой къде би трябвало да върви.

Постепенно се ориентирах, че всички се натискат първо надясно, където беше комплициран скенера за инспекция на багажа. Действието по инспекцията се развиваше постепенно, тъй като на същия скенер пускаха и багажа, разтоварен изумително бързо от самолета. Така че пасажерите трябваше да издебват пролуки, с цел да пуснат и своите ръчни багажи като моята раница сред куфарите, денковете, варелите...

Добрах се и аз и пуснах раницата, страхливо проследявайки да не я вземе някой преди да мине през скенера и втурвайки се с боричкане да я причакам на другия край.

Всъщност никой не гледаше монитора на скенера...

Следваше паспортният надзор.

Попитах един юноша може ли да получа директна виза. „ Ще спите ли в Джуба? ", попита на собствен ред той. Като разбра, че ще прекарам единствено до вечерта, отиде да пита някакъв по-голям шеф, който му удостовери, че може да ме пусне без виза. Сложи ми един щемпел и ме съобщи на различен юноша, който ме поведе извън към прилежащия вход за заминаващи. Когато понечи да ми постави и той щемпел, аз го попитах мога ли да се разходя в Джуба до моя полет. Той също върви да пита някакъв шеф и сподели, че няма проблем. Върна ми паспорта без щемпел за излизащи и ме отпрати на открито.

Попаднах измежду навалица черни посрещачи, измежду които нямаше по какъв начин да позная Джоко. Никой не държеше табела, а Хатим от Хартум ми беше споделил, че приятелят на брат му - Джоко, който общително се беше съгласил да се погрижи за мен в Джуба,

ще познае мен по зелената риза, за която ще му каже

Зачаках да ме познаят, само че никой не вадеше тип да търси човек със зелена риза.
Джоко продава дизелови генератори в Южен Судан и оказва помощ на Вълчев в Джуба. 
Затова отидох под един заслон, където имаше седалки и зарових в раницата за бележника с мобилния на Джоко. Междувременно натъпках в нея пуловера и якето, тъй като изглеждах като неприятно информиран за изискванията разузнавач, спуснат в Джуба при 30 градусовата горещина.

Джоко ми подвигна незабавно и сподели, че е пратил да ме посрещне Чарли, който трябвало да е на летището. Обясних, че очаквам под навеса тъкмо до една будка, която оферираше „ сигурни таксита и хотели ".

Зачаках Чарли да ме откри. Междувременно се появи една маса с локални творби на изкуството и купих за $ едно малко плетено нещо с неразбираемо предопределение. Всъщност то се продаваше в група с още пет, от които най-голямото беше високо половин метър и очевидно влизаха едно в друго, само че убедих продавачката да ми даде единствено най-малкото.

Чарли го нямаше.

Телефонът извъня от незнаен мобилен номер от незнайна страна и по-късно щях да схвана, че това е бил той, само че неприятно се чуваше и прекъсна.

Пак звъннах на Джоко и той ме препрати да очаквам на самия излаз.

След малко се появи Чарли, който се показа като Чарлз. Имаше нещо нахакано в него, което малко ме тормози, само че нямах избор да не му се доверя, а по-късно щях да се убедя, че просто е оправно момче.

Заведе ме в мръсна бяла „ Тойота Корона " с десен волан. В Южен Судан караха по британски за разлика от Северен Судан.
 
Подкара и след минута бяхме пред офиса на Джоко, който беше на приземния етаж в най-хубавата постройка, която видях в Джуба. Тя безусловно гледаше към летището.

Минахме около две служителки и се озовахме в кабинета на боса с огромно бюро и кожени столове. Чарлз сподели, че Джоко ще пристигна всеки миг и седна да ми прави компания на бутилка вода, създадена в Джуба. Междувременно пристигнаха да се здрависат с мен още двама чиновници на компанията.

Diesel Generators Company Limited продаваше – несъмнено – дизелови генератори, британско произвеждане. Това се оказа огромен бизнес в Джуба, тъй като цялото електричество на града се произвеждало от такива дизелови генератори – макар близостта на Бели Нил. Имали проекти да строят водно-електрическа централа, на към този момент били единствено проекти.

Компанията в действителност беше с централа в Хартум, където работеше братът на Хатим, а офисът в Джуба беше единствено клон на компанията. Това обясняваше връзката с Джоко. Името му се оказа, че се написа Joko Lomoro Wani, както проличава от визитната картичка, която ми даде – викаха му по-скоро Джоко.

Появи се с размъкнати дънки и риза, само че изглеждаше напряко формален на фона на останалите хора, които срещах в града. Протегна ръка и докосна рамото ми за привет, а аз автоматизирано направих същото. Помоли да го извиня, че има доста работа и няма да ме съпровожда из града непрестанно персонално и ме повери на Чарли.

Чарли се оказа на 26 години, още неженен, родом от втория по величина южносудански град Малакия. Беше приключил Университетът „ Джуба " в Хартум (няма неточност – университетът в столицата на Судан носеше името на столицата на Южен Судан). Нилот. Католик. Иначе шефът му Джоко беше протестант.
Чарли разхожда Кирил Вълчев из Джуба и го избавя от ареста. 
Оставих раницата и тръгнахме с тойотата.

Настоях да платя, както ме беше посъветвал Хатим – той прочее се обади да ревизира дали всичко е наред. Джоко сподели, че е доста внимателно за тях да ми вземат пари, тъй като съм човек на брата на Хатим. Но аз настоях да платя бензина – още веднъж по съвета на Хатим. Джоко си отдъхна и пресметна, че бензинът ще е 60 $. Така изглеждаше, че не ми взема пари, само че в действителност Чарли си изкара една добра отплата.

Колани не се налагало да слагаме, въпреки да беше цялостно с пътна полиция.

Спряха ни още след първия завой, с цел да даде Чарли пояснения кой съм и какъв съм

Попитах го дали има проблем да фотографирам и той самонадеяно сподели, че няма никакъв проблем. Извадих камерата, която купих от Хартум откакто се счупи моята, чиято мъчителна работа изцяло подхождаше на пейзажа в близост.

Щях да схвана, че Джуба в действителност има една асфалтирана улица, която обикаля в кръг целия град. Пресечните улици бяха от червен пясък, който се носеше на облаци над тях при прекосяването на всяка кола.
 
Минахме около лагера на Организация на обединените нации и поредност министерства със зелени ламаринени табелки. Човек мъчно щеше да си показа, че това са министерства, в случай че ги нямаше табелките, които бяха забити явно напълно неотдавна. Вече знаех, че Република Южен Судан има 29 министерства, които явно градът едвам поемаше.

Минахме и около президентския замък – една розовееща къщура, която не съумях да фотографирам. И добре, че не съумях...

Първата ни спирка беше централният площад. Всъщност става дума за асфалтиран правоъгълник с бетонова естрада посредата му, против която има монумент на националния воин на новата страна Джон Гаранг. През 1983 година той оглавява вместо да потуши военния бунт против държавното управление в Хартум, за което е изпратен. По-късно става първи президент на Южен Судан до момента в който е част от общата федеративна Република Судан до гибелта си с хеликоптер на 30 юли 2005 година малко след подписването на Споразумението за общ мир през същата година, чиято заслуга се приписва на Гаранг.

Паметникът ми се видя малко поочукан и поолюпен за подобен воин, само че го снимах с почитание, както и пилонът с огромното знаме начело тъкмо пред трибуната. На нея имаше нещо като будка, цялостна с военни, на които Чарли отиде да даде дълги пояснения за снимането.

Но всичко се размина елементарно и лидерът ми даже ме заведе до гробницата на Гаранг зад висока ограда до самата естрада, в която героят лежеше под напор от мухи и всевъзможни други инсекти. И нея снимах дружно със спящия на пластмасов стол до високата паметна плоча боен. Впрочем военни срещахме на всички места – основно в камионетки с ориентирани надолу автомати.

Продължихме по асфалтовата улица около едноетажни постройки, употребявани най-вече за магазини.
 
Доста бедност съм виждал по света, само че тази в Джуба беше в първата тройка

Много от хората живееха в нещо като колиби или в нещо сходно на юрти от клони, някои от тях с брезентов капак. Ходеха боси в прахоляка и бяха парцаливо облечени.

По страничните улици беше цялостно с кози, по-скоро с цели стада кози. По асфалтовата бяха по-скоро обособени бройки, само че едвам пък не сгазихме едни патици...

Чарли предложи да ме заведе в университета и аз с ненаситност одобрих.

Но се оказа, че има компликации.

На входа ни спря защита и започнаха дълги пояснения на джуба-арабски, както го назова Чарли.

Първите пазачи ни заведоха при втори, с които моят човек не можа да се пребори. Даже май се обрисуваха някакви проблеми, тъй като по едно време ме хвана за ръката и ме затегли към изхода.

После ми изясни, че не било добре да влизаме от съображения за сигурност, тъй като пазачите се страхували да не стане някакъв случай с другите студенти. Явно този университет не ставаше за задгранични студенти...

Аз нямаше какво повече да му преглеждам, тъй като при безкрайните договаряния можах да видя няколкото бараки в двора, в който младежи жизнерадостно пееха и пляскаха с ръце без да дават тип, че ще вършат произшествия с задгранични гости.

Продължихме по основната комерсиална улица – „ Market Street ", както я назова Чарли.

Помолих го

да си купя локална музика и конституция

и той спря пред една книжарница (предлагаща в действителност и хранителни стоки), където доста се учудиха какво диря. Вместо да продължим да търсим южносуданска музика, Чарли ми пусна една касетка с обилна черна жена на обложката и разгласи, че ми я подарява.

Продължихме около серия от лечебни заведения в едноетажни бараки с коментара на Чарли, че в Джуба има доста способни лекари, приключили медицина в трите университета в града. Дано единствено не ми се постановяваше да ревизира качествата им...

Минахме и около две католически църкви, едната от които „ Свети Йосиф ", както и около една протестантска. Имало и коптска, само че не я видях.

Неусетно завъртяхме в кръг по асфалтираната улица, стигнахме до летището и пред строящия се нов терминал обърнахме, с цел да търсим музей, без да съм сигурен, че Чарли разбра какво в действителност би трябвало да намерим, тъй като дълго се чуди какво е това „ museum ".

Чарли – забележете – Чарли настоя да спре на височинката сред летището и града, с цел да го фотографирам и аз – въпреки да не виждах какво тъкмо да фотографирам към няколкото бараки долу – се съгласих.
Една от аптеките в Джуба 
Слязох от колата и защраках със суданската камера без доста да виждам на слънцето какво тъкмо излиза. Сигурен бях, прочее, че сходен аспект от Джуба бях виждал в интернет, което ме караше да мисля, че в действителност това е една от забележителните гледки към това незабележително място.

В този миг пред колата ни спря черен джип и от него изскочиха едни огромни младежи с костюми.

Оживено се заразправяха с Чарли. Дойдоха и двама мотоциклетисти. Чарли сподели, че са служители на реда.

След малко се появиха още костюмирани от една друга кола, единият от които ми изиска паспорта. Дадох му го. Поиска и камерата. И нея дадох. Каза нещо на Чарли и Чарли му даде ключовете на колата.

Всички говореха на този джуба-арабски, тъй че и думичка не разбирах.

Чарли ми изясни, че би трябвало да се качим в неговата кола, а оня, който ми взе камерата и паспорта щял да кара. Седнах начело, където си седях и преди, а Чарли откъм гърба.

Подкара нанякъде.

Опитах се да подхвана диалог на британски, само че индивидът до мен не знаеше британски или се правеше, че не знае. Потърсих Чарли за помощ, само че той единствено сви пръсти в арабския знак да очаквам. Само сподели, че индивидът е от националната сигурност.

Човекът от националната сигурност гледаше неприятно напред и караше.

По едно време ми подаде камерата и ми сподели да я пусна. Пуснах я и му демонстрирах последните фотоси.

Това го влуди.

Явно на фотографията, на която аз виждах единствено някакви колиби долу в ниското, той виждаше опасност за националната сигурност на Република Южен Судан.

По едно време единствено пророни: „ President House " и отново замълча.

След малко отново повтори: „ President House " и добави: „ Big, big problem! ".

Коя от къщурите беше президентската къща и в този момент не знам,

а в случай че аз бях чиновник от Държавна сигурност на страна, чийто президент живее в такава къща, несъмнено щях да съм доста трагичен. Но нашият човек единствено кимаше многозначително и правеше гримаси, които последователно ме накараха да се притесня.

Питах Чарли дали се е обадил на Джоко, само че той единствено ми правеше знак да мълча. Питах го има ли проблем, а той свиваше пръстите на дясната си ръка, ориентирани нагоре, каквото и да значеше това.

Подминахме министерството на вътрешните работи. „ Къде отиваме? ", попитах Чарли. В „ Национална сигурност " (National security), отвърна. По някое време свърнахме от познатия ми асфалтов път и подкарахме по розовопясъчни улици.

Пътувахме задоволително дълго, с цел да си се показва като воин от „ Арестувани зад граница ".

Не бях прав, когато написах по-рано, че постройката с офиса на Джоко беше най-представителната в Джуба. Не! Най-представителната постройка в Джуба беше на „ Националната сигурност ". Беше кубчеста и на няколко етажа – само че изобщо не ми беше до това да ги преброя. А и несъмнено щяха да ме настанят в мазето.

Влязохме в двор зад висока ограда. Служителят на ведомството паркира решително и ме поведе вътре, носейки камерата и паспорта. Чарли ни следваше.

След като слязохме надолу към подземията, служителят ни заведе в едно помещение, наподобяващо кулоар и ми сподели да пусна отново фотосите. Започна отново да ги преглежда и да повтаря „ President House " и „ Big problem ".

Вложих целия си сексапил да го увещавам с елементарни думи, че съм почтен – повтарях „ Tourist ", „ Transit ", „ Sorry ", не помня още какво. Чарли се включваше на неразбираемия език понякога.

По едно време индивидът от „ Национална сигурност " ме погледна строго и ми направи знак да си смъква очилата. Бях със слънчевите очила, тъй като другите бях оставил в раницата при Джоко, и несъмнено реши, че зад тях укривам издайническия си шпионски взор.

Свалих ги и стопирах да виждам, тъй като нося четири диоптъра

Онзи пък стартира да ме кара отново да му демонстрирам фотосите, само че се изнерви от моето дълго взиране с копчетата на непознатата ми хартумска камера и самичък я сграбчи, започвайки нервно да търси прословутата президентска къща.

Заточиха се минута след минута, в която някой ту влизаше, ту излизаше.

После дълго никой не влизаше, тъй че имах време да установя, че в действителност няма никакви прозорци.

Така минаха най-малко два, дори три часа.

Развръзката беше бърза.

Човекът от „ Национална сигурност " ми сподели да извадя картата с паметта на камерата и да му я дам. Но не ми върна паспорта и аз си помислих, че е пристигнало време да ме водят в мазето. Но Чарли ме хвана отново за ръка и поведе на открито. „ Ами паспорта ми? ", попитах. „ Спокойно, ще го върне! ", отвърна. И в действителност индивидът от „ Национална сигурност " пристигна до колата и ми го върна – този път без да повтаря „ Big, big problem ". Попитах Чарли какво става, само че той сподели, че всичко ще ми изясни като излезем с колата извън.

Чарли изясни, че хората от „ Национална сигурност " доста се боят от чужденци, които като мен идват от Хартум. Сякаш до преди пет месеца това не им е било столицата и в Хартум нямат всички вероятни фотоси и данни за Джуба. А в случай че ги нямат, все едно не могат да си ги вземат от интернет...

Никога прочее не разбрах свръхусилието на такива страни каквато очевидно се обрисуваше да бъде и тази най-новата на света, да се пазят от правене на снимки, като че ли от спътник който би трябвало да не може да им отснеме каквото си изиска.

Допълнително в моя случай дългите пояснения с индивида от „ Национална сигурност " се наложили и поради неналичието на виза, която самите южносудански управляващи ми бяха споделили, че не ми би трябвало. А и Южен Судан в действителност още нямаше посолства по света, откъдето да си извадя виза, а на летището при идването не се издаваха...

Обсъдихме и въпроса за изчезналото позволение за снимане – очевидно новата страна си беше наследила порядките от остарялата.

Спасило ме семейството на Джоко, който очевидно беше най-малко толкоз значим в новата страна, колкото шеф на атомна електроцентрала, защото внасяните от него генератори доставяха с ток страната.
 
Насред обясненията Чарли попита:

„ Ти да не си публицист? ",

само че аз незабавно пламенно отхвърлих и заобяснявах за адвокатството си.

Бях изплашен задоволително, с цел да не ми се обикаля повече из Джуба, а и Чарли предложи да седнем в кафенето до офиса, с цел да изпушим „ шиша " – наргиле с ябълки. Почерпих Чарли и с пепси-кола. Помолих го да ми смени пари и той ми даде 50 южносудански динара за 20 $, като ревизира категорично дали са от емисия след 2006 година, на самичък ми върна една банкнота от 2004 година

Дойде и Джоко.

Най-силната част от визитата в Джуба беше оставена за най-после с персоналното присъединяване на Джоко. Качихме се в колата, която единствено Джоко не беше карал през днешния ден, имайки поради и индивидът от „ Национална сигурност ".

Минахме по асфалтираната улица, която към този момент знаех наизуст и единствено записах с взор аптеката, банките, хотелите с тип, при какъвто никой в Европа няма да назова тези здания с такива имена.

Стигнахме до Бели Нил!
Бели Нил 
Мътен и мочурлив по крайбрежията, само че въпреки всичко Бели Нил!

В този регион има няколко хотела, един от които „ Juba Bridge ", за който ми беше приказвал Хатим, че един американски екскурзиант му бил похвалил.

Джоко и Чарли ме заведоха, обаче, в прилежащия, чийто ресторант беше на тераса над реката. Джоко се ръкува сърдечно с една жена с ефирен микрофон пред камера – била журналистка от локална частна телевизия. Аз с страх погледнах камерата й.

Чарли и Джоко ме подканиха да фотографирам, само че аз нямах карта за памет. Това ги възмути и се заканиха да звънят в „ Национална сигурност " да ми я върнели, само че аз великодушно ги помолих да им я оставят, с цел да не се съсетят тези отново за мен.

Чарли ме подсети да употребявам за фотоси мобилния, само че аз страхливо се огледах. „ Снимай! Снимай! ", насърчи ме Чарли по същия метод, както преди да ме арестуват.

Снимах.

Даже и единствения мост над Бели Нил в Джуба – изработен от желязна структура и евентуално свръхстратегическо оборудване за най-младата страна на земята.
 
На него беше кръстен и прилежащия хотел, където желаех също да ме закарат. Всъщност става дума за едноетажни бунгала, чието само достолепие беше гледката към Бели Нил, в случай че не се брои сравнението със заобикалящата го среда, при което той изпъкваше.

Настоях да се връщаме и добре, че настоях, тъй като попаднахме в тапи, които кой знае по какъв начин се бяха образували в този толкоз безпаричен град.
 
Спряхме за малко пред магазин за музика и Джоко ми подари два диска с южносуданска музика.

После минахме през офиса, с цел да си взема раницата и два часа преди полета бяхме на летището.

Там също познаваха Джоко и добре, че го познаваха, тъй като минахме бързо през деска, където пишеха на ръка бордните карти. Служителят дълго търси името ми в листата на пасажерите за полета за Кампала – задоволително дълго, с цел да ми изкара акъла, че ме няма в листата и ще си остана при картата с памет от камерата ми. Намери ме.

После беше граничният надзор. Не си го представяйте в някаква будка, както сте го виждали другаде. То и не можете да си го визиите, а

на фотография няма по какъв начин да го видите, тъй като не ми се ходеше отново в „ Национална сигурност "

Граничарите – опърпани, само че нахакани човечета – стояха зад висока дървена банка дълга десетина метра, пред която се тълпяха без никакъв порядък преминаващите границата.

Добре, че и тук знаеха Джоко. Забави ни единствено дългото търсене на входния южносудански щемпел, който граничарят по този начин и не откри и удари изходящият щемпел на друга страница.

Разделих се с Джоко с огромни благодарности и пуснах багажа през скенера преди пазачът да извърши по-сигурната инспекция на тялото ми с ръце отново без да откри скрития джоб с документите и парите ми.

Чакалнята беше задушна, само че комфортна поради кожените дивани, на които седнах и описах преживелиците си в Южен Судан – най-младата страна на света, която се потвърди като страна единствено за няколко часа. Като ме арестува.

Пишех, само че с едно око и две уши душех в близост да не изпусна самолета, тъй като нямаше табла и високоговорители, а по някаква неразбираема система пасажерите ставаха и тръгваха за съответния полет. Ето, скочиха за Адис Абеба, без никой да е произнесъл това име и аз обезпокоително питах дали не са за Кампала...

След малко скочи друга група и тя към този момент беше за моя полет.