Десетилетия наред омразната Червена империя прогонваше нашите младежи към църквата, за да търсят опора в доброто и справедливостта!
В нашия живот тези два вида схващане могат да одобряват съответни, даже физически форми. Масовото схващане е не толкоз нереално, теоретично разбиране, колкото могъща материална мощ. Обикновено това е господстващият вид схващане, преобладаващата мощ: самостоятелното се сблъсква с него всекидневно.
Резултатите от тези стълкновения бих желал да отбелязвам в този момент посредством четири писателски ориси или четири архетипа.
Първият от тях е ориста на Осип Манделщам, когато всеобщото схващане, въплътено в грубата, административна мощ, унищожава самостоятелното, неординерното – физически. В Литва ориста на този автентичен съветски стихотворец от еврейски генезис споделиха стотици хиляди хора, измежду тях и към тридесет писатели, заточени в Сибир през 1940 – 1954 година, като множеството в никакъв случай не се завърнаха. Вторият вид бих свързал със ориста на огромната поетеса Марина Цветаева. Разбира се, по принцип самоубийството постоянно има голям брой персонални оттенъци, само че въпреки всичко, тук то бе резултат от един прекомерно нечовечен конфликт сред самостоятелното и всеобщото схващане.
Третият облик бих свързал със преживелица, станала две години след “знаменитата реч” на другаря Андрей Жданов, с която той разгроми ленинградските литературни списания и писателите Анна Ахматова и Михаил Зошченко. В града на Нева беше пристигнала група американски студенти. Устроиха им среща – по тяхно гледище – с “низвергнатите” писатели. И те ги попитаха в действителност ли смятат творчеството си за “упадъчно” и “вредно”. Анна Ахматова отговори с “да”. Това, несъмнено, бе галилеевски отговор. През 1963 година, след хрушчовския поход против интелигенцията доста литовски литератори също бяха принудени да вземат сходно галилеевско решение. Сред тях беше и нашият – може би най- огромен стихотворец – Юстинас Марцинкявичус. На тази среща в Ленинград, за която загатнах, - това е към този момент четвъртият архетип, - на същия въпрос на американските студенти Михаил Зошченко отговори: “Не, аз не смятам своето творчество за вредно”. Такава беше и позицията на Михаил Булгаков и Борис Пастернак, които съгласно мен бяха същинските спечелили в тази неравна и жестока битка.
За страдание, в литовската литература от този вид писатели съвсем няма. Ние просто приехме галилеевския път и езоповския език, с цел да поддържаме връзка със своя народ. Повечето от нас до момента писаха, а и говореха с подмятания, алегории, метафори. А през днешния ден, когато възбраните отпаднаха и всичко може да се назове със личното му име, ние сякаш нямаме какво ново да кажем...
Явно можем да посочим и пети път: когато самостоятелното схващане на писателя не се сблъсква с всеобщото схващане, а просто става негов рупор. В тези случаи личността просто се отхвърля от себе си. Появява се някаква “неличност”. И в случай че отворим книгите на тези писатели, ще установим, че страниците им са...бели листове.
Задачата на нашето към този момент старше потомство аз виждам в това да се приключат изцяло сметките с предишното. Да се защитят младите писатели от компромисите и да се предпазят те от възможни драми. Това е много мъчно в този момент в нашата страна, където печатът е мощно политизиран и пожълтял.
За благополучие се появиха доста свободни издания в всеобщ тираж, в които няма никаква политика. Много огромно място в тях заемат въпросите на религията, същинските християнски хрумвания. Едно от тези списания, “Сетинас”, от група от пет- шест млади литератори. Едно от централните вилнюски издателства беше готово да ги приюти – даваше им хартия и пари, само че те отхвърлиха и не престават да вършат списанието със свои средства и благодарение на читателите. За равнището на “Сетинас” мога да кажа единствено това: негов основател е Дарю Куолис, в този момент министър на културата на Република Литва. Той е единствено на 27 години! И това е първият културен министър у нас, след толкоз невъзпитани... Наистина от кое място се вземат тези младежи? Мисля, че повода е и в това, че Литва е католическа страна. Техният брой се усили и заради това, че по времето на застоя, а и до неотдавна, когато всеобщото схващане беше приело образа на вътрешните войски на омразната Червена империя, заробила нашата Литва, прогонваше нашите младежи към църквата, където те взеха решение да потърсят опора в положителното и в справедливостта. И аз си мисля в този момент, че тези младежи са освен нашата вяра в утрешния ден, само че и гаранцията за днешния ни ден. Ние строихме дълги години, а пък се оказаа, че повече сме рушили. Да, в този момент можем да се надяваме само на младите. Само те ще възкресят БОЖЕСТВЕНОТО, което е у всички нас.
Преведе от съветски език: Огнян Стамболиев
Резултатите от тези стълкновения бих желал да отбелязвам в този момент посредством четири писателски ориси или четири архетипа.
Първият от тях е ориста на Осип Манделщам, когато всеобщото схващане, въплътено в грубата, административна мощ, унищожава самостоятелното, неординерното – физически. В Литва ориста на този автентичен съветски стихотворец от еврейски генезис споделиха стотици хиляди хора, измежду тях и към тридесет писатели, заточени в Сибир през 1940 – 1954 година, като множеството в никакъв случай не се завърнаха. Вторият вид бих свързал със ориста на огромната поетеса Марина Цветаева. Разбира се, по принцип самоубийството постоянно има голям брой персонални оттенъци, само че въпреки всичко, тук то бе резултат от един прекомерно нечовечен конфликт сред самостоятелното и всеобщото схващане.
Третият облик бих свързал със преживелица, станала две години след “знаменитата реч” на другаря Андрей Жданов, с която той разгроми ленинградските литературни списания и писателите Анна Ахматова и Михаил Зошченко. В града на Нева беше пристигнала група американски студенти. Устроиха им среща – по тяхно гледище – с “низвергнатите” писатели. И те ги попитаха в действителност ли смятат творчеството си за “упадъчно” и “вредно”. Анна Ахматова отговори с “да”. Това, несъмнено, бе галилеевски отговор. През 1963 година, след хрушчовския поход против интелигенцията доста литовски литератори също бяха принудени да вземат сходно галилеевско решение. Сред тях беше и нашият – може би най- огромен стихотворец – Юстинас Марцинкявичус. На тази среща в Ленинград, за която загатнах, - това е към този момент четвъртият архетип, - на същия въпрос на американските студенти Михаил Зошченко отговори: “Не, аз не смятам своето творчество за вредно”. Такава беше и позицията на Михаил Булгаков и Борис Пастернак, които съгласно мен бяха същинските спечелили в тази неравна и жестока битка.
За страдание, в литовската литература от този вид писатели съвсем няма. Ние просто приехме галилеевския път и езоповския език, с цел да поддържаме връзка със своя народ. Повечето от нас до момента писаха, а и говореха с подмятания, алегории, метафори. А през днешния ден, когато възбраните отпаднаха и всичко може да се назове със личното му име, ние сякаш нямаме какво ново да кажем...
Явно можем да посочим и пети път: когато самостоятелното схващане на писателя не се сблъсква с всеобщото схващане, а просто става негов рупор. В тези случаи личността просто се отхвърля от себе си. Появява се някаква “неличност”. И в случай че отворим книгите на тези писатели, ще установим, че страниците им са...бели листове.
Задачата на нашето към този момент старше потомство аз виждам в това да се приключат изцяло сметките с предишното. Да се защитят младите писатели от компромисите и да се предпазят те от възможни драми. Това е много мъчно в този момент в нашата страна, където печатът е мощно политизиран и пожълтял.
За благополучие се появиха доста свободни издания в всеобщ тираж, в които няма никаква политика. Много огромно място в тях заемат въпросите на религията, същинските християнски хрумвания. Едно от тези списания, “Сетинас”, от група от пет- шест млади литератори. Едно от централните вилнюски издателства беше готово да ги приюти – даваше им хартия и пари, само че те отхвърлиха и не престават да вършат списанието със свои средства и благодарение на читателите. За равнището на “Сетинас” мога да кажа единствено това: негов основател е Дарю Куолис, в този момент министър на културата на Република Литва. Той е единствено на 27 години! И това е първият културен министър у нас, след толкоз невъзпитани... Наистина от кое място се вземат тези младежи? Мисля, че повода е и в това, че Литва е католическа страна. Техният брой се усили и заради това, че по времето на застоя, а и до неотдавна, когато всеобщото схващане беше приело образа на вътрешните войски на омразната Червена империя, заробила нашата Литва, прогонваше нашите младежи към църквата, където те взеха решение да потърсят опора в положителното и в справедливостта. И аз си мисля в този момент, че тези младежи са освен нашата вяра в утрешния ден, само че и гаранцията за днешния ни ден. Ние строихме дълги години, а пък се оказаа, че повече сме рушили. Да, в този момент можем да се надяваме само на младите. Само те ще възкресят БОЖЕСТВЕНОТО, което е у всички нас.
Преведе от съветски език: Огнян Стамболиев
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ