Колко далеч сме от испанците и как го правят те на тяхната планета?
В наше време в професионалния спорт съумяват тези, които имат ясни цели и визия за бъдещето. Големите триумфи, изключително в отборните дисциплини, идват след доста изчисление, ежедневна връзка с допустимо най-вече звена от веригата и неизменност. Нищо не става от през днешния ден за на следващия ден, нито от месец за месец.
И в случай че през днешния ден националният тим на България съставлява комбинация от изтъркани клишета за липса на самочувствие и ръководители със съмнителни качества и умения, то в развитите страни, където практикуването на спорт е държавна политика, триумфите са плод на дълги години крепък труд и оставяне на егото на входната врата. Примерно.
След триумфите през 2008, 2010 и 2012 година, испанците още веднъж са на върха на футболната пирамида. В настоящия тим липсват международни звезди като Икер Касияс, Серхио Рамос, Карлес Пуйол, Жерар Пике, Андрес Иниеста, Давид Вия, Шави, Фернандо Торес, Сеск Фабрегас, Чаби Алонсо, Серхио Бускет, Хесус Навас и други
16 години по-късно в титулярния състав против Аржентина имаше трима от Барса и един (току-що закупен) от Реал.
Няма смисъл да вършим равносметка сред футбола в Испания и тук. Много надалеч съм от тази мисъл. С изключение на триумфите ни в минифутбола през последните години, всичко друго крещи ДЕПРЕСИЯ! Работещи бази, мощна конкуренция, поле за развиване. Всичко това прави гигантската разлика от Иберийския до Балканския полуостров. Топлата вода е открита от дълго време и който желае да се къпе с нея, би трябвало да знае най-малко къде се намира банята. Или кранчето. Останалото са плоски и глупави оправдания за аудитория, която или се прави на глупава, или в действителност е такава.
След извоюваното Европейско състезание през 2012 година, последваха слаби години за първия тим. Отпадане в групите на Мондиал 2014 и постигане до осминафинал на Световните в Русия и Катар. На Европейското във Франция през 2016-та още веднъж максимума бе 1/8-финал, а през 2021 година Испания се разсъни с един полуфинал.
Но до момента в който мъжкия тим страдаше и не беше конкурентен на останалите огромни сили, при подрастващите нещата стояха малко по-различно.
През 2015 година те станаха първенци на Европа при 19-годишните, а през 2019 година завоюваха злато на Европейското до 21 години. След това пристигна Европейското в Германия от 2024 и настоящия триумф в Северна Америка. Общият знаменател във всичко това се споделя .
Специалистът от Харо бе народен селекционер на тези хлапета, които в неделя вечер покориха света. Те израснаха пред очите му, слушаха наставленията му, даваха му противоположна връзка и по този начин чак до Ню Джърси.
Историята на стартира с юношите през 2013, по-късно с батковците им от 2018 и разумно приключи при мъжете с назначението му през 2022 година
Изброените триумфи нагоре надалеч не са единствените. С Де ла Фуенте отпред Испания завоюва сребро на Олимпийските игри през 2021, две години по-късно страната завоюва Лига на нациите, а през 2025 година още веднъж стигна край в шампионата. Тези шампионати не могат да се сравнят с Европейското или Световното, по тази причина ще се фокусираме върху въпросните 4 шампионата - през 2015, 2019, 2024 и 2026.
Равносметката е следната. 23-ма играчи са били част от финалния състав в два от четирите шампионата. 7 (Антонио Сивера, Аарон Мартин, Хорхе Мере, Хесус Вайехо, Дани Себайос, Алфонсо Педраза, Борха Майорал) от тях са станали златни медалисти през 2015 и 2019, а 10 (Давид Райа, Алекс Грималдо, Аймерик Лапорт, Марк Кукурея, Алекс Баена, Мартин Зубименди, Педри, Феран Торес, Нико Уилямс, Ламин Ямал) от тях са били част от тима през 2024 и 2026.
Останалите 6-има са още по-декорирани в злато.
Родри, Дани Олмо, Фабиан Руис и Микел Оярзабал са били част от три състава на испанците. Така стигаме до Унай Симон и Микел Мерино, които са били неразделно до от 2015 до 2026 година Дали е инцидентно, че Мерино вкара два гола за Испания като запаса в елиминациите? А дали е инцидентно, че Унай Симон усъвършенства върха за най-вече поредни минути без позволен гол на международни финали? Възможно, само че по-скоро не!
И в случай че през днешния ден националният тим на България съставлява комбинация от изтъркани клишета за липса на самочувствие и ръководители със съмнителни качества и умения, то в развитите страни, където практикуването на спорт е държавна политика, триумфите са плод на дълги години крепък труд и оставяне на егото на входната врата. Примерно.
След триумфите през 2008, 2010 и 2012 година, испанците още веднъж са на върха на футболната пирамида. В настоящия тим липсват международни звезди като Икер Касияс, Серхио Рамос, Карлес Пуйол, Жерар Пике, Андрес Иниеста, Давид Вия, Шави, Фернандо Торес, Сеск Фабрегас, Чаби Алонсо, Серхио Бускет, Хесус Навас и други
16 години по-късно в титулярния състав против Аржентина имаше трима от Барса и един (току-що закупен) от Реал.
Няма смисъл да вършим равносметка сред футбола в Испания и тук. Много надалеч съм от тази мисъл. С изключение на триумфите ни в минифутбола през последните години, всичко друго крещи ДЕПРЕСИЯ! Работещи бази, мощна конкуренция, поле за развиване. Всичко това прави гигантската разлика от Иберийския до Балканския полуостров. Топлата вода е открита от дълго време и който желае да се къпе с нея, би трябвало да знае най-малко къде се намира банята. Или кранчето. Останалото са плоски и глупави оправдания за аудитория, която или се прави на глупава, или в действителност е такава.
След извоюваното Европейско състезание през 2012 година, последваха слаби години за първия тим. Отпадане в групите на Мондиал 2014 и постигане до осминафинал на Световните в Русия и Катар. На Европейското във Франция през 2016-та още веднъж максимума бе 1/8-финал, а през 2021 година Испания се разсъни с един полуфинал.
Но до момента в който мъжкия тим страдаше и не беше конкурентен на останалите огромни сили, при подрастващите нещата стояха малко по-различно.
През 2015 година те станаха първенци на Европа при 19-годишните, а през 2019 година завоюваха злато на Европейското до 21 години. След това пристигна Европейското в Германия от 2024 и настоящия триумф в Северна Америка. Общият знаменател във всичко това се споделя .
Специалистът от Харо бе народен селекционер на тези хлапета, които в неделя вечер покориха света. Те израснаха пред очите му, слушаха наставленията му, даваха му противоположна връзка и по този начин чак до Ню Джърси.
Историята на стартира с юношите през 2013, по-късно с батковците им от 2018 и разумно приключи при мъжете с назначението му през 2022 година
Изброените триумфи нагоре надалеч не са единствените. С Де ла Фуенте отпред Испания завоюва сребро на Олимпийските игри през 2021, две години по-късно страната завоюва Лига на нациите, а през 2025 година още веднъж стигна край в шампионата. Тези шампионати не могат да се сравнят с Европейското или Световното, по тази причина ще се фокусираме върху въпросните 4 шампионата - през 2015, 2019, 2024 и 2026.
Равносметката е следната. 23-ма играчи са били част от финалния състав в два от четирите шампионата. 7 (Антонио Сивера, Аарон Мартин, Хорхе Мере, Хесус Вайехо, Дани Себайос, Алфонсо Педраза, Борха Майорал) от тях са станали златни медалисти през 2015 и 2019, а 10 (Давид Райа, Алекс Грималдо, Аймерик Лапорт, Марк Кукурея, Алекс Баена, Мартин Зубименди, Педри, Феран Торес, Нико Уилямс, Ламин Ямал) от тях са били част от тима през 2024 и 2026.
Останалите 6-има са още по-декорирани в злато.
Родри, Дани Олмо, Фабиан Руис и Микел Оярзабал са били част от три състава на испанците. Така стигаме до Унай Симон и Микел Мерино, които са били неразделно до от 2015 до 2026 година Дали е инцидентно, че Мерино вкара два гола за Испания като запаса в елиминациите? А дали е инцидентно, че Унай Симон усъвършенства върха за най-вече поредни минути без позволен гол на международни финали? Възможно, само че по-скоро не!
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ