Мартина Новакова за Фрог: Живеем във времена, в които едновременно се премахват и налагат граници
В началото на последния месец от 2022г. се състоя премиерата на дипломния театър на Мартина Новакова в Нюйоркския университет (NYU). Неговото заглавие „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”). Пърформънсът съдържа шест истории, които са обединени в един по-голям роман. Пиесата има документална основа, защото събеседниците са интервюирани особено за спектакъла. Вербатим театърът основава чувството за мощно съпреживяването, защото превъплъщаването в тези облици е мощно прочувствено прекарване, то включва персонален опит и разсъждения.
Спектакълът интерпретира характерна тематика като животът на българските актьори в Ню Йорк, както и какво е чувството за „ вкъщи ”, което постоянно може да бъде: дом, избран човек, даден предмет, който носим със себе си или сме запазили дадени обичаи. Възможно е домът да се трансформира в идеализиран спомен и по този начин да се получи конфликт. Откроява се още преоценката на историята и културата на България от дистанцията на Ню Йорк.
На 10-ти декември в Нюйоркския университет (NYU) се състоя премиерата на Вашия дипломен вербатим пърформънс, който носи заглавието „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”). Той бе показан в залата на висшето учебно заведение. Забележителното е, че в този моноспектакъл Вие сте по едно и също време създател, режисьор, сценограф и изпълнител/актьор.
Разкажете ни за него и за пътя, който изминахте, с цел да го реализирате. Освен голямата работа по него, каква е неговата същина?
Историята на плана стартира преди съвсем три години, в самото начало на пандемията от Ковид-19. Това беше концепцията, с която аплайвах за стипендия “Фулбрайт ” и която ме докара в Ню Йорк. Българските имигрантски общности от дълго време съставляват интерес за мен, този път, обаче, взех решение да стесня това толкоз необятно разбиране и да се съсредоточа върху българските актьори, живеещи в Ню Йорк. Тъй като аз самата пребивавам в чужбина от години и се занимавам с изкуство, си задавам въпросите: „ Как културният подтекст се отразява на креативната ни работа? ”; „ Как се трансформира връзката с българската сцена и допустима ли е тя от разстояние? ”
Мисля, че това са значими тематики за изкуството в България и отвън нея, за които би трябвало да се приказва повече, имайки поради какъв брой доста българи живеят отвън рамките на страната. Тези по-скоро характерни въпроси ни водят до друга по-голяма тематика в пърформанса, а точно - какъв е обликът на България в чужбина и в каква посока желаеме да го развиваме.
Първият стадий на плана, беше изследване на историята на българската имиграция в Щатите и формулиране на главните въпроси за интервютата. Втората стъпка беше провеждането и обработката им. След тази по-изследователска част, стартира и креативната, която се състои от основаване на драматургията - изборът и подредбата на части от историите, които желаех да трансформира в един по-голям роман на седем гласа. И най-после, несъмнено, репетиционният развой, научаването на текста буквално, по допустимо непосредствен до оригинала метод, включвайки всички най-малки детайли, които в действителност са най-важни във вербатим театъра, а точно: движение, дишане и говорни специфики.
Самостоятелната работа по основаването на всички тези детайли беше едно от най-големите провокации, макар че получих поддръжка от хората към мен в верните моменти. Постоянният ми събеседник през последната година беше преподавателят ми Джо Салватор, основател на вербатим лабораторията в Нюйоркския университет, в която работя.
След края на представлението е имало къса полемика с публиката. Разкажете ни за Вашето чувство, по какъв начин феновете реагираха на спектакъла. Как съгласно Вас те са почувствали и усетили видяното?
На този първи показ участваха над 45 фенове, което значи доста за мен, имайки поради, че преди година и половина познавах единствено един човек в Ню Йорк. За мен беше извънредно значимо да видя по какъв начин ще се одобри креативната ми работа в новия подтекст, още повече с този план, който адресира толкоз характерна тематика като животът на българските актьори в Ню Йорк. Сред публиката имаше хора от над 10 страни: България, Съединени американски щати, Испания, Колумбия, Боливия, Китай, Япония, Южна Корея…
Най-големият триумф за мен, е че от мненията им по време на диалога и анкетите, които попълниха, разбрах, че всички те са съумели да “намерят себе си ” в пърформанса. Някои от тях са „ разкрили себе си ” от професионална позиция - в сложния път, който задграничните артисти би трябвало да извървят, с цел да станат част от нюйоркска сцена; поради прилики в житейските истории; поради връзката на всеки със личната му страна; обликът за нея в чужбина; решението да заживее в Ню Йорк и измененията, които настъпват в чувството за “дом ”.
За мен основаването на пърформанса и въплъщаването в тези шестима актьори е мощно прочувствено прекарване, защото се старая да схвана какво стои зад думите, които от своят страна са в разговор със личния ми опит и разсъждения.
Вербатим театърът нормално има за цел да направи избрани общности и истории забележими, което кара участниците да се усещат оценени. За моя наслада това се случи с публиката, вследствие на което се получи един откровен и прочувствен диалог.
Спектакъла е и за границите – метафорични и дословни. Има и такива, които не трябва да прекосяваме, тъй като откакто това се случи, нещата стават необратими. Какво е твоето мнение, ти по какъв начин виждаш тематиката с границите?
В последния стадий от работата по “Веднъж прекосиш ли океана ” стигнах до една доста ясна концепция, а точно, че страните не се състоят от територии, а от тела. Тази идейна нишка следва цялата история и дава отговор на формáта на пърформанса, в който всички тези гласове приказват посредством едно тяло.
Мисля, че концепцията ми за географски граници от дълго време се е размила, допускам поради лекотата, с която съм постоянно съм имала привилегията да ги прекосявам. В същото време местата на най-голямо напрежение и спор в света са точно границите. Мисля, че забавното на времената, в които живеем, е че са свързани както с премахването на толкоз доста граници, по този начин и с налагането на нови, по напълно разнообразни от познатите ни до момента способи и аргументи.
В работен проект, нормално се движа по границите на разнообразни жанрове във образните изкуства, тъй като за мен най-интересното на актуалната сцена през днешния ден се случва точно там.
Мартина Новакова в представлението „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”)
Вярвате ли в „ случайностите ” и в провидението на ориста. Разкажете ни за всички „ случайности ”, които имат общо с креативния развой на спектакъла.
Обичам да си мисля, че всяко нещо води до друго. Понякога се връщам обратно и наблюдавам по какъв начин обещано решение, е довело до някое съответно място и мисля, че целият живот може да бъде изобразен по този начин. Много от интервюираните споделят съответните моменти, в които всичко се е преобърнало за тях и доста постоянно става въпрос за случайности. Това е и една от аргументите да мисля, че същинският живот, а оттова и документалният спектакъл, постоянно превъзхождат художествената небивалица.
Един дъждовен следобяд преди повече от година, инцидентно разбрах за представянето на сборника с разкази и новели “Накрая създателят умира ” на Герган Ценов в Генералното българско консулство в Ню Йорк. Там срещнах огромна част от хората, които след това щях да интервюирам. Един ден Джо ми сподели, че е имал българска студентка от NYU Абу Даби, която преди малко е предходна през същото характерно образование по вербатим спектакъл като мен и по този начин се свързах с Кат Тодорова, която ми оказа помощ с обработката на интервютата. Преди няколко месеца в Ню Йорк се срещнах със Севар Иванов, който беше най-близкият ми другар в детството, след 15 години, в които не се бяхме виждали. Той също е тук с помощта на Фулбрайт и се погрижи за техническото реализиране на пиесата. Това са единствено първите образци, които ми идват мислено.
Вербатим театърът е тип документален спектакъл, който се базира на персонални истории на събеседниците, които са особено интервюирани за спектакъла. Какво за Вас беше вълнуващо, до момента в който разговаряте с тях и откривате техния свят?
Не съм сигурна, че въобще имаше миг във всеки един от диалозите, който да не беше трогателен. Цял живот ние непрестанно описваме себе си. А когато заживеем на ново място пред нас се простира опцията да разкажем историята си както решим. Има въпроси, на които постоянно отговаряме по подобен метод, има обаче и такива, в които “речта се пречупва ”, както споделя пинонерката във вербатим театъра и моя преподавателка Анна Дивиър Смит и там се разкрива нещо доста по-истинско за индивида.
В доста случаи тези истории ми послужиха като житейски и професионални препоръки, от хора, които са минали по същия път, по който ходя аз в този момент. Мисля, че общуването с тази общественост ми оказа помощ в доста аспекти и направи акомодацията ми към града доста по-бърза и лесна.
Ако тръгнем от заглавието на Вашия театър “Веднъж прекосиш ли океана ”, т.е. всички интервюирани са хора, които са пристигнали в Съединени американски щати, може ли да се допусна, че сплотяващото като претекст и това, което ги вълнува е тяхното чувство за дома? В този смисъл какво за тях е чувството „ вкъщи “?
“Веднъж прекосиш ли океана… ” е началото на едно изречение, което всеки от нас би довършил по друг метод. Същото е и с “Усещането за дом е… ”
Езикът, несъмнено, беше значима тематика в множеството от диалозите ни. Затова и организирах част от интервютата на български, а други на британски. Резултатът от това е, че пърформансът е двуезичен. Този избор беше оценен високо от задграничната аудитория, тъй като методът, който звучим и се показваме на български, разкрива доста повече за нас, в сравнение с всяко пояснение, което мога да показва на сцената.
Друга тематика, която се появяваше постоянно, е преоценяването на историята и културата ни от дистанцията на Ню Йорк. Възможно е както домът да се трансформира в идеализиран спомен, по този начин и да се получи конфликт сред неща, които цялостен живот сме намирали за напълно естествени, а осъзнаем, че може би не са. Дистанцията може да ни накара и да станем по-критични към родината ни.
Усещането за дом може да е човек, избран предмет, който сме донесли със себе си или запазването на дадени обичаи.
Кадър от представлението „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”)
Завръщането също е значим детайл от чувството ни „ вкъщи “. Кога имаме потребност да се завръщаме както и към кого?
За мен е значимо да се завръщам, с цел да подкрепям връзката със себе си и с детството си, защото чувството за игра е значим детайл в театралната ми работа. За първи път се почувствах спокойна в Ню Йорк, чак откакто се прибрах в София и можах да погледна на всичко ново, което ми се случваше там, от у дома.
В началото на тази година създадох поредност от етюди със заглавие “Завръщане вкъщи ”, като реакция на войната в Украйна, в които изследвах безконечният боязън от това какво ще намериш, когато се завърнеш у дома. Мисълта, че домът постоянно ще е там, че постоянно можем да се върнем към него, съгласно мен е по-важна от самото завръщане.
Вие самата с какво свързвате чувството си за „ вкъщи “?
След към час ще кацна в София и нямам самообладание, тъй като мисля, че на никое място другаде не мога си умря по този начин както у дома. Доставя ми наслаждение да се срещна още веднъж с книгите и предметите си, които по едно и също време са същите каквито постоянно са били, само че са и разнообразни, защото в спомените ми са по-малки или цветовете им са по-ярки. Харесва ми да съпоставям визиите си с действителността, да намирам дребните промени у дома и по улиците. Така съзнавам какво се е трансформирало и в самата мен.
Освен големите задълбочаване и проучване на тематиката, както и напъните и креативната сила, които са нужни за осъществяването на този театър, кое е общочовешкото и универсалното обръщение, което желаете фенът да улови?
90 % от думите, които споделям за 50 минути, са думи на други хора. Целта ми беше тези монолози да се трансфорат в разговор, макар че някои от интервюираните в никакъв случай не са се срещали в същинския живот. Опитах се да дава многообразие от гледни точки, отзиви, житейски истории. Бих се радвала всеки да стигне до лично умозаключение, в случай че е пък може да бъде и въпрос вместо това, би било още по-добре.
В пърформанса, несъмнено, има ясно дефинирани послания, само че те са там, с цел да бъдат интерпретирани по метод, по който фенът може да ги обвърже със личния си опит.
Какво е бъдещето на “Веднъж прекосиш ли океана ”?
Генералният консул на България в Ню Йорк господин Ангел Ангелов участва на премиерата и ме предложения да показва приключения пърформанс в Консулството. В началото на 2023г. бих желала да гостувам и в други градове в Щатите, в които има български общности, с цел да може този разговор да продължи. Разбира се, доста бих се радвала да пърформанса да се придвижи и от тази страна на океана.
Мартина Новакова в представлението „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”)
Мартина Новакова е родена в София през 1993г. Тя е бакалавър по испанска лингвистика от Софийския университет „ Св. Климент Охридски “ и магистър по театрално изкуство с почетна тапия от Университета „ Карлос III “ в Мадрид, с началник Хуан Майорга. През 2022г. приключва магистратура по обществен и учебен спектакъл в Нюйоркския университет като Фулбрайтов стипендиант. Сред преподавателите ѝ в Ню Йорк са: Анна Дивиър Смит, Джо Салватор и Андре Лепеки.
Мартина схваща театъра като прекарване. В работата си заимства от разнообразни театрални форми като вербатим, сайт-специфик, аудиотеатър и спектакъл на предметите.
Мартина е автор/режисьор на пиесите:
●,,Светът и по какъв начин се играе ”, сайт-специфик акомодация на пиесата,,Големият спектакъл на света ” от Педро Калдерон де ла Брака, в съавторство в Мигел Валентин, Корал де Комедиас, Алкала де Енарес, Испания, 2022г.;
●,,1:100 ”, сайт-специфик пърформанс, Умбрал де Примавера, Мадрид, 2021г.;
● ,,Урок по самотност ” аудиопиеса за един фен, в съавторство в Мигел Валентин. Първа премия в,,Конкурс за нова пиеса ” Нов български университет 2021г., с ръководител на журито Георги Господинов. Пиесата е оповестена в сборника,,Пиеси за свободата ”, публикуван от Нов български университет.
„ (Dis)placement, история за миграциите на птици и хора “, сложена в Ла Нау, Валенсия (2019);
● „ Препострояване на към този момент несъществуващо място “, вербатим пърформанс, в съавторство с Мигел Валентин, Мадрид (2019);
● „ Паноптикум “, селектирана oт ЕURODRAM България 2020, показана в границите на,,ПроТекст 10 ”, Гьоте Институт, София (2021г.) и Аудиорио де Хетафе, Университет Карлос III, Мадрид, (2018г.)
● “Low Cost ”, документално-сетивен пърформанс, Център за просвета и спор Червената къща, София (2017).
Понастоящем Мартина работи върху документалния пърформанс,,Веднъж прекосиш ли океана ”. Той е основан на изявленията с български актьори, които живеят в Ню Йорк. Мартина преподава испански език в Нюйоркския университет.
Интервю на Ирина Тодорова
Снимките от спектакъла от „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”) са от на Генерално Консулство Ню Йорк.
Спектакълът интерпретира характерна тематика като животът на българските актьори в Ню Йорк, както и какво е чувството за „ вкъщи ”, което постоянно може да бъде: дом, избран човек, даден предмет, който носим със себе си или сме запазили дадени обичаи. Възможно е домът да се трансформира в идеализиран спомен и по този начин да се получи конфликт. Откроява се още преоценката на историята и културата на България от дистанцията на Ню Йорк.
На 10-ти декември в Нюйоркския университет (NYU) се състоя премиерата на Вашия дипломен вербатим пърформънс, който носи заглавието „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”). Той бе показан в залата на висшето учебно заведение. Забележителното е, че в този моноспектакъл Вие сте по едно и също време създател, режисьор, сценограф и изпълнител/актьор.
Разкажете ни за него и за пътя, който изминахте, с цел да го реализирате. Освен голямата работа по него, каква е неговата същина?
Историята на плана стартира преди съвсем три години, в самото начало на пандемията от Ковид-19. Това беше концепцията, с която аплайвах за стипендия “Фулбрайт ” и която ме докара в Ню Йорк. Българските имигрантски общности от дълго време съставляват интерес за мен, този път, обаче, взех решение да стесня това толкоз необятно разбиране и да се съсредоточа върху българските актьори, живеещи в Ню Йорк. Тъй като аз самата пребивавам в чужбина от години и се занимавам с изкуство, си задавам въпросите: „ Как културният подтекст се отразява на креативната ни работа? ”; „ Как се трансформира връзката с българската сцена и допустима ли е тя от разстояние? ”
Мисля, че това са значими тематики за изкуството в България и отвън нея, за които би трябвало да се приказва повече, имайки поради какъв брой доста българи живеят отвън рамките на страната. Тези по-скоро характерни въпроси ни водят до друга по-голяма тематика в пърформанса, а точно - какъв е обликът на България в чужбина и в каква посока желаеме да го развиваме.
Първият стадий на плана, беше изследване на историята на българската имиграция в Щатите и формулиране на главните въпроси за интервютата. Втората стъпка беше провеждането и обработката им. След тази по-изследователска част, стартира и креативната, която се състои от основаване на драматургията - изборът и подредбата на части от историите, които желаех да трансформира в един по-голям роман на седем гласа. И най-после, несъмнено, репетиционният развой, научаването на текста буквално, по допустимо непосредствен до оригинала метод, включвайки всички най-малки детайли, които в действителност са най-важни във вербатим театъра, а точно: движение, дишане и говорни специфики.
Самостоятелната работа по основаването на всички тези детайли беше едно от най-големите провокации, макар че получих поддръжка от хората към мен в верните моменти. Постоянният ми събеседник през последната година беше преподавателят ми Джо Салватор, основател на вербатим лабораторията в Нюйоркския университет, в която работя.
След края на представлението е имало къса полемика с публиката. Разкажете ни за Вашето чувство, по какъв начин феновете реагираха на спектакъла. Как съгласно Вас те са почувствали и усетили видяното?
На този първи показ участваха над 45 фенове, което значи доста за мен, имайки поради, че преди година и половина познавах единствено един човек в Ню Йорк. За мен беше извънредно значимо да видя по какъв начин ще се одобри креативната ми работа в новия подтекст, още повече с този план, който адресира толкоз характерна тематика като животът на българските актьори в Ню Йорк. Сред публиката имаше хора от над 10 страни: България, Съединени американски щати, Испания, Колумбия, Боливия, Китай, Япония, Южна Корея…
Най-големият триумф за мен, е че от мненията им по време на диалога и анкетите, които попълниха, разбрах, че всички те са съумели да “намерят себе си ” в пърформанса. Някои от тях са „ разкрили себе си ” от професионална позиция - в сложния път, който задграничните артисти би трябвало да извървят, с цел да станат част от нюйоркска сцена; поради прилики в житейските истории; поради връзката на всеки със личната му страна; обликът за нея в чужбина; решението да заживее в Ню Йорк и измененията, които настъпват в чувството за “дом ”.
За мен основаването на пърформанса и въплъщаването в тези шестима актьори е мощно прочувствено прекарване, защото се старая да схвана какво стои зад думите, които от своят страна са в разговор със личния ми опит и разсъждения.
Вербатим театърът нормално има за цел да направи избрани общности и истории забележими, което кара участниците да се усещат оценени. За моя наслада това се случи с публиката, вследствие на което се получи един откровен и прочувствен диалог.
Спектакъла е и за границите – метафорични и дословни. Има и такива, които не трябва да прекосяваме, тъй като откакто това се случи, нещата стават необратими. Какво е твоето мнение, ти по какъв начин виждаш тематиката с границите?
В последния стадий от работата по “Веднъж прекосиш ли океана ” стигнах до една доста ясна концепция, а точно, че страните не се състоят от територии, а от тела. Тази идейна нишка следва цялата история и дава отговор на формáта на пърформанса, в който всички тези гласове приказват посредством едно тяло.
Мисля, че концепцията ми за географски граници от дълго време се е размила, допускам поради лекотата, с която съм постоянно съм имала привилегията да ги прекосявам. В същото време местата на най-голямо напрежение и спор в света са точно границите. Мисля, че забавното на времената, в които живеем, е че са свързани както с премахването на толкоз доста граници, по този начин и с налагането на нови, по напълно разнообразни от познатите ни до момента способи и аргументи.
В работен проект, нормално се движа по границите на разнообразни жанрове във образните изкуства, тъй като за мен най-интересното на актуалната сцена през днешния ден се случва точно там.
Мартина Новакова в представлението „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”)
Вярвате ли в „ случайностите ” и в провидението на ориста. Разкажете ни за всички „ случайности ”, които имат общо с креативния развой на спектакъла.
Обичам да си мисля, че всяко нещо води до друго. Понякога се връщам обратно и наблюдавам по какъв начин обещано решение, е довело до някое съответно място и мисля, че целият живот може да бъде изобразен по този начин. Много от интервюираните споделят съответните моменти, в които всичко се е преобърнало за тях и доста постоянно става въпрос за случайности. Това е и една от аргументите да мисля, че същинският живот, а оттова и документалният спектакъл, постоянно превъзхождат художествената небивалица.
Един дъждовен следобяд преди повече от година, инцидентно разбрах за представянето на сборника с разкази и новели “Накрая създателят умира ” на Герган Ценов в Генералното българско консулство в Ню Йорк. Там срещнах огромна част от хората, които след това щях да интервюирам. Един ден Джо ми сподели, че е имал българска студентка от NYU Абу Даби, която преди малко е предходна през същото характерно образование по вербатим спектакъл като мен и по този начин се свързах с Кат Тодорова, която ми оказа помощ с обработката на интервютата. Преди няколко месеца в Ню Йорк се срещнах със Севар Иванов, който беше най-близкият ми другар в детството, след 15 години, в които не се бяхме виждали. Той също е тук с помощта на Фулбрайт и се погрижи за техническото реализиране на пиесата. Това са единствено първите образци, които ми идват мислено.
Вербатим театърът е тип документален спектакъл, който се базира на персонални истории на събеседниците, които са особено интервюирани за спектакъла. Какво за Вас беше вълнуващо, до момента в който разговаряте с тях и откривате техния свят?
Не съм сигурна, че въобще имаше миг във всеки един от диалозите, който да не беше трогателен. Цял живот ние непрестанно описваме себе си. А когато заживеем на ново място пред нас се простира опцията да разкажем историята си както решим. Има въпроси, на които постоянно отговаряме по подобен метод, има обаче и такива, в които “речта се пречупва ”, както споделя пинонерката във вербатим театъра и моя преподавателка Анна Дивиър Смит и там се разкрива нещо доста по-истинско за индивида.
В доста случаи тези истории ми послужиха като житейски и професионални препоръки, от хора, които са минали по същия път, по който ходя аз в този момент. Мисля, че общуването с тази общественост ми оказа помощ в доста аспекти и направи акомодацията ми към града доста по-бърза и лесна.
Ако тръгнем от заглавието на Вашия театър “Веднъж прекосиш ли океана ”, т.е. всички интервюирани са хора, които са пристигнали в Съединени американски щати, може ли да се допусна, че сплотяващото като претекст и това, което ги вълнува е тяхното чувство за дома? В този смисъл какво за тях е чувството „ вкъщи “?
“Веднъж прекосиш ли океана… ” е началото на едно изречение, което всеки от нас би довършил по друг метод. Същото е и с “Усещането за дом е… ”
Езикът, несъмнено, беше значима тематика в множеството от диалозите ни. Затова и организирах част от интервютата на български, а други на британски. Резултатът от това е, че пърформансът е двуезичен. Този избор беше оценен високо от задграничната аудитория, тъй като методът, който звучим и се показваме на български, разкрива доста повече за нас, в сравнение с всяко пояснение, което мога да показва на сцената.
Друга тематика, която се появяваше постоянно, е преоценяването на историята и културата ни от дистанцията на Ню Йорк. Възможно е както домът да се трансформира в идеализиран спомен, по този начин и да се получи конфликт сред неща, които цялостен живот сме намирали за напълно естествени, а осъзнаем, че може би не са. Дистанцията може да ни накара и да станем по-критични към родината ни.
Усещането за дом може да е човек, избран предмет, който сме донесли със себе си или запазването на дадени обичаи.
Кадър от представлението „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”)
Завръщането също е значим детайл от чувството ни „ вкъщи “. Кога имаме потребност да се завръщаме както и към кого?
За мен е значимо да се завръщам, с цел да подкрепям връзката със себе си и с детството си, защото чувството за игра е значим детайл в театралната ми работа. За първи път се почувствах спокойна в Ню Йорк, чак откакто се прибрах в София и можах да погледна на всичко ново, което ми се случваше там, от у дома.
В началото на тази година създадох поредност от етюди със заглавие “Завръщане вкъщи ”, като реакция на войната в Украйна, в които изследвах безконечният боязън от това какво ще намериш, когато се завърнеш у дома. Мисълта, че домът постоянно ще е там, че постоянно можем да се върнем към него, съгласно мен е по-важна от самото завръщане.
Вие самата с какво свързвате чувството си за „ вкъщи “?
След към час ще кацна в София и нямам самообладание, тъй като мисля, че на никое място другаде не мога си умря по този начин както у дома. Доставя ми наслаждение да се срещна още веднъж с книгите и предметите си, които по едно и също време са същите каквито постоянно са били, само че са и разнообразни, защото в спомените ми са по-малки или цветовете им са по-ярки. Харесва ми да съпоставям визиите си с действителността, да намирам дребните промени у дома и по улиците. Така съзнавам какво се е трансформирало и в самата мен.
Освен големите задълбочаване и проучване на тематиката, както и напъните и креативната сила, които са нужни за осъществяването на този театър, кое е общочовешкото и универсалното обръщение, което желаете фенът да улови?
90 % от думите, които споделям за 50 минути, са думи на други хора. Целта ми беше тези монолози да се трансфорат в разговор, макар че някои от интервюираните в никакъв случай не са се срещали в същинския живот. Опитах се да дава многообразие от гледни точки, отзиви, житейски истории. Бих се радвала всеки да стигне до лично умозаключение, в случай че е пък може да бъде и въпрос вместо това, би било още по-добре.
В пърформанса, несъмнено, има ясно дефинирани послания, само че те са там, с цел да бъдат интерпретирани по метод, по който фенът може да ги обвърже със личния си опит.
Какво е бъдещето на “Веднъж прекосиш ли океана ”?
Генералният консул на България в Ню Йорк господин Ангел Ангелов участва на премиерата и ме предложения да показва приключения пърформанс в Консулството. В началото на 2023г. бих желала да гостувам и в други градове в Щатите, в които има български общности, с цел да може този разговор да продължи. Разбира се, доста бих се радвала да пърформанса да се придвижи и от тази страна на океана.
Мартина Новакова в представлението „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”)
Мартина Новакова е родена в София през 1993г. Тя е бакалавър по испанска лингвистика от Софийския университет „ Св. Климент Охридски “ и магистър по театрално изкуство с почетна тапия от Университета „ Карлос III “ в Мадрид, с началник Хуан Майорга. През 2022г. приключва магистратура по обществен и учебен спектакъл в Нюйоркския университет като Фулбрайтов стипендиант. Сред преподавателите ѝ в Ню Йорк са: Анна Дивиър Смит, Джо Салватор и Андре Лепеки.
Мартина схваща театъра като прекарване. В работата си заимства от разнообразни театрални форми като вербатим, сайт-специфик, аудиотеатър и спектакъл на предметите.
Мартина е автор/режисьор на пиесите:
●,,Светът и по какъв начин се играе ”, сайт-специфик акомодация на пиесата,,Големият спектакъл на света ” от Педро Калдерон де ла Брака, в съавторство в Мигел Валентин, Корал де Комедиас, Алкала де Енарес, Испания, 2022г.;
●,,1:100 ”, сайт-специфик пърформанс, Умбрал де Примавера, Мадрид, 2021г.;
● ,,Урок по самотност ” аудиопиеса за един фен, в съавторство в Мигел Валентин. Първа премия в,,Конкурс за нова пиеса ” Нов български университет 2021г., с ръководител на журито Георги Господинов. Пиесата е оповестена в сборника,,Пиеси за свободата ”, публикуван от Нов български университет.
„ (Dis)placement, история за миграциите на птици и хора “, сложена в Ла Нау, Валенсия (2019);
● „ Препострояване на към този момент несъществуващо място “, вербатим пърформанс, в съавторство с Мигел Валентин, Мадрид (2019);
● „ Паноптикум “, селектирана oт ЕURODRAM България 2020, показана в границите на,,ПроТекст 10 ”, Гьоте Институт, София (2021г.) и Аудиорио де Хетафе, Университет Карлос III, Мадрид, (2018г.)
● “Low Cost ”, документално-сетивен пърформанс, Център за просвета и спор Червената къща, София (2017).
Понастоящем Мартина работи върху документалния пърформанс,,Веднъж прекосиш ли океана ”. Той е основан на изявленията с български актьори, които живеят в Ню Йорк. Мартина преподава испански език в Нюйоркския университет.
Интервю на Ирина Тодорова
Снимките от спектакъла от „ Once You Cross the Ocean ” ( “Веднъж прекосиш ли океана ”) са от на Генерално Консулство Ню Йорк.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ