Как се стигна до фалита на България през 60-те г.
В записки, издадени след рухването на режима на Българска комунистическа партия, Тодор Живков написа, че неговото ръководство е върнало златния запас в България. Това е може би една от най-прословутите неистини на комунистическия деспот. Всъщност 90% от златните запаси на Българска народна банка напущат България точно при неговото ръководство - през 60-те години на ХХ век. Златото се изнася, с цел да се покрият стремглаво растящите външни отговорности, с чието погашение Народна република България не е способна да се оправи.
Как се стига до такава степен, че държавните финанси на Народна република България през 60-те са в толкоз неприятно положение, че е належащо изнасянето на съвсем целия златен запас на Българска народна банка, с цел да се уталожи проблемът с външния дълг?
Причините се коренят в модела на централно обмисляне, натрапен от Българска комунистическа партия
В една естествена пазарна стопанска система това, че едно или друго дружество внася повече от чужбина, в сравнение с изнася, не е проблем за цялата стопанска система. На първо място, тъй като е допустимо в същото време с този „ външен “ търговски дефицит да има „ вътрешен “ остатък – с други компании или жители на същата страна – и по този начин двете да се балансират. Но даже и една компания да има търговски недостиг както на вътрешния, по този начин и на външния пазар и надлежно да е на загуба и да задлъжнява, това не е проблем за стопанската система като цяло. Защото на един конкурентен пазар нито една компания не е толкоз огромна, че нейното неприятно финансово положение да докара до проблеми за останалите фирми и консуматори в съответната страна.
Затова и по принцип в пазарните стопански системи комерсиалните дефицити не са причина за терзание. Те просто значат, че индивидите и компаниите в една страна внасят повече артикули, в сравнение с изнасят. Това не значи обаче, че са изправени пред банкрут или даже са в затруднено финансово състояние. Даже от време на време комерсиалните дефицити могат да значат тъкмо противоположното. Например по-висок напор на директни задгранични вложения в действителност усилва комерсиалния недостиг (или понижава излишъка) на една страна.
Но когато търговският недостиг е вследствие на държавен дълг, той има директен негативен резултат върху държавните финанси, а оттова и върху цялата стопанска система - защото страната не е частно дружество, което може да банкрутира и мястото му да се заеме от друго. Финансовите проблеми на страната постоянно се трансферират върху останалата част от популацията (частния сектор) чрез данъчната система и по този начин нейните финансови проблеми засягат цялата стопанска система.
Както може би към този момент се досещате, този проблем е в пъти по-изострен, когато държавната власт не просто контролира, само че и непосредствено ръководи цялата стопанска система в границите на централно планувана система. За това става въпрос в една социалистическа стопанска система като Народна република България. Когато цялата благосъстоятелност се национализира и стопанската система се ръководи от едно-единствено управническо тяло, това значи, че страната (в случая България) на процедура е превърната в едно голямо дружество. И надлежно, когато това дружество внася повече, в сравнение с изнася, то е на загуба. И натрупа задължения. И в случай че тези задължения станат доста огромни, е изправено пред банкрут.
Болните упоритости за всеобща индустриализация
След гибелта на Сталин през 1953 година всички стопански системи от Източния блок стартират да се отварят към международния пазар и да търгуват по-активно с капиталистическите стопански системи. България не е изключение. Но редом с това Политбюро на Българска комунистическа партия се пробва да реализира бърза и всеобща индустриализация на българската стопанска система. До този миг множеството износни артикули на страната са от бранша " селско стопанство ". Това е по този начин и в първите ни години като комунистическа страна, само че Българска комунистическа партия желае да превърне България в индустриална мощ. Звучи като хубава упоритост, нали? Проблемът е, че в изискванията на централно обмисляне тя довежда до първия фалит на България по времето на комунистическия режим и косвено води и до идващите два.
Първият сериозен проблем е, че индустриализацията, планувана от Българска комунистическа партия, е толкоз бърза и огромна, че не може да бъде осъществена с наличните запаси в страната. България няма нито нужните първични материали, нито нужните технологии и уреди. Т.е. сходна упоритост не може да бъде осъществена без отварянето на търговията към капиталистическия свят. В този подтекст смяната на външната политика на Съюз на съветските социалистически републики и Източния блок след гибелта на Сталин е добре пристигнала за стопанските проекти на Българска комунистическа партия. Още в средата на 50-те години България стартира всеобщо да внася първични материали и индустриални уреди най-много от западноевропейски страни. Първоначално планът за индустриализация, наподобява, върви добре и в границите на третия петгодишен проект (т.нар. петилетка) от 1958 до края на 1962 година промишленото произвеждане бележи незабравим средногодишен растеж от 23%.
Но продуктите на този бърз напредък не се пласират добре на интернационалния пазар. И секторът се оказва губещ за голямото централизирано дружество, което съставлява българската стопанска система. Народната република е безусловно неспособна сполучливо да пласира творбите на родната индустрия, тъй че може да покрие разноските за тяхното произвеждане. Това произвеждане просто не може да се конкурира по качество с промишлените артикули на индустриалния свят, каквито и легенди до ден сегашен да се популяризират за мощта на нашата индустрия по това време.
Нещо повече, по-големият размер промишлени артикули не се пласира добре даже в братските комунистическите страни. Огромният растеж на производството се оказва за сметка на качеството и в края на 50-те - началото на 60-те години от Съюз на съветските социалистически републики постоянно се оплакват от ниското качество, най-много на продуктите на леката ни индустрия.
Иронията е, че посредством своята стратегия за всеобща индустриализация БКП в действителност трансформира промишлеността на страната ни от постоянен в губещ бранш. В резултат на опитите да се разшири ролята на индустрията вносът на България стартира да пораства доста по-бързо от износа - внасят се повече скъпи артикули с висока степен на преправка (промишлена техника основно), а се изнасят артикули с ниска степен на преправка – главно селскостопански артикули, тъй като промишленият ни експорт не се пласира сполучливо на международния пазар. Разходите за производството на родната индустрия се оказват в пъти по-високи от приходите, които тя носи.
Това няма по какъв начин и да е другояче, тъй като в отсъствието на ясни пазарни механизми комунистическата стопанска система е изцяло неспособна да реши акуратно кои типове произвеждане би трябвало да се приоритизират. Трябва да се означи, че тук не може да става въпрос за обстановка на цялостен комунизъм, тъй като българската стопанска система действа в изискванията на интернационален свободен пазар, в който взе участие.
Проблемът е, че няма вътрешен свободен пазар
При липса на конкурентен народен пазар няма по какъв начин да се отсеят качествените от некачествените промишлени артикули. Без свободен потребителски избор няма по какъв начин да се задвижи процесът на пазарна конкуренция, който води до елиминирането на некачественото произвеждане и еволюцията на качественото. Само и само произвеждане, което е минало теста на вътрешната конкуренция, може да има късмет и на външната, която постоянно е по-сериозна.
Така единственият справедлив знак на вътрешно равнище, който държавната власт може да следи, е размерът на производството. На външния пазар има ценови механизъм, който ясно демонстрира на Българска комунистическа партия, че индустрията е губещ бранш. Но без естествен вътрешен пазар съответната акомодация към тази информация е невъзможна. В пазарни условия в такава обстановка външният експорт просто би се прекратил естествено, до момента в който на вътрешния пазар не се появи задоволително конкурентна стока, от която може да се пласира и „ на открито “, откакто е била сполучлива „ вътре “.
Но БКП упорства и продължава да налива от ден на ден и повече запаси в губещия сектор. Болната упоритост за националната република като индустриална мощ безусловно заслепява партията. Тази икономическа обстановка се утежнява още повече от големия брой неточности, които страната позволява при ръководството - и в промишления, само че и в селскостопанския бранш.
На първо място
активността на българските външнотърговски организации (ВТО) е покъртително некомпетентна.
външнотърговска организация не регистрират обичайно сезонния темперамент на българския експорт (поради преобладаващия дял на селскостопанските стоки) и това води до още по-големи загуби. Не се регистрира по кое време е най-удобният миг да се пласира даден вид артикули на международните пазари, голям размер се пласира в края на годината просто с цел да се покрие нормата, заложена в проекта. Подобни проблеми има и от страна на вноса – не се преценят съответно потребностите на родното промишлено произвеждане, постоянно се внася техника, която българските предприятия нямат готовността да внедрят в производството. Така доста импортирана техника в действителност залежава, от време на време в продължение на години, и се амортизира, без да носи безусловно никакъв приход.
Същевременно поради фокусирането върху промишлеността селскостопанският бранш в България стартира да страда. През втората половина на 50-те години изключително остри са проблемите в отглеждането на животни, където се вижда мощна наклонност към понижаване на едрия рогат добитък. Икономическата обстановка в допълнение се утежнява от злоупотребите и корупцията на длъжностни лица. Много са случаите на лъжливо завишаване на индустриални доклади, отчитането на неположен труд, отклоняването на средства и първични материали.
При тази композиция от фактори комерсиалният недостиг на България пораства стремглаво сред 1953 и 1963 година Това води и до голям растеж на външния държавен дълг, тъй като, когато износът не е задоволително конкурентен, единственият метод да се финансира големият импорт е посредством заеми.
Само за 6 години сред 1957 и 1963 година българският външен дълг нараства повече от 13 пъти
от 15.3 млн. $ до 198.9 млн. $. Народната република трупа съществени отговорности към банки във Франция, Германия и Италия, само че и към комунистически банки, където заради нормално по-благоприятните условия е съсредоточена по-голямата част от държавните отговорности.
В началото на 60-те години като извънредно, само че само допустимо решение за ограничение на казуса с растящия държавен дълг се обрисува продажбата на златните запаси на България. Въпреки опитите за предоговаряне на изискванията по държавните заеми БКП е безусловно неспособна да позволи казуса с стремглавия растеж на държавния дълг. За първи път въпросът с изнасянето на златния запас се слага съществено през 1960 година, когато Банката за интернационалните заплащания в Базел предлага на Българска народна банка да подава част от златото си като залог за разпределяне на нови заеми.
България не може изцяло свободно да се разпорежда със златните си запаси, тъй като една доста огромна част от тях към този момент са в Москва, изпратени за предпазване в Госбанк още в края на 50-те години. През 1961 година Министерският съвет праща до СССР молба 21 тона от българското злато да бъдат депонирани за сделката с Банката за интернационалните разплащания. Сделката е осъществена през януари 1962 година, като носи на страната малко над 20 млн. лева заем. По-късно, през 1963 година, против продажбата на близо 6 тона злато руската Москоу Народни Банк (със седалище в Лондон) отпуска на НРБ заем от 6.1 млн. $. В началото на 1964 г. БНБ в писмо към Тодор Живков моли за изнасянето на още 4 тона злато за складиране в Банката за интернационалните разплащания.
В резултат на всичко това златните запаси на България внезапно понижават. В началото на 1962 година цената на запасите на Българска народна банка е 25.7 млн. лева, а към края на 1964 година те към този момент са едвам 2.85 млн. лева. Но и това не е задоволително, с цел да се потуши казусът с държавния дълг, и през 1964 година Министерският съвет е заставен да подписа и комерсиално споразумение с Москва, с което да уреди оставащите отговорности на България към две основни съветски банки.
Така главно посредством изнасяне на златните запаси на Българска народна банка и съглашения със Съюз на съветските социалистически републики България съумява временно да " замете под чергата " казуса с стремглаво растящия държавен дълг - резултат от болната упоритост на Българска комунистическа партия за бърза и всеобща индустриализация при липса на свободен вътрешен пазар. Но към края на 70-те години на предишния век държавният дълг още веднъж изправя държавата ни пред банкрут. Историята на тази дългова рецесия ще разгледаме в обособена публикация.
Основен източник на историческата информация, изложена в тази публикация, бе книгата „ Българският външен дълг 1944 – 1989: Банкрутът на комунистическата стопанска система “ на Даниел Вачков и Мартин Иванов.
Как се стига до такава степен, че държавните финанси на Народна република България през 60-те са в толкоз неприятно положение, че е належащо изнасянето на съвсем целия златен запас на Българска народна банка, с цел да се уталожи проблемът с външния дълг?
Причините се коренят в модела на централно обмисляне, натрапен от Българска комунистическа партия
В една естествена пазарна стопанска система това, че едно или друго дружество внася повече от чужбина, в сравнение с изнася, не е проблем за цялата стопанска система. На първо място, тъй като е допустимо в същото време с този „ външен “ търговски дефицит да има „ вътрешен “ остатък – с други компании или жители на същата страна – и по този начин двете да се балансират. Но даже и една компания да има търговски недостиг както на вътрешния, по този начин и на външния пазар и надлежно да е на загуба и да задлъжнява, това не е проблем за стопанската система като цяло. Защото на един конкурентен пазар нито една компания не е толкоз огромна, че нейното неприятно финансово положение да докара до проблеми за останалите фирми и консуматори в съответната страна.
Затова и по принцип в пазарните стопански системи комерсиалните дефицити не са причина за терзание. Те просто значат, че индивидите и компаниите в една страна внасят повече артикули, в сравнение с изнасят. Това не значи обаче, че са изправени пред банкрут или даже са в затруднено финансово състояние. Даже от време на време комерсиалните дефицити могат да значат тъкмо противоположното. Например по-висок напор на директни задгранични вложения в действителност усилва комерсиалния недостиг (или понижава излишъка) на една страна.
Но когато търговският недостиг е вследствие на държавен дълг, той има директен негативен резултат върху държавните финанси, а оттова и върху цялата стопанска система - защото страната не е частно дружество, което може да банкрутира и мястото му да се заеме от друго. Финансовите проблеми на страната постоянно се трансферират върху останалата част от популацията (частния сектор) чрез данъчната система и по този начин нейните финансови проблеми засягат цялата стопанска система.
Както може би към този момент се досещате, този проблем е в пъти по-изострен, когато държавната власт не просто контролира, само че и непосредствено ръководи цялата стопанска система в границите на централно планувана система. За това става въпрос в една социалистическа стопанска система като Народна република България. Когато цялата благосъстоятелност се национализира и стопанската система се ръководи от едно-единствено управническо тяло, това значи, че страната (в случая България) на процедура е превърната в едно голямо дружество. И надлежно, когато това дружество внася повече, в сравнение с изнася, то е на загуба. И натрупа задължения. И в случай че тези задължения станат доста огромни, е изправено пред банкрут.
Болните упоритости за всеобща индустриализация
След гибелта на Сталин през 1953 година всички стопански системи от Източния блок стартират да се отварят към международния пазар и да търгуват по-активно с капиталистическите стопански системи. България не е изключение. Но редом с това Политбюро на Българска комунистическа партия се пробва да реализира бърза и всеобща индустриализация на българската стопанска система. До този миг множеството износни артикули на страната са от бранша " селско стопанство ". Това е по този начин и в първите ни години като комунистическа страна, само че Българска комунистическа партия желае да превърне България в индустриална мощ. Звучи като хубава упоритост, нали? Проблемът е, че в изискванията на централно обмисляне тя довежда до първия фалит на България по времето на комунистическия режим и косвено води и до идващите два.
Първият сериозен проблем е, че индустриализацията, планувана от Българска комунистическа партия, е толкоз бърза и огромна, че не може да бъде осъществена с наличните запаси в страната. България няма нито нужните първични материали, нито нужните технологии и уреди. Т.е. сходна упоритост не може да бъде осъществена без отварянето на търговията към капиталистическия свят. В този подтекст смяната на външната политика на Съюз на съветските социалистически републики и Източния блок след гибелта на Сталин е добре пристигнала за стопанските проекти на Българска комунистическа партия. Още в средата на 50-те години България стартира всеобщо да внася първични материали и индустриални уреди най-много от западноевропейски страни. Първоначално планът за индустриализация, наподобява, върви добре и в границите на третия петгодишен проект (т.нар. петилетка) от 1958 до края на 1962 година промишленото произвеждане бележи незабравим средногодишен растеж от 23%.
Но продуктите на този бърз напредък не се пласират добре на интернационалния пазар. И секторът се оказва губещ за голямото централизирано дружество, което съставлява българската стопанска система. Народната република е безусловно неспособна сполучливо да пласира творбите на родната индустрия, тъй че може да покрие разноските за тяхното произвеждане. Това произвеждане просто не може да се конкурира по качество с промишлените артикули на индустриалния свят, каквито и легенди до ден сегашен да се популяризират за мощта на нашата индустрия по това време.
Нещо повече, по-големият размер промишлени артикули не се пласира добре даже в братските комунистическите страни. Огромният растеж на производството се оказва за сметка на качеството и в края на 50-те - началото на 60-те години от Съюз на съветските социалистически републики постоянно се оплакват от ниското качество, най-много на продуктите на леката ни индустрия.
Иронията е, че посредством своята стратегия за всеобща индустриализация БКП в действителност трансформира промишлеността на страната ни от постоянен в губещ бранш. В резултат на опитите да се разшири ролята на индустрията вносът на България стартира да пораства доста по-бързо от износа - внасят се повече скъпи артикули с висока степен на преправка (промишлена техника основно), а се изнасят артикули с ниска степен на преправка – главно селскостопански артикули, тъй като промишленият ни експорт не се пласира сполучливо на международния пазар. Разходите за производството на родната индустрия се оказват в пъти по-високи от приходите, които тя носи.
Това няма по какъв начин и да е другояче, тъй като в отсъствието на ясни пазарни механизми комунистическата стопанска система е изцяло неспособна да реши акуратно кои типове произвеждане би трябвало да се приоритизират. Трябва да се означи, че тук не може да става въпрос за обстановка на цялостен комунизъм, тъй като българската стопанска система действа в изискванията на интернационален свободен пазар, в който взе участие.
Проблемът е, че няма вътрешен свободен пазар
При липса на конкурентен народен пазар няма по какъв начин да се отсеят качествените от некачествените промишлени артикули. Без свободен потребителски избор няма по какъв начин да се задвижи процесът на пазарна конкуренция, който води до елиминирането на некачественото произвеждане и еволюцията на качественото. Само и само произвеждане, което е минало теста на вътрешната конкуренция, може да има късмет и на външната, която постоянно е по-сериозна.
Така единственият справедлив знак на вътрешно равнище, който държавната власт може да следи, е размерът на производството. На външния пазар има ценови механизъм, който ясно демонстрира на Българска комунистическа партия, че индустрията е губещ бранш. Но без естествен вътрешен пазар съответната акомодация към тази информация е невъзможна. В пазарни условия в такава обстановка външният експорт просто би се прекратил естествено, до момента в който на вътрешния пазар не се появи задоволително конкурентна стока, от която може да се пласира и „ на открито “, откакто е била сполучлива „ вътре “.
Но БКП упорства и продължава да налива от ден на ден и повече запаси в губещия сектор. Болната упоритост за националната република като индустриална мощ безусловно заслепява партията. Тази икономическа обстановка се утежнява още повече от големия брой неточности, които страната позволява при ръководството - и в промишления, само че и в селскостопанския бранш.
На първо място
активността на българските външнотърговски организации (ВТО) е покъртително некомпетентна.
външнотърговска организация не регистрират обичайно сезонния темперамент на българския експорт (поради преобладаващия дял на селскостопанските стоки) и това води до още по-големи загуби. Не се регистрира по кое време е най-удобният миг да се пласира даден вид артикули на международните пазари, голям размер се пласира в края на годината просто с цел да се покрие нормата, заложена в проекта. Подобни проблеми има и от страна на вноса – не се преценят съответно потребностите на родното промишлено произвеждане, постоянно се внася техника, която българските предприятия нямат готовността да внедрят в производството. Така доста импортирана техника в действителност залежава, от време на време в продължение на години, и се амортизира, без да носи безусловно никакъв приход.
Същевременно поради фокусирането върху промишлеността селскостопанският бранш в България стартира да страда. През втората половина на 50-те години изключително остри са проблемите в отглеждането на животни, където се вижда мощна наклонност към понижаване на едрия рогат добитък. Икономическата обстановка в допълнение се утежнява от злоупотребите и корупцията на длъжностни лица. Много са случаите на лъжливо завишаване на индустриални доклади, отчитането на неположен труд, отклоняването на средства и първични материали.
При тази композиция от фактори комерсиалният недостиг на България пораства стремглаво сред 1953 и 1963 година Това води и до голям растеж на външния държавен дълг, тъй като, когато износът не е задоволително конкурентен, единственият метод да се финансира големият импорт е посредством заеми.
Само за 6 години сред 1957 и 1963 година българският външен дълг нараства повече от 13 пъти
от 15.3 млн. $ до 198.9 млн. $. Народната република трупа съществени отговорности към банки във Франция, Германия и Италия, само че и към комунистически банки, където заради нормално по-благоприятните условия е съсредоточена по-голямата част от държавните отговорности.
В началото на 60-те години като извънредно, само че само допустимо решение за ограничение на казуса с растящия държавен дълг се обрисува продажбата на златните запаси на България. Въпреки опитите за предоговаряне на изискванията по държавните заеми БКП е безусловно неспособна да позволи казуса с стремглавия растеж на държавния дълг. За първи път въпросът с изнасянето на златния запас се слага съществено през 1960 година, когато Банката за интернационалните заплащания в Базел предлага на Българска народна банка да подава част от златото си като залог за разпределяне на нови заеми.
България не може изцяло свободно да се разпорежда със златните си запаси, тъй като една доста огромна част от тях към този момент са в Москва, изпратени за предпазване в Госбанк още в края на 50-те години. През 1961 година Министерският съвет праща до СССР молба 21 тона от българското злато да бъдат депонирани за сделката с Банката за интернационалните разплащания. Сделката е осъществена през януари 1962 година, като носи на страната малко над 20 млн. лева заем. По-късно, през 1963 година, против продажбата на близо 6 тона злато руската Москоу Народни Банк (със седалище в Лондон) отпуска на НРБ заем от 6.1 млн. $. В началото на 1964 г. БНБ в писмо към Тодор Живков моли за изнасянето на още 4 тона злато за складиране в Банката за интернационалните разплащания.
В резултат на всичко това златните запаси на България внезапно понижават. В началото на 1962 година цената на запасите на Българска народна банка е 25.7 млн. лева, а към края на 1964 година те към този момент са едвам 2.85 млн. лева. Но и това не е задоволително, с цел да се потуши казусът с държавния дълг, и през 1964 година Министерският съвет е заставен да подписа и комерсиално споразумение с Москва, с което да уреди оставащите отговорности на България към две основни съветски банки.
Така главно посредством изнасяне на златните запаси на Българска народна банка и съглашения със Съюз на съветските социалистически републики България съумява временно да " замете под чергата " казуса с стремглаво растящия държавен дълг - резултат от болната упоритост на Българска комунистическа партия за бърза и всеобща индустриализация при липса на свободен вътрешен пазар. Но към края на 70-те години на предишния век държавният дълг още веднъж изправя държавата ни пред банкрут. Историята на тази дългова рецесия ще разгледаме в обособена публикация.
Основен източник на историческата информация, изложена в тази публикация, бе книгата „ Българският външен дълг 1944 – 1989: Банкрутът на комунистическата стопанска система “ на Даниел Вачков и Мартин Иванов.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ