Розово хапче срещу насилие
В медицината има термин „ плацебо резултат “. Думата идва от латински и значи „ би трябвало да глезя “. Ако нищо друго не оказва помощ, а пациентът недоволства, че не го лекуват добре, някои доктори му оферират хапче с обяснението, че е супер скъпо и доставено от чужбина единствено за него. Болният гълта хапа, в който има единствено захар или витамини, и от време на време усеща облекчение. Заради самовнушението… Захарното хапче обаче не лекува, нито да избавя човешки животи…
Май нещо сходно става у нас и с втръсналата ни към този момент Истанбулска спогодба. Не че си нямаме закони против насилието – и Наказателният кодекс, и Законът против домашното принуждение и Законът за отбрана на детето сякаш подсигуряват правата на всеки у нас да не бъде малтретиран, унижаван и тормозен… Но нещо не се получава.
Деца се млатят в класните стаи като профи боксьори, родители бият учители пред възпитаници, пациенти постановат доктори, лелки пердашат малчугани, за които би трябвало да се грижат…Законите ли не стават, или обществото ни към този момент е толкоз болно,че приема насилието не за закононарушение, а за метод за оцеляване и себедоказване – не е ясно.
А в този момент ни убеждават, че розовото хапче на една спогодба ще ни реши проблемите с насилието и ще ни направи възпитани като британски лордове, галантни като френски кавалери и добродушни като немски бюргери… Направо да не повярваш! Само че по какъв начин като до момента не съблюдаваме и не прилагаме личните си закони, една спогодба, пък в случай че ще пристигнала не от Европа, а от Космоса, ще промени радикално страната и нас самите.
Насилието не е вирус или грип, който можеш да победиш с шепа хапчета или да избегнеш с марля на лицето.То е на всички места – в детската градина, в дома, на улицата и в офиса… И е оставяно безнаказано, даже поощрявано, години и десетилетия наред, с цел да доближи до днешните си чудовищни размери, които заплашват всеки – даже и тези с персоналните охрани и бронираните коли. Законът – наш или импортиран от чужбина, е нужен като регулатор на междуличностните и публични връзки, само че не коства и пет пари без безкомпромисното му съблюдаване и налагане. Нещо, което до момента май не ни се удава! Но още по-страшно от пренебрежителното отношение към законите у нас е загърбването на ужасните условия, от които избуяват експанзията и насилието.
През декември 2013 година в монтанското село Якимово 54 годишен мъж жигоса с нагорещен гвоздей гърба на 11 годишния си доведен наследник. Съдът смъкна от него наказателна отговорност и го глоби с 2000 лв. глоба- за лека телесна щета, без заплаха за живота. С такова наказване надали някой, податлив към сходни зверства, ще осъзнае,че е сторил нещо чудовищно.
Встрани от публичното внимание обаче остана фактът, че пастрокът прогорил момчето, тъй като то пък палило кибритени клечки на тялото на сестричката си. Месеци по-късно пък двама поданици на същото село подложиха на полови гаври жигосаното момче. В началото на века в Монтана 80 годишен ветеран от войните с 28 медала, уби с бастун брачната половинка си, с която бе живял над половин век. „ Тя цялостен живот се грижеше за мен, а когато остаря и се разболя, аз не можех да й оказа помощ – нямахме дори пари за самун и медикаменти. Убих я да не се мъчи! “, изплака дядото пред служителите на реда, и спря да са храни, с цел да си отиде и той.
Това към този момент не са инцидентни произшествия, а метод на живот. Подобни кошмари за мнозина евентуално звучат нереално, като събития от тъмното Средновековието. Но, за жалост, сходни неща се случват из цяла България кажи -речи всеки ден. Защото насилието се ражда и пораства най-добре в бедност и безпросветност. Условия, в каквито живеят много хора у нас. Няма по какъв начин насилието да бъде овладяно или най-малко сведено до по-малки размери без да се промени методът на живот, образованието и възпитанието. А дружно с това да се построи и почитание към законите у всички – от тези, дето ги пишат, през магистратите, които ги ползват, та до елементарните жители.
Какъв почит е пораждала единствено думата „ закон “ у хората приказва един случай от средата на предишния век в северозападното село Флорентин. Дядо Крачун – някогашен фелдфебел в царската войска, по табиет командвал всички, а на старини попийвал и посягал на благоверната си баба Митра. Докато един ден тя не му декларирала – към този момент одобриха закон, че и дамите могат да бият мъжете си, свърши твоето! И щом старецът се прибирал направил главата, го первала с бастунчето по гърба. Бившият фелдфебел не бил по никакъв начин удовлетворен, само че, подготвен на категорично послушание на наредбите, решил, че щом има подобен закон – ще търпи. И дори понижил чашките. Така баба Митра основала лична Флорентинска спогодба и си решила казуса с домашното принуждение.
Днес сходен номер няма да мине. И не тъй като никой не има вяра на подправените вести. Даже в противен случай! А тъй като е изгубена вярата и уважението към закона! И няма по какъв начин да е другояче щом с изключение на с „ плацебо “ медикаменти, се сдобихме и с „ плацебо “ закони – направени повече да угаждат, в сравнение с да въздават правдивост.
Законите са като оръжие – попаднали в ръце на недобросъвестни хора, може вместо да вземат решение проблеми, да основават даже по-големи. Още повече това важи за законите свързани с домашното принуждение – фамилните връзки са територия по-объркана и от близкоизточен спор, разясняват адвокати.
Историята на Тодорка и Сергей
Полицаите в Лом признават, че са луднали от борбите между съпрузите Тодорка и Сергей в близо до града село. След безчет гуляи и побои дамата извадила ограничителна заповед за благоверния си. Но когато той се достави с пари, най-много от апашки нападения, любовта пламва още веднъж и Тодорка сама прибира половинката си. Свършат ли финансите – вика полицията за нарушение на правосъдното предписание и нещастникът отива в кауша. ”Явно боят с мезе и ракия за някои не е проблем, само че пердах на гладно към този момент е принуждение ”, споделят униформените.
Май нещо сходно става у нас и с втръсналата ни към този момент Истанбулска спогодба. Не че си нямаме закони против насилието – и Наказателният кодекс, и Законът против домашното принуждение и Законът за отбрана на детето сякаш подсигуряват правата на всеки у нас да не бъде малтретиран, унижаван и тормозен… Но нещо не се получава.
Деца се млатят в класните стаи като профи боксьори, родители бият учители пред възпитаници, пациенти постановат доктори, лелки пердашат малчугани, за които би трябвало да се грижат…Законите ли не стават, или обществото ни към този момент е толкоз болно,че приема насилието не за закононарушение, а за метод за оцеляване и себедоказване – не е ясно.
А в този момент ни убеждават, че розовото хапче на една спогодба ще ни реши проблемите с насилието и ще ни направи възпитани като британски лордове, галантни като френски кавалери и добродушни като немски бюргери… Направо да не повярваш! Само че по какъв начин като до момента не съблюдаваме и не прилагаме личните си закони, една спогодба, пък в случай че ще пристигнала не от Европа, а от Космоса, ще промени радикално страната и нас самите.
Насилието не е вирус или грип, който можеш да победиш с шепа хапчета или да избегнеш с марля на лицето.То е на всички места – в детската градина, в дома, на улицата и в офиса… И е оставяно безнаказано, даже поощрявано, години и десетилетия наред, с цел да доближи до днешните си чудовищни размери, които заплашват всеки – даже и тези с персоналните охрани и бронираните коли. Законът – наш или импортиран от чужбина, е нужен като регулатор на междуличностните и публични връзки, само че не коства и пет пари без безкомпромисното му съблюдаване и налагане. Нещо, което до момента май не ни се удава! Но още по-страшно от пренебрежителното отношение към законите у нас е загърбването на ужасните условия, от които избуяват експанзията и насилието.
През декември 2013 година в монтанското село Якимово 54 годишен мъж жигоса с нагорещен гвоздей гърба на 11 годишния си доведен наследник. Съдът смъкна от него наказателна отговорност и го глоби с 2000 лв. глоба- за лека телесна щета, без заплаха за живота. С такова наказване надали някой, податлив към сходни зверства, ще осъзнае,че е сторил нещо чудовищно.
Встрани от публичното внимание обаче остана фактът, че пастрокът прогорил момчето, тъй като то пък палило кибритени клечки на тялото на сестричката си. Месеци по-късно пък двама поданици на същото село подложиха на полови гаври жигосаното момче. В началото на века в Монтана 80 годишен ветеран от войните с 28 медала, уби с бастун брачната половинка си, с която бе живял над половин век. „ Тя цялостен живот се грижеше за мен, а когато остаря и се разболя, аз не можех да й оказа помощ – нямахме дори пари за самун и медикаменти. Убих я да не се мъчи! “, изплака дядото пред служителите на реда, и спря да са храни, с цел да си отиде и той.
Това към този момент не са инцидентни произшествия, а метод на живот. Подобни кошмари за мнозина евентуално звучат нереално, като събития от тъмното Средновековието. Но, за жалост, сходни неща се случват из цяла България кажи -речи всеки ден. Защото насилието се ражда и пораства най-добре в бедност и безпросветност. Условия, в каквито живеят много хора у нас. Няма по какъв начин насилието да бъде овладяно или най-малко сведено до по-малки размери без да се промени методът на живот, образованието и възпитанието. А дружно с това да се построи и почитание към законите у всички – от тези, дето ги пишат, през магистратите, които ги ползват, та до елементарните жители.
Какъв почит е пораждала единствено думата „ закон “ у хората приказва един случай от средата на предишния век в северозападното село Флорентин. Дядо Крачун – някогашен фелдфебел в царската войска, по табиет командвал всички, а на старини попийвал и посягал на благоверната си баба Митра. Докато един ден тя не му декларирала – към този момент одобриха закон, че и дамите могат да бият мъжете си, свърши твоето! И щом старецът се прибирал направил главата, го первала с бастунчето по гърба. Бившият фелдфебел не бил по никакъв начин удовлетворен, само че, подготвен на категорично послушание на наредбите, решил, че щом има подобен закон – ще търпи. И дори понижил чашките. Така баба Митра основала лична Флорентинска спогодба и си решила казуса с домашното принуждение.
Днес сходен номер няма да мине. И не тъй като никой не има вяра на подправените вести. Даже в противен случай! А тъй като е изгубена вярата и уважението към закона! И няма по какъв начин да е другояче щом с изключение на с „ плацебо “ медикаменти, се сдобихме и с „ плацебо “ закони – направени повече да угаждат, в сравнение с да въздават правдивост.
Законите са като оръжие – попаднали в ръце на недобросъвестни хора, може вместо да вземат решение проблеми, да основават даже по-големи. Още повече това важи за законите свързани с домашното принуждение – фамилните връзки са територия по-объркана и от близкоизточен спор, разясняват адвокати.
Историята на Тодорка и Сергей
Полицаите в Лом признават, че са луднали от борбите между съпрузите Тодорка и Сергей в близо до града село. След безчет гуляи и побои дамата извадила ограничителна заповед за благоверния си. Но когато той се достави с пари, най-много от апашки нападения, любовта пламва още веднъж и Тодорка сама прибира половинката си. Свършат ли финансите – вика полицията за нарушение на правосъдното предписание и нещастникът отива в кауша. ”Явно боят с мезе и ракия за някои не е проблем, само че пердах на гладно към този момент е принуждение ”, споделят униформените.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ