Момичето с жълтото яке
В последна сметка всеки от нас в живота си има своето „ жълто яке “.
Веднъж се изгубих.
В девети клас се влюбих в момиче на име Поля. Толкова се влюбих, че отидох и непосредствено й го оповестих. Поля сподели: „ Благодаря “, потупа ме по рамото и отиде с приятелки в бюфета – да ядат банички, до момента в който са топли.
Душевната контузия беше толкоз огромна, че пропуснах алгебрата, купих от павилиона две цигари и се насочих на пейката зад учебното заведение. Запалка забравих да си купя. Но самият факт, че владея цигари по някакъв метод драматизираше обстановката до нужното равнище.
Седнах на пейката с цигарите в джоба и започнах усърдно да пострадвам. Беше май. Над главата ми имаше блестящо синьо небе, слънцето прежуряше по лятному и птичките чуруликаха нещо радостно.
Исках да се изтегна на пейката, да изпружа крайници и да слага физиономията си под слънчевите лъчи. Но по този начин не се претърпява същинската покруса. Затова намръщих вежди с всички сили и гледах към земята.
– Здравей – сподели ми нечий глас вдясно от мен. И ме назова по име. – Как я караш?
Обърнах се. До мен на пейката стоеше седеше непознато момиче на моята възраст. Очите й бяха ярко сини, чип нос, а подстрижката къса. Имаше фино яке в киселинно жълто.
– Ъъъъ… – галантно отговорих аз. – Познаваме ли се?
– Не непосредствено – индиферентно отвърна момичето. – Приятелка съм с Ирина. И с двете Аси.
Познавах Ирина и двете Аси. Характерното е, че с Ирина и с Асите животът ми не се пресичаше по никакъв начин. От друга страна, сподели ми името ми вярно. Като цяло взех решение да не влизам в детайлности.
Девойката без какъвто и да е преход ми описа по какъв начин сутринта в тролея са й раздрали чантата. В отговор аз описах по какъв начин един път едвам не се удавих в реката. Тя ми даде да послушам обичаната й ария и ми сподели фокус със запалка. А аз споделих с нея цигарите си.
После се учехме да вършим кръгчета от дима, само че се получи единствено при нея. И то единствено един път. Поделихме си половин дъвка „ Орбит “. Дълго си говорехме за всевъзможни нелепости. После тя сподели, че е време да си върви и си отиде.
Хванах се да седнал съм, обтегнат на пейката и да се усмихвам с лице под слънцето. И не помнех за какво по дяволите съм пристигнал тук въобще.
Лятото беше неприятно. Първо изпити. После прекосяване от едно учебно заведение в друго. Събиране на документи. Входящи изпити. Работа за лятото.
От време на време се натъквах на Жълтото яке. Засичахме се на най-различни места. На спирката. В локалната библиотека. В метрото. С нея постоянно имаше защо да се приказва.
Тя се майтапеше смешно и се смееше на вицовете ми, от време на време лекичко ме удряше с пестник по рамото. И въпреки да не обръщах внимание на това, постоянно ми беше прелестно.
В диалозите ни имаше някаква необяснима магия. Аз й разказвах по какъв начин преди минута ми се струваше, че имам проблем с световен мащаб. А при моя преразказ това изглеждаше занимателна дреболия. И по този начин си и беше в последна сметка.
По време на първата ни среща тя сподели името си. А аз не го запомних. И идващите пъти да я запитвам към този момент беше някак неловко. Затова въображаемо я назовах Жълтото яке.
Около година по-късно се усетих, че от дълго време не съм я срещал. Започнах деликатно да разпитвам познатите ни Ирина и двете Аси, само че бързо разбрах, че нямат визия за кого приказвам. Освен това не помнех основния познавателен детайл – името.
Минаха доста години. С мен се случиха хубави и поучителни неща. И когато обстановката ставаше напълно поучителна, някой от близките наложително ме питаше:
– За какво си се замислил по този начин надълбоко?
А аз въобще не съм се замислил. Просто деликатно оглеждам пространството в близост. Не че се надявам съществено да видя жълтото яке. Но знам тъкмо какво ще кажа, в случай че в миналото въпреки всичко я видя:
– По дяволите, по какъв начин се казваш? И къде беше толкоз дълго?
