Иван Сухиванов представи „Апотеоз на радикалния обрат” – литературна критика
В края на ноември Иван Сухиванов показа новата си книга с литературна рецензия, която към този момент е на книжния пазар. Тя е озаглавена „ Апотеоз на радикалния поврат ”. Ето какво споделя за нея проф. Светлозар Игов:
„ Бях чел ред от критическите изявления на Сухиванов в печата, само че едвам събрани в книга, можах да оценя цялостното им значение, изключително в най-трудния критически род - късата критика. Сухиванов има солидно построени критически критерии и инсталация, експресивен самостоятелен критически език, отличаващ се с лапидарност и интерпретаторска точност. С други думи - в Бургас към този момент има зрял професионално профилиран критик, който е измежду значимите имена на новата българска рецензия... "
Иван Сухиванов е приключил Българска лингвистика. Преподавал е в БСУ по История на българската литература и Антропология и фолклор на българите. Доктор е по Руска литература. Секретар на Дружеството на бургаските писатели (2000-2015). Автор е на сборници със стихове, разкази и пиеса. Съставител е на 5 антологии с лирика и белетристика. От 2009 година работи като редактор в общинското списание „ Море ”. Лауреат на Национална премия за лирика „ Христо Фотев ”(2016). Получил е и 5 награди „ Пегас ” на Община Бургас и други Негови книги са номинирани в влиятелни литературни национални състезания. Текстовете му са оповестени на над 10 непознати езика.
Авторът даде за читателите на Faktor.bg едно от есетата в новата си книга.
Цветан Марангозов: фигури на отсъствието
Явил се на литературната полоса в края на 50-те с романа " Безразличният " скоро по-късно Марангозов изчезва от полезрението на литературната рецензия: тази липса е " документирана " посредством отсъствието му в скрупульозно подредения списък на авторите; Идеологическите лакуни в " огромния лист " (Речник на българската литература) са най-отчетливите следи, оставени от нормативната хармония (тая зорка Горгона)... Тук потребно би било да се означи методът на дебютиране през тоталитарния интервал... Наличността на създателя се изработваше в системата от кръжочни форми, журита, редакции и прочие " Канализирането " на създателя по този метод правеше компромиса неминуем. В " Безразличният " Цв. Марангозов " предлага на читателското внимание " един отсъстващ индивид: своята самостоятелна сензитивност - незначителен проблем за едно " колективистично " общество... Чудо е, че романът е видял бял свят. Романът обаче е " разчетен " и " дописан " от настоящия книжовен норматив. В случая доктринерите не са догледали един абсурден резултат: вместо да запълва шаблона, романът го " изпразва " с антигероичността на персонажите... " Затвореното общество " не се нуждае от преоценки на статуса си - а персони като Марангозов следва да осъзнаят своята излишност, идната стъпка е емиграцията: гибел (гражданска) вместо мъка, въпреки и " сладка ". Такъв е бил евентуалният избор, изравен пред младежа тогава. Тук желаеме да вметнем, че нормативизмът не е откритие на комунистическите идеолози, още по-малко - менторският звук на родната литературна рецензия. Пренебрежителното отношение към " създателя ", наподобява, е вградено в самата концепция за " линейна " последователност на българската литература като " успоредица " на " огромната " История...
Така предпочетените създатели са осъществени най-много в посмъртното си съществуване - " осветлени " в постфактум съчинени биографии. Биографии, в които доминира претекстът за геройската гибел, за която създателят (творецът) се подготвя. Такова е примитивното (буквалистко) четене на литературата, в която " трендовете " са по-значими от създателите.
Така и безусловно фигурите на отсъствието са отсъстващите фигури (няма го индивида, няма го казуса...) Кръстю Куюмджиев бе писал, че: " в случай че някой напише критическа книга за един фиктивен стихотворец, мисля това ще бъде най-интересната критическа книга " 1. Бихме запитали: А какво значи " действителен стихотворец "? И бихме добавили, че най-вълнуващата литературна история би била за несъществуващи създатели и несъществуващи творби.
Тази утопична литературна история към този момент е написана от Пенчо Славейков: " На Острова на блажените "... По-важното е: не вопие ли " На Острова на блажените " за една литература, изтласкана във въображаемото и чудесното... и за една друга татковина за българския " пишещ "?... " Зададените " " биографични архиетипи " в " Острова... " към този момент са " попълнени " (например Иво Доля е " създател " на " Старопланински митове "...). Ако фокусираме: тази блажена, метафизична страна на " българския пишещ " може да бъде посочена: " ЕКСИЛ "...
Вглеждайки се в одисеята на Цв. Марангозов, поражда въпрос: " Съществува ли завършен " емигрантски дискурс " в българската просвета (литература)? Като под " емигрантски дискурс " ще разбираме желанието за разграничение и разграничаване от " първично българското ", обичайното, казионно-патриотарското... Творби, писани " на открито " - като " Под игото ", Ботевото творчество - и произведения, писани с мисълта за " на открито ", за една друга аудитория и даже различен език... с други думи под знака на така наречен " вътрешна емиграция "... Звучи пресилено, само че качествената българска литература е основана под знака на ексила, в един чудноват витален модус, предполагащ опцията да се написа на български (без да се побългарява)...
Тук желая да вметна едно изявление на Е.Чоран, който упорства, че изгнаникът е " честолюбец, отчаян агресор, злобар и поробител ", т.е. към емигранта не би трябвало да се отнасяме сантиментално (като към " несретник " клетник)... Струва ми се, че българския бежанец не е разломен от " билингвата " на обич към отечеството и някаква нихилистична жадност по непознатото...
По принцип нашия бежанец е със схващане на " невъзвращенец ", оставяйки без носталгия " едно празно " място и това " опразнено място " е олицетворение на упрек за " оставащите " тук (по-скоро " изоставените " )... " стопанинът отпътува за Америка... ".
Кои са психическите аргументи подтикнали Цв.Марангозов да избере изгнанието: очевидно яркият му индивидуализъм, изтикващ го да се измъкне от блатото. (Марангозов и до през днешния ден не приема етикети като " стихотворец ", " създател " и прочие, които препращат към литературното чиновничество, а я си го представете като " член " на Априлското поколение)... Прави му чест, че е прозрял, че в изискванията на тоталитарния режим " същинско " творчество е невероятно. " Отсам Дунава " съпротивата мимикрира, радикалният спазъм " във вътрешността " към този момент не е творчество - това е самоотбрана личи и от обстоятелството, че след рухването на Стената българският публицист не извади нищо смислено от " чекмеджето ", с изключение на жалките фа(р)сове на един сплескан очеркизъм...
Поезията на Ц.Марангозов е необичайно растение без корен в днешния поетически пейзаж. Това, което незабавно се хвърля в очи, е неналичието на илюзии (илюзиите на 70-те, 80-те, дивотиите на перестроечното мислене и обвързваните с тях оракулски визии, присъщи за българската лирика през посочените интервали...) Поетическото " създаване " (рушене) при Марангозов най-често се базира на оксиморона: а оксиморонът най-често бележи някакъв раздор, въпреки краткотрайно да сдобрява антитезите (обратното на обратното). Вероятно върху философската настройка на поета огромно въздействие оказва Попъровата теза, че лъженауката не може да бъде фалшифицирана, т.е. с пошлата доктрина на тоталитаризма не трябва да се вплитаме в спор, нейната морална убогост (децата на Русо) също е един фалшификат на моралните " идеали " на хуманизма, християнството и прочие Т.е. тя (теорията и практиката на тоталитаризма) осквернява с дъха си всичко, до което се приближи - тя би трябвало да бъде отхвърляна с омерзение... (тук вършим политически прочит макар нежеланието ни).
Безучастието, " несъпричастността ", приказва за едно умишлено разродяване на Марангозов с обичайно (изконно) българското. Позата на поет-мисионер го отблъсква. Той не желае да бъде проводник на една въобразена менталност (първично българското), към която се прилепят всички " положителни " идентификации: народ, татковина, морал и така нататък - а за " съперника " остават етикети като " нихилист ", " чуждопоклонник " и прочие (крайно време е да почистим понятието " нихилизъм " от пейоративния нагар, с който го е опръскала туземната патриотарска словосъчетание, не е ли таман в " това " съсредоточена мисловната ни мощ като нация, не са ли Ботев и Яворов еманации таман на тази " мрачна " мощ, смачкана в евфемистичната камуфлажност... в случай че има нещо българско в Цв.Марангозов, не е ли това превъзходният му песимизъм?).
Погледът на емигранта Марангозов е като моментна фотография - не наблюдава процеси и развои - а е като огледало, изникнало от нищото... И страховете му са някак имагинерни за нас. Страховете на нихилиста.
Нещо повече: наподобява, Цв.Марангозов се " отграничава " от всяка последователност (например комплексът " татко ми в мен " му е напълно непознат...). Тук желая да вметна, че " приемствеността " е подло разбиране - нещо като понятието " татковина " - ( " тая остаряла свиня, дето си яде прасилото " (Джойс)... На лексикално " равнище " в поезията на Марангозов " стърчат " (ино)странни социологически и естетически идиоми - като че ли създателят не желае " още веднъж " да заприказва на " органичния " български език, нерешителен в способността му да " мисли " съответно след разновидностите под сурдинката... Изглежда, мъчно му е да повярва в " груповата мъдрост въз основата на самостоятелното незнание "... Езикът на Марангозов е изсъхнал и прецизен - майсторски избягващ развихрилата се (неоправдана) експресия, отприщена след 10 ноември. Липсата на роден подтекст измества тематично поезията на Марангозов към един по-общочовешки проект: да вземем за пример нелепостта на мегапроектите за смяна на индивида (човешката натура)... Тук би бил забавен един паралел с К.Павлов, който има шанса да живее в " прелестният нов свят ", и чиято лирика е разпознавана от локалните дерибеи като " космополитна " и прочие И двамата звучат " постмодерно " - иронични към високите хрумвания и изобщо към всевъзможни обществени практики, свързани със свръхочаквания... Но Марангозов може би не знае, че преди да погълне децата, " остарялата свиня’ ги " изнасилва "... И двамата обаче осъзнават, че принадлежат на едно използвано потомство - оттова нежеланието да си напомнят, да ровят в изсъхналата вътрешност на тоталитаризма.
Матрицата, в която най-вече не му се желае да го натикат, евентуално е на " блудния наследник " - след това, което Марангозов е прозрял след салтоморталето на идентификациите си като български бежанец. Той евентуално гледа с подигравка на нелепите старания да го разпознават с някаква районна идейност, да се ровичкат в " сенчестия " интервал от биографията му. Още по-жалки несъмнено му се костват опитите да бъде " причислен " в родната литература. Да бъде бяло леке в " родовата памет ".
Тук желая да покажа по какъв начин необичайно се релативизират понятията, съотнесени към емигрантската орис, понятия, направени за вътрешно прилагане на една херметизирана общественост. Само в интервали на " рецесия ", когато се оголват механиките на публично взаимоотношение, може да се съпоставят " реформаторите " и " емигрантите ". Емигрантът в прочут смисъл е неуспешен модернизатор, модернизатор, който е прорязал онтологическото изтощение да променяш обществото. Не влачи ли емигрантът своя вътрешен ерес по света: желанието да създаваш и нуждата да рушиш по едно и също време, да се разкъсваш сред избора на разнообразни витални модуси, да си " ходещият труп " сред разнообразни хора... и единственото, което те крепи, да бъде един избор, осъществен преди години, избор, чийто възторг от дълго време е изветрял през пукнатините на едно колебаещо се схващане, на една объркана сензитивност... А може би това са илюзии на пишещия тези редове, илюзията: че една орис може да бъде " показателна "... Остава поезията - поезията, осмислила нечий живот, поезията, удостоверение за едно време...
________________________________________
1. Куюмджиев, Кръстю, " Лекарю, излекувай се самичък ", сп. " Септември " 1965 година, кн.3, стр. 209
„ Бях чел ред от критическите изявления на Сухиванов в печата, само че едвам събрани в книга, можах да оценя цялостното им значение, изключително в най-трудния критически род - късата критика. Сухиванов има солидно построени критически критерии и инсталация, експресивен самостоятелен критически език, отличаващ се с лапидарност и интерпретаторска точност. С други думи - в Бургас към този момент има зрял професионално профилиран критик, който е измежду значимите имена на новата българска рецензия... "
Иван Сухиванов е приключил Българска лингвистика. Преподавал е в БСУ по История на българската литература и Антропология и фолклор на българите. Доктор е по Руска литература. Секретар на Дружеството на бургаските писатели (2000-2015). Автор е на сборници със стихове, разкази и пиеса. Съставител е на 5 антологии с лирика и белетристика. От 2009 година работи като редактор в общинското списание „ Море ”. Лауреат на Национална премия за лирика „ Христо Фотев ”(2016). Получил е и 5 награди „ Пегас ” на Община Бургас и други Негови книги са номинирани в влиятелни литературни национални състезания. Текстовете му са оповестени на над 10 непознати езика.
Авторът даде за читателите на Faktor.bg едно от есетата в новата си книга.
Цветан Марангозов: фигури на отсъствието
Явил се на литературната полоса в края на 50-те с романа " Безразличният " скоро по-късно Марангозов изчезва от полезрението на литературната рецензия: тази липса е " документирана " посредством отсъствието му в скрупульозно подредения списък на авторите; Идеологическите лакуни в " огромния лист " (Речник на българската литература) са най-отчетливите следи, оставени от нормативната хармония (тая зорка Горгона)... Тук потребно би било да се означи методът на дебютиране през тоталитарния интервал... Наличността на създателя се изработваше в системата от кръжочни форми, журита, редакции и прочие " Канализирането " на създателя по този метод правеше компромиса неминуем. В " Безразличният " Цв. Марангозов " предлага на читателското внимание " един отсъстващ индивид: своята самостоятелна сензитивност - незначителен проблем за едно " колективистично " общество... Чудо е, че романът е видял бял свят. Романът обаче е " разчетен " и " дописан " от настоящия книжовен норматив. В случая доктринерите не са догледали един абсурден резултат: вместо да запълва шаблона, романът го " изпразва " с антигероичността на персонажите... " Затвореното общество " не се нуждае от преоценки на статуса си - а персони като Марангозов следва да осъзнаят своята излишност, идната стъпка е емиграцията: гибел (гражданска) вместо мъка, въпреки и " сладка ". Такъв е бил евентуалният избор, изравен пред младежа тогава. Тук желаеме да вметнем, че нормативизмът не е откритие на комунистическите идеолози, още по-малко - менторският звук на родната литературна рецензия. Пренебрежителното отношение към " създателя ", наподобява, е вградено в самата концепция за " линейна " последователност на българската литература като " успоредица " на " огромната " История...
Така предпочетените създатели са осъществени най-много в посмъртното си съществуване - " осветлени " в постфактум съчинени биографии. Биографии, в които доминира претекстът за геройската гибел, за която създателят (творецът) се подготвя. Такова е примитивното (буквалистко) четене на литературата, в която " трендовете " са по-значими от създателите.
Така и безусловно фигурите на отсъствието са отсъстващите фигури (няма го индивида, няма го казуса...) Кръстю Куюмджиев бе писал, че: " в случай че някой напише критическа книга за един фиктивен стихотворец, мисля това ще бъде най-интересната критическа книга " 1. Бихме запитали: А какво значи " действителен стихотворец "? И бихме добавили, че най-вълнуващата литературна история би била за несъществуващи създатели и несъществуващи творби.
Тази утопична литературна история към този момент е написана от Пенчо Славейков: " На Острова на блажените "... По-важното е: не вопие ли " На Острова на блажените " за една литература, изтласкана във въображаемото и чудесното... и за една друга татковина за българския " пишещ "?... " Зададените " " биографични архиетипи " в " Острова... " към този момент са " попълнени " (например Иво Доля е " създател " на " Старопланински митове "...). Ако фокусираме: тази блажена, метафизична страна на " българския пишещ " може да бъде посочена: " ЕКСИЛ "...
Вглеждайки се в одисеята на Цв. Марангозов, поражда въпрос: " Съществува ли завършен " емигрантски дискурс " в българската просвета (литература)? Като под " емигрантски дискурс " ще разбираме желанието за разграничение и разграничаване от " първично българското ", обичайното, казионно-патриотарското... Творби, писани " на открито " - като " Под игото ", Ботевото творчество - и произведения, писани с мисълта за " на открито ", за една друга аудитория и даже различен език... с други думи под знака на така наречен " вътрешна емиграция "... Звучи пресилено, само че качествената българска литература е основана под знака на ексила, в един чудноват витален модус, предполагащ опцията да се написа на български (без да се побългарява)...
Тук желая да вметна едно изявление на Е.Чоран, който упорства, че изгнаникът е " честолюбец, отчаян агресор, злобар и поробител ", т.е. към емигранта не би трябвало да се отнасяме сантиментално (като към " несретник " клетник)... Струва ми се, че българския бежанец не е разломен от " билингвата " на обич към отечеството и някаква нихилистична жадност по непознатото...
По принцип нашия бежанец е със схващане на " невъзвращенец ", оставяйки без носталгия " едно празно " място и това " опразнено място " е олицетворение на упрек за " оставащите " тук (по-скоро " изоставените " )... " стопанинът отпътува за Америка... ".
Кои са психическите аргументи подтикнали Цв.Марангозов да избере изгнанието: очевидно яркият му индивидуализъм, изтикващ го да се измъкне от блатото. (Марангозов и до през днешния ден не приема етикети като " стихотворец ", " създател " и прочие, които препращат към литературното чиновничество, а я си го представете като " член " на Априлското поколение)... Прави му чест, че е прозрял, че в изискванията на тоталитарния режим " същинско " творчество е невероятно. " Отсам Дунава " съпротивата мимикрира, радикалният спазъм " във вътрешността " към този момент не е творчество - това е самоотбрана личи и от обстоятелството, че след рухването на Стената българският публицист не извади нищо смислено от " чекмеджето ", с изключение на жалките фа(р)сове на един сплескан очеркизъм...
Поезията на Ц.Марангозов е необичайно растение без корен в днешния поетически пейзаж. Това, което незабавно се хвърля в очи, е неналичието на илюзии (илюзиите на 70-те, 80-те, дивотиите на перестроечното мислене и обвързваните с тях оракулски визии, присъщи за българската лирика през посочените интервали...) Поетическото " създаване " (рушене) при Марангозов най-често се базира на оксиморона: а оксиморонът най-често бележи някакъв раздор, въпреки краткотрайно да сдобрява антитезите (обратното на обратното). Вероятно върху философската настройка на поета огромно въздействие оказва Попъровата теза, че лъженауката не може да бъде фалшифицирана, т.е. с пошлата доктрина на тоталитаризма не трябва да се вплитаме в спор, нейната морална убогост (децата на Русо) също е един фалшификат на моралните " идеали " на хуманизма, християнството и прочие Т.е. тя (теорията и практиката на тоталитаризма) осквернява с дъха си всичко, до което се приближи - тя би трябвало да бъде отхвърляна с омерзение... (тук вършим политически прочит макар нежеланието ни).
Безучастието, " несъпричастността ", приказва за едно умишлено разродяване на Марангозов с обичайно (изконно) българското. Позата на поет-мисионер го отблъсква. Той не желае да бъде проводник на една въобразена менталност (първично българското), към която се прилепят всички " положителни " идентификации: народ, татковина, морал и така нататък - а за " съперника " остават етикети като " нихилист ", " чуждопоклонник " и прочие (крайно време е да почистим понятието " нихилизъм " от пейоративния нагар, с който го е опръскала туземната патриотарска словосъчетание, не е ли таман в " това " съсредоточена мисловната ни мощ като нация, не са ли Ботев и Яворов еманации таман на тази " мрачна " мощ, смачкана в евфемистичната камуфлажност... в случай че има нещо българско в Цв.Марангозов, не е ли това превъзходният му песимизъм?).
Погледът на емигранта Марангозов е като моментна фотография - не наблюдава процеси и развои - а е като огледало, изникнало от нищото... И страховете му са някак имагинерни за нас. Страховете на нихилиста.
Нещо повече: наподобява, Цв.Марангозов се " отграничава " от всяка последователност (например комплексът " татко ми в мен " му е напълно непознат...). Тук желая да вметна, че " приемствеността " е подло разбиране - нещо като понятието " татковина " - ( " тая остаряла свиня, дето си яде прасилото " (Джойс)... На лексикално " равнище " в поезията на Марангозов " стърчат " (ино)странни социологически и естетически идиоми - като че ли създателят не желае " още веднъж " да заприказва на " органичния " български език, нерешителен в способността му да " мисли " съответно след разновидностите под сурдинката... Изглежда, мъчно му е да повярва в " груповата мъдрост въз основата на самостоятелното незнание "... Езикът на Марангозов е изсъхнал и прецизен - майсторски избягващ развихрилата се (неоправдана) експресия, отприщена след 10 ноември. Липсата на роден подтекст измества тематично поезията на Марангозов към един по-общочовешки проект: да вземем за пример нелепостта на мегапроектите за смяна на индивида (човешката натура)... Тук би бил забавен един паралел с К.Павлов, който има шанса да живее в " прелестният нов свят ", и чиято лирика е разпознавана от локалните дерибеи като " космополитна " и прочие И двамата звучат " постмодерно " - иронични към високите хрумвания и изобщо към всевъзможни обществени практики, свързани със свръхочаквания... Но Марангозов може би не знае, че преди да погълне децата, " остарялата свиня’ ги " изнасилва "... И двамата обаче осъзнават, че принадлежат на едно използвано потомство - оттова нежеланието да си напомнят, да ровят в изсъхналата вътрешност на тоталитаризма.
Матрицата, в която най-вече не му се желае да го натикат, евентуално е на " блудния наследник " - след това, което Марангозов е прозрял след салтоморталето на идентификациите си като български бежанец. Той евентуално гледа с подигравка на нелепите старания да го разпознават с някаква районна идейност, да се ровичкат в " сенчестия " интервал от биографията му. Още по-жалки несъмнено му се костват опитите да бъде " причислен " в родната литература. Да бъде бяло леке в " родовата памет ".
Тук желая да покажа по какъв начин необичайно се релативизират понятията, съотнесени към емигрантската орис, понятия, направени за вътрешно прилагане на една херметизирана общественост. Само в интервали на " рецесия ", когато се оголват механиките на публично взаимоотношение, може да се съпоставят " реформаторите " и " емигрантите ". Емигрантът в прочут смисъл е неуспешен модернизатор, модернизатор, който е прорязал онтологическото изтощение да променяш обществото. Не влачи ли емигрантът своя вътрешен ерес по света: желанието да създаваш и нуждата да рушиш по едно и също време, да се разкъсваш сред избора на разнообразни витални модуси, да си " ходещият труп " сред разнообразни хора... и единственото, което те крепи, да бъде един избор, осъществен преди години, избор, чийто възторг от дълго време е изветрял през пукнатините на едно колебаещо се схващане, на една объркана сензитивност... А може би това са илюзии на пишещия тези редове, илюзията: че една орис може да бъде " показателна "... Остава поезията - поезията, осмислила нечий живот, поезията, удостоверение за едно време...
________________________________________
1. Куюмджиев, Кръстю, " Лекарю, излекувай се самичък ", сп. " Септември " 1965 година, кн.3, стр. 209
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ