Не оскотяваме ли от свобода?
В края на предишния месец в един и същи ден се случиха две събития от сходна кръвна група. Най-напред бе оповестено взаимно научно проучване за свободата на изложение - Института за политика и Института за проучване на популацията и индивида при Българска академия на науките. Както можеше да се чака, тя си остава полезност за над две трети от българите - цели 84 %.
Но социологическият рентген сподели и някои затъмнения в публичните настройки. Оказва се, че над 64% от българите схващат свободата на изложение и като право да се употребява езикът на омразата. Сиреч този език е част от свободата на словото - по този начин считали примерно хората с по-високо обучение и по-добър стопански статус.
Това не звучи ли като сигнал за рискове в умонастроенията на българина? Не запищява ли алармата за нередности или отклонения в такива основополагащи знаци като свободата, демокрацията, публичните връзки, в случай че щете като положителното, злото, мъдростта или смисъла въобще на човешкото битие?
В деня, в който проучването се появи по медиите, един възпитаник от столично учебно заведение удари учителка, която съгласно него му била писала по-ниска оценка. И го направил не без свободата на омразата. И пред по-малки възпитаници, нима и те вземат образец от баткото. Изобщо експанзията в учебните заведения (било сред преподавател или възпитаник или сред самите ученици) стана нещо като емблема на днешното обучение и по предписание върви ръка за ръка с експанзията на думите - няма по какъв начин да се нахвърлиш против някого с думите „ о, колкото те обичам " или „ какъв брой си готин ". Агресията против лекарите също не върви с думи на влюбчивост и благодарност. Последният побой над лекарката доктор Гагова в „ Шейново " да не би да е станал без ругатни и без нападателен звук? Още повече, че биячът се оказва лице с дебело престъпно досие, в това число за грабежи и безчинство. Не е по-различно ситуацията и с експанзията на улицата, на паркинга, на кръстовището, край стадиона. Ами случилото се в Асеновград, въпреки че то не е просто случай от улицата? С вербално ли почитание ромите са нахвърлиха на разпра с колове и лопати в ръце? Изричаните от тях на обществено място закани по какъв начин ще размазват или режат глави и други сходни не ги ли насъскваха към принуждение (макар че първоизточникът на това принуждение да е от различен характер)?
Всичко това е удостоверение, че езикът на враждата и физическата експанзия са двете страни на една и съща монета. Не е естествено ненавистта на думите да не прерасне в подтиснически дейности - било от нейния притежател, било от ответната страна. Както е неестествено да спиш с едно око, а с другото да гледаш телевизия. В последна сметка има обикновен закон за количествените натрупвания, които минават в качествени промени - бълваш обиди към някого и в един миг незабелязано изпускаш парата на нетърпимостта с физическата кавга. Или пък насреща ти изхвърлят парата на ответните дейности. Много постоянно юмруците на мисълта от единствено себе си командват юмруците на ръцете. В последна сметка в множеството случаи насилническите дейности са подгрявани или съпровождани от езика на омразата. Съжалявам, че обществото ни би трябвало да преоткрива топлата вода хилядолетия след нейната иновация, само че какво да се прави, щом в цивилизационния ни ход сме докарали нещата до това състояние. С една дума свободното изложение на неприязън е пряк път към подтиснически връзки в едно общество. Свободата на словесната ненавист дава нещо като представителност на такива връзки, легитимира ги в публичното схващане, въпреки това легитимиране да не е написано в закон. Е, към това ли се стремяхме при започване на демокрацията?
Това е едната страна на нещата - последствията от езика на непоносимостта. Има обаче и втори аспект, който също не е прелестен за публичните ни настройки, извадени на бял свят от проучването. Лепваш етикетите „ глупак ", „ простак ", „ малоумник " или „ глупак " на или за сътрудника, комшията, продавача, политика, съгражданина, сънародника. Не смяташ, че това е неправилно, тъй като свободата на антагонизма е част от правото на изложение, от свободата въобще. Няма от какво да се страхуваш. Само че по този начин изпадаш в ситуацията на дявола, дето чете евангелието. „ Четеш " свободата от името на сатанизма - да сееш злоба, принуждение, свирепост, „ кръвожадното право ".
Ако по-голямата част от обществото ни одобри такова държание, както наподобява е тръгнало, ще заприличаме на кучкарник, в който лаенето в никакъв случай не стопира. Не оскотяваме ли от независимост? И легитимирането на езика на ненавистта, което се прокрадва от това проучване, не е ли също оскотяване от права и народна власт?
Едно конкретизиране: казаното дотук не важи за ботевото „ люто да мразиш " - било поробителя, кръвожадния палач, гангстера, закоравелия лъжец, мошеника от публичните поръчки и останалите лица (или явления) от тази редица. Тук езикът на търпимостта е напряко публично нездравословен, тъй като той „ разводнява " нетърпимостта като позиция и деяние. Макар че и тук не е наложително да се стигне до крайни форми на вербалното мразене - може би е задоволително да се каже „ да си понесе заслуженото ", даже „ да изгние зад решетките " вместо примерно „ да се обезкости " или „ да се линчува ".
Мнозина ще възразят, че не е наложително езикът на злобата да избие и в съответните дейности. В проучването даже се споделя, че има категории сънародници, които вършат разлика сред езика на омразата и акта на омразата - това са упоменатите лица с по-високо обучение и по-висок стопански статут. Всъщност по този начин си беше в предишното, което по-възрастните помнят. Примерно, от деца ни учеха да не наскърбяваме, да бъдем тактични, деликатни. Държавата бе основала система от механизми, с цел да възпира междуличностното принуждение, в това число и посредством обиди и закани. Тогава беше естествено интелектът да озаптява юмруците на мисълта (съответно и на ръцете). И освен измежду лицата с по-високо обучение, публично състояние или стопански статус. Обратни произшествия, естествено, че имаше, само че те бяха изключение.
Сега обаче не може да е по този начин минимум по една причина. Интелектът може да озаптява юмруците, само че в развити и устроени страни с висок стандарт на живота, с добре смазани институционални, стопански и публични механизми. При които човек е сигурен в статута си и бъдещето си. При които свободата и демокрацията са зидани тухла по тухла най-малко две епохи.
А България е тъкмо в противоположното състояние - ние сме още в руините на историческото земетресение след 10 ноември. При това първосигналното увълчване и изпростяване, при този стрес от несигурността на утрешния ден по какъв начин ли масите ще реализиран разликата сред езика на омразата и на действието? Ще успее ли средностатистическият българин да удари спирачките на второто, откакто е дал цялостна газ на първото? Няма ли да бъде по-полезно за обществото, в случай че то не дава толкоз газ, даже словото на антипатията да не е до дъно свободно? В последна сметка би трябвало да си зададем въпроса няма ли нещо над свободата? Тя не е ли призвана да служи на нещо друго - на градежа и положителното. А не на насилието и злото?
Иначе в действителност ще оскотеем от нея.
Автор: Юри Михалков, БГНЕС
Но социологическият рентген сподели и някои затъмнения в публичните настройки. Оказва се, че над 64% от българите схващат свободата на изложение и като право да се употребява езикът на омразата. Сиреч този език е част от свободата на словото - по този начин считали примерно хората с по-високо обучение и по-добър стопански статус.
Това не звучи ли като сигнал за рискове в умонастроенията на българина? Не запищява ли алармата за нередности или отклонения в такива основополагащи знаци като свободата, демокрацията, публичните връзки, в случай че щете като положителното, злото, мъдростта или смисъла въобще на човешкото битие?
В деня, в който проучването се появи по медиите, един възпитаник от столично учебно заведение удари учителка, която съгласно него му била писала по-ниска оценка. И го направил не без свободата на омразата. И пред по-малки възпитаници, нима и те вземат образец от баткото. Изобщо експанзията в учебните заведения (било сред преподавател или възпитаник или сред самите ученици) стана нещо като емблема на днешното обучение и по предписание върви ръка за ръка с експанзията на думите - няма по какъв начин да се нахвърлиш против някого с думите „ о, колкото те обичам " или „ какъв брой си готин ". Агресията против лекарите също не върви с думи на влюбчивост и благодарност. Последният побой над лекарката доктор Гагова в „ Шейново " да не би да е станал без ругатни и без нападателен звук? Още повече, че биячът се оказва лице с дебело престъпно досие, в това число за грабежи и безчинство. Не е по-различно ситуацията и с експанзията на улицата, на паркинга, на кръстовището, край стадиона. Ами случилото се в Асеновград, въпреки че то не е просто случай от улицата? С вербално ли почитание ромите са нахвърлиха на разпра с колове и лопати в ръце? Изричаните от тях на обществено място закани по какъв начин ще размазват или режат глави и други сходни не ги ли насъскваха към принуждение (макар че първоизточникът на това принуждение да е от различен характер)?
Всичко това е удостоверение, че езикът на враждата и физическата експанзия са двете страни на една и съща монета. Не е естествено ненавистта на думите да не прерасне в подтиснически дейности - било от нейния притежател, било от ответната страна. Както е неестествено да спиш с едно око, а с другото да гледаш телевизия. В последна сметка има обикновен закон за количествените натрупвания, които минават в качествени промени - бълваш обиди към някого и в един миг незабелязано изпускаш парата на нетърпимостта с физическата кавга. Или пък насреща ти изхвърлят парата на ответните дейности. Много постоянно юмруците на мисълта от единствено себе си командват юмруците на ръцете. В последна сметка в множеството случаи насилническите дейности са подгрявани или съпровождани от езика на омразата. Съжалявам, че обществото ни би трябвало да преоткрива топлата вода хилядолетия след нейната иновация, само че какво да се прави, щом в цивилизационния ни ход сме докарали нещата до това състояние. С една дума свободното изложение на неприязън е пряк път към подтиснически връзки в едно общество. Свободата на словесната ненавист дава нещо като представителност на такива връзки, легитимира ги в публичното схващане, въпреки това легитимиране да не е написано в закон. Е, към това ли се стремяхме при започване на демокрацията?
Това е едната страна на нещата - последствията от езика на непоносимостта. Има обаче и втори аспект, който също не е прелестен за публичните ни настройки, извадени на бял свят от проучването. Лепваш етикетите „ глупак ", „ простак ", „ малоумник " или „ глупак " на или за сътрудника, комшията, продавача, политика, съгражданина, сънародника. Не смяташ, че това е неправилно, тъй като свободата на антагонизма е част от правото на изложение, от свободата въобще. Няма от какво да се страхуваш. Само че по този начин изпадаш в ситуацията на дявола, дето чете евангелието. „ Четеш " свободата от името на сатанизма - да сееш злоба, принуждение, свирепост, „ кръвожадното право ".
Ако по-голямата част от обществото ни одобри такова държание, както наподобява е тръгнало, ще заприличаме на кучкарник, в който лаенето в никакъв случай не стопира. Не оскотяваме ли от независимост? И легитимирането на езика на ненавистта, което се прокрадва от това проучване, не е ли също оскотяване от права и народна власт?
Едно конкретизиране: казаното дотук не важи за ботевото „ люто да мразиш " - било поробителя, кръвожадния палач, гангстера, закоравелия лъжец, мошеника от публичните поръчки и останалите лица (или явления) от тази редица. Тук езикът на търпимостта е напряко публично нездравословен, тъй като той „ разводнява " нетърпимостта като позиция и деяние. Макар че и тук не е наложително да се стигне до крайни форми на вербалното мразене - може би е задоволително да се каже „ да си понесе заслуженото ", даже „ да изгние зад решетките " вместо примерно „ да се обезкости " или „ да се линчува ".
Мнозина ще възразят, че не е наложително езикът на злобата да избие и в съответните дейности. В проучването даже се споделя, че има категории сънародници, които вършат разлика сред езика на омразата и акта на омразата - това са упоменатите лица с по-високо обучение и по-висок стопански статут. Всъщност по този начин си беше в предишното, което по-възрастните помнят. Примерно, от деца ни учеха да не наскърбяваме, да бъдем тактични, деликатни. Държавата бе основала система от механизми, с цел да възпира междуличностното принуждение, в това число и посредством обиди и закани. Тогава беше естествено интелектът да озаптява юмруците на мисълта (съответно и на ръцете). И освен измежду лицата с по-високо обучение, публично състояние или стопански статус. Обратни произшествия, естествено, че имаше, само че те бяха изключение.
Сега обаче не може да е по този начин минимум по една причина. Интелектът може да озаптява юмруците, само че в развити и устроени страни с висок стандарт на живота, с добре смазани институционални, стопански и публични механизми. При които човек е сигурен в статута си и бъдещето си. При които свободата и демокрацията са зидани тухла по тухла най-малко две епохи.
А България е тъкмо в противоположното състояние - ние сме още в руините на историческото земетресение след 10 ноември. При това първосигналното увълчване и изпростяване, при този стрес от несигурността на утрешния ден по какъв начин ли масите ще реализиран разликата сред езика на омразата и на действието? Ще успее ли средностатистическият българин да удари спирачките на второто, откакто е дал цялостна газ на първото? Няма ли да бъде по-полезно за обществото, в случай че то не дава толкоз газ, даже словото на антипатията да не е до дъно свободно? В последна сметка би трябвало да си зададем въпроса няма ли нещо над свободата? Тя не е ли призвана да служи на нещо друго - на градежа и положителното. А не на насилието и злото?
Иначе в действителност ще оскотеем от нея.
Автор: Юри Михалков, БГНЕС
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ