В края на месец ноември българската дива Райна Кабаиванска взе

В края на месец ноември българската дива Райна Кабаиванска взе присъединяване в отдаденото на Мария Калас „ Театро ла Фениче “ във Венеция. Повод за събитието бе рождението на сопраното с най-френетична и най-драматична кариера на 2 декември.

Макар и от разнообразни генерации, двете примадони се познават и даже създават взаимна режисура през 1973 година, на която Калас е режисьорка. В креативните контакти Райна Кабаиванска опознава от близко душевността на идола измежду сопраните в оперния свят.

Родената в Ню Йорк велика гъркиня Мария Калас (1923 – 1977) се среща със сопраното ни, покорило родината на операта – Италия, в късната си и малко тъжна ангажираност - на режисьор. Само еднократно, през 1973 година, Калас слага опера – „ Сицилиански вечерни ” от Верди. Премиерата е в Торино, играе се и в Париж. В основната женска роля е таман Райна Кабаиванска, по покана на самата Калас.

„ Тя беше, която ми направи предложение и ме убеди, тя беше, която ме избра. След това ми сподели, че ме гледала в Скалата, на сцената ”, споделя Кабаиванска. Примадоната не приема ласкателствата, които я дефинират за наследница на Калас.

„ Мария Калас е феномен, който не се повтаря. Ражда се един път на двеста или триста години. Тя е там на гръцкия Олимп, а ние сме тук на земята. Тя беше свръхестествен глас, а и феноменална актриса. Следователно тази история за правоприемник или ненаследник, за Бога!

Аз нямам нищо от Мария Калас, тъй като тя е божествена и остава на небето ”, безапелационна е вселената Райна Кабаиванска в свое изявление от 2015 година

Райна Кабаиванска и Мария Калас 

А в друга своя изповед, от 2018 година, удивителната българка навлиза в още по-голяма дълбочина в спомените си за Мария Калас, тръгвайки от първото чуване на гласа – от радиостанция, слушана незаконно. Признава и за едно оскърбление, което й е нанесла, на фона на топлата им колегиалност. Както се оказва Кабаиванска е била провокирана и прекомерно афектирана от своя идол.

Откровението е записано от журналистката Ваня Шекерова за списание „ Ева “

„ Още като студентка в Българската държавна консерватория с един мой другар инженер скрито слушахме направено от него първобитно радио, което хващаше непознати станции. За затвор беше това тогава! В неговата стаичка се качвахме и той почва да върти. Чувам, че някой пее, само че не знаех коя е. тогава познавахме единствено Архипова (Ирина Архипова – мецосопрано, прима на Болшой театър). И крещя, какъв брой хубаво пее тази жена, коя е! Пее Вагнер, Белини. Накрая споделиха: Това беше концерт на „ Мартини Росси “. Не знаех, че „ Мартини Росси “ е компания за ликьори, която прави концерти на огромни оперни реализатори. После чак разбрах, че съм слушала Мария Калас.

Винаги съм я обожавала. За пръв път я чух в Скалата в „ Медея “ от Керубини. Мисля, че тогава дебютира и Гяуров (вероятно става въпрос за 14.12.1961 година – б. а.). Калас беше ужасно слаба. Гласът й обаче към момента свръхестествен, огромна певица. Усещаше се обаче, че клати на високите тонове. И в случай че знаете по какъв начин целият спектакъл, когато чуеше това разлюляване, споделяше „ ооооо “.

Бяха доста жестоки времена тогава.

Може би тъй като операта беше нещо значимо към момента. Целият спектакъл се отнасяше грубо към тази невероятна жена. А аз се влюбих в нея. После отидох да я чувам в „ Норма ” в Париж (1964 г.) И там пролях всичките сълзи, които можех, да пролея. Защото тя в действителност беше на края на кариерата си. Беше тъжно, трагично да видиш по какъв начин се мъчи на сцената. Вече нямаше и мускули. Все отново пеенето е и физическо изпитание. Толкова беше слаба, че имаше една дупка тук, където би трябвало да се диша. Невероятна уязвимост.

Море от сълзи пролях тогава за Калас.

А след това имах щастието – би трябвало да беше 1973 година – при откриването на новия спектакъл в Торино, изгорен през войната и след това го строиха 40 години, както е в Италия – доста да се строи и доста да се харчи, да се срещна с нея. за откриването на театъра ме бяха поканили да пея Елена в „ Сицилиански вечери “ под режисурата на Калас.

За първи път видях какво значи мениджърско виждане за операта. Беше пристигнал един предприемач – притежател на доста зали за спектакъл и кино. И за първи път – операта беше нещо свещено и не можеше да падне до търговия – направи този рекламен удар. Взе Калас като режисьор на „ Сицилиански вечери “ от Верди. Тогава беше с Онасис в Париж, имаше към този момент къщата си там а откакто свършихме подготовките, тя ми сподели: „ Ела в Париж да работим дружно “. Беше много тягостно. Виждах една жена, която няма нищо в живота, тъй като нямаше пеенето. И беше доста ужасно. Беше се хванала като мен за избавителна котва, с цел да бъде въпреки всичко в света на операта, считам. Но беше нещастно творение. Без пеене, без сцена, тя не съществуваше. Беше тогава доста хубава! На фотографията от това време, където сме дружно, тя е доста по-хубава от мене. Беше доста млада през 1973 година! Е, била е единствено на 50. Млада жена, доста хубава и… без глас. За нея беше покруса. Живееше единствено с музиката. Беше талант във феноменалните си осъществявания.

Тя имаше потребност от другари. Аз тогава доста работех- и да си призная един път стартира да ми демонстрира по какъв начин да пея. И се държах неприятно с нея. тя търсеше някакъв метод да пее. Казваше ми: „ Не пей толкоз мрачно! “. Това са механически неща, закръглено да го кажем. Тогава доста неприятно й отговорих: „ Ние всички сме във вашите крайници и ви адмирираме, тъй като вие пеехте мрачно. Защо в този момент ми казвате да пея по този начин ярко?! “.

И тя се сви като едно дете. Като едно дете изгубено. „ Защо аз към този момент не пея “

Четири години след тази историческа среща – на две сопрани с огнена характерност – Калас умира в самотност в Париж. Към разтърсващите премеждия от загубата на гласа, с който се е чувствала недосегаема, се е насложила душевната отрова от измяната на Аристотел Онасис. След несполучлив брак на 43 години тя чакала дете от сънародника си милиардер. Премахва го по негово гледище, губейки последния късмет да стане майка. Броени дни след аборта научава в парижкия си апартамент, че Онасис се е врекъл на Жаклин Кенеди – вдовицата на убития американски президент Кенеди… За тази драма на оперната богиня светът не стопира да приказва и да написа. Създават се и филми.

Тази есен започнаха фотосите на биографичния филм „ Мария “ на Пабло Лараин, поверил на Анджелина Джоли облика на оперното величие.

Участието на Мария Калас в Парижката опера през 1958 година приветствано от видните персони на епохата – Жан Кокто, Бриджит Бардо, херцога и херцогинята на Уиндзор, е трансфорат в пъстър концертен филм. „ Калас, Париж 1958 “ е режисиран от Том Волф. Лентата бе излъчена в България неотдавна в границите на тазгодишната „ Киномания “.

Междувременно в Атина отвори музей, който показва повече от 1300 книги, партитури и рокли на певицата, основно от годините, прекарани в Гърция. Работи се над концепцията за музей на Калас в Париж.

Заключително събитие на музикалния фестивал в НДК ще бъде Празничен новогодишен концерт. В първия ден от новата 2024 година в зала 1 на НДК ще прозвучат осъществяванията на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент Емил Табаков и солисти виртуозният цигулар Минчо Минчев и младият, само че към този момент потвърдил се виолончелист Сион Найман. В програмата са включени творби от Панчо Владигеров, Чайковски, Дворжак, Офенбах, Гершуин, Хачатурян и други

Автор: Уикенд