В края на Х – началото на ХІ век Македония

В края на Х – началото на ХІ век Македония била освен значим културен център в Средновековна България, тази територия се трансформирала и в основен политически център, след завладяването на Северна България и Преслав през 971 година от войските на византийския император Йоан Цимисхий.

Наследниците на българския трон – Борис ІІ и Роман били пленени и отведени в Константинопол, само че това „ евакуиране “ на българския трон било за малко – битката с нашествениците траяла една аристократична фамилия – синовете на комит Никола (известен болярин от Югозападна България). През 973 година те освободили Североизточна България.

Това окуражило наследниците-пленници и през 977 година те дръзнали да избягат от столицата на Византия, само че до освободените български земи се добрал единствено Роман (брат му умрял по пътя). Престолонаследникът бил признат с царски почести и приет за държател на България, само че останал подобен единствено до 991 година, когато още веднъж бил върнат в първокласния си затвор в Константинопол, където умрял шест години по-късно. С неговата гибел залязла фамозната Крумова династия и на българския трон се възкачил цар Самуил – един от най-храбрите и трагични български владетели.

Споменът, който оставил цар Самуил в съзнанието на генерации потомци бил отразен в съчинението от началото на ХІІІ век на Йоан Ставрикий, известно със названието: „ Похвално слово за чудесата на великия мироточец Димитър “, в което срещаме следния откъс: „ В предходно време и не доста от дълго време, владеел над българите оня фамозен Самуил, който и до момента е в устата на българите. Той бил превзел около другите земи и цялата българска и ромейска земя на запад от града на солунчани и крепко управлявал като пълководец. “

На изучавалите съзнателно история в учебно заведение е прочут виталният път и делото на цар Самуил, по тази причина през днешния ден означаваме годишнина от гибелта му не с преразказ на биографията му, а с няколко забавни обстоятелството, които рядко се отразяват в учебниците за Българското Средновековие.

1. Изгледите болярския наследник Самуил да поеме властта над България били дребни – той имал трима по-големи братя (Давид, Мойсей и Арон), а в столицата на Византия зорко се пазели директните наследници на царския престол – Борис ІІ и Роман. През 976 година (след гибелта на византийския император) българите въстанали и „ били избрани да ги ръководят четирима братя – синове на един от велемощните комити и по тази причина наричани комитопули “ Но най-големият брат – Давид  бил погубен от скитници власи. При обсадата на град Серес умрял вторият по старшинство брат Мойсей.  Третият брат Арон направил няколко опита да се сближи с византийския императорски двор и упрекнат в изменничество бил наказан на гибел, дружно с целия си жанр от Самуил. Присъдата била изпълнена на 14 юни 976 година Престолонаследникът Борис ІІ бил прострелян смъртоносно със стрела по време на бягството от Константинопол през 977 година Така, единствено към година след подемане на битката за избавление на българските земи от византийско господство единственият противник на Самуил бил Роман, който обаче бил скопен по време на престоя си във византийската столица и нямало по какъв начин да си обезпечи наследници. Самуил останал единствен кандидат за трона. Фактически, след повторното пленяване на Роман (през 991 г.) Самуил към този момент разсъждавал и работил като едноличен държател на България.

2. Началото на военната кариера на Самуил било ослепително. Още първите му походи през 977 година в Мизия, Тракия, Македония, Тесалия, Елада и Пелопонес са доста сполучливи – те били светкавични и победни. Както пишат хрониките: „ Византийският император достигнал до огромна невъзможност и не бил в положение да се бори с враговете си. „ През 986 година византийският император дълготрайно, само че несполучливо обсаждал Софийската цитадела, след което българската армия разрушила главните му сили, унищожила обоза и запалила обсадните машини. Византийската войска била разрушена дефинитивно при прохода Траянови врата. Ромеите нарекли мястото на злополуката „ Българската клисура “. През 987 година, както написа хронистът: „ Самуил нападнал няколко пъти ромейската страна и я опустошил чак до град Солун. “ А през 996 година българския цар победил в борбата при Солун, след това навлязъл надълбоко в Гърция и стигнал чак до Коринтския провлак, само че на връщане за пръв път опитал и усета на провалянето – при борбата при река Сперхий, където бил и ранен. Две години по-късно, през 998 година Самуил подхванал поход в сръбските територии и завладял княза на Зета – Иван Владимир. Това била и последната му победна атака. 21 години триумфът и успеха били неизменими спътници на владетеля.

3. След над две десетилетия на победи и успех, военният шанс на цар Самуил му изневерил. В началото на ХІ в., император на Византия към този момент бил Василий ІІ. Той почнал серия от амбициозни походи, с твърдата решителност дефинитивно да ликвидира Българската страна. През 1001 година армията му нахлула в Мизия и след надвит марш превзела Плиска, Велики и Мали Преслав. През 1002 година през Солун Василий ІІ навлязъл с армиите си в южните български земи, възстановил разрушените от Самуил замъци и настанил в тях свои гарнизони, по този начин постъпил и с Верея, Сервия и Воден, които завладял след упорита блокада. През 1003 година разположил войските си към Видинската цитадела. Обсаждал я 8 месеца, като от това му занятие не го отклонил даже нападението на Самуил над Одрин. След рухването на Видин, Василий ІІ поел на юг, по поречието на река Морава, като разрушавал по пътя си всички български замъци и достигнал до Скопие. През 1004 година нападнал лагера на Самуил край река Вардар и го опустошил. След завладяването на Скопие, византийските войски обсадили крепостта Кракра, при Перник. В тази блокада Василий ІІ „ изгубил не малко време и значителен брой войски “, както споделя летописецът. Последните 10 години от царуването на Самуил били още по-кървави, разрушителни и разорителни.

4. Славните и победни години на Самуил го създали самоуверен и даже нехаен. Голямата смелост и горделивост на владетеля, както и високото му самочувствие на умел деец неколкократно довеждали до тежки провали на войските му. Нещо повече – цар Самуил повтарял личните си неточности, като че ли не си е взел никаква поука от тях. През 996 година, след атака надълбоко в ромейска територия, при завръщането си българският военачалник получил уведомление, че византийска армия, предвождана от висшия жрец Никифор Уран се придвижва по другия бряг на река Сперхий. След пороен дъжд реката придошла и била непроходима. Цар Самуил устроил лагер на брега й, разчитайки, че пълноводната река е сигурна бариера сред неговите и вражеските войски. Но разузнавачите на ромеите разкрили комфортен брод и на разсъмване византийците нападнали спящия лагер. Българската армия била безусловно изклана, царят ранен и потиснат, както написа хронистът: „ Самуил, дружно със сина си Гаврил Радомир се смесили с умрелите и лежали като мъртви. А когато настъпила нощта, скрито избягали и се избавили в България “.

През 1004 година се повторила съвсем същата обстановка – на брега на бързата и дълбока река Вардар бил ситуиран българският боен стан. Под прикритието на нощта византииските войски се придвижили през реката и нападнали. А българите: „ изумени от неочакваното им появяване блъснали на безредно бягство… Шатрата на царя и целия лагер били завладяни. “.

5. Неспособността на цар Самуил да се поучи от грешките си се показала освен във военното дело, само че и в връзките със фамилията му. Корав и смел боец, той очевидно е бил любящ татко с меко сърце. Бил родител на две дъщери. По-голямата от тях – Мирослава се влюбила и завързала любовна връзка с пленения от татко й Ашот (син на шефа на Солун  – Григорий). Влюбената принцеса заплашила татко си, че ще се самоубие, в случай че не й позволи да се омъжи за избраника си. Самуил отстъпил и бракът бил подписан доста тържествено през 998 година Като брачен подарък знатният заложник получил значимата адриатическа цитадела Драч, за която отпътувал, дружно с Мирослава. От там двамата отплавали с транспортен съд за Константинопол, където измяната им било обилно възнаградено – Ашот получил купата „ Магистер “, а Мирослава придворната купа „ Зости “.

През същата година, при похода в сръбските земи цар Самуил завладял княз Иван Владимир. Втората щерка на българския държател – Косара посетила пандиза, където се намирал сръбския княз. Влюбила се в младия и прекрасен сърбин и го поискала за брачен партньор. Бащата склонил да направи този компромис по отношение на предварителните си планове, вследствие на което изгубил новопридобитите територии на завзетото княжество.

6. След съвсем 16 години непрестанни провали и персонални разочарования цар Самуил намерил гибелта си, вследствие на последствията от личната си несполучлива военна самодейност. За да прекрати един път вечно византийските нападения на българска територия цар Самуил „ още веднъж събрал армия, повикал непознати наемници и се впуснал в боеве и сражения, цялостен с яд и заслепление. “ Войниците на българския държател създали голям брой загради и засади в проходите на планината Беласица, с цел да осуетят напредването на византийските войски. Отново разчитайки напълно на тези (смятани за непроходими) трудности българският държател се оказал сюрпризиран от щурма на ромеите, които на 29 юни 1014 година му излезли в тил (близо до днешното село Ключ) и подплашените бойци всеобщо се разбягали, пробвайки се да спасят живота си. Византииците ги преследвали и избивали, само че огромна част от армията била взета в плен. Цар Самуил, който персонално командвал защитата на заградения проход „ едвам съумял да се избави от крах, благодарение на сина си, който самоуверено отблъсквал нападателите… “. Смята се, че царят бил качен на кон и съумял да стигне до крепостта Прилеп, където се приютил. Там останал до началото на октомври, същата година, когато при него били изпратени 15 000 негови пленени бойци, ослепени по разпореждане на Василий ІІ. Както свидетелства хронистът: „ А той, като ги видял да идват в дълги редици, не издържал това страдалчество, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. “ Смята се, че е получил инфаркт и след няколко дни – на 6.10.1014 година умрял.

7. Папагалът бил знак на Самуиловата династия и участвал на герба й. През 1969 година солунският археолог Н. Мацопулос разкрил няколко погребения в църквата „ Св.Ахил “, намираща се на едноименния остров в Преспанското езеро. По време на разкопките от единия гроб бил изваден скелет на възрастен мъж, главата на който била сложена върху „ възглавница “ от 3 керемиди, обгърнати в златотъкан плат. Човекът бил облечен в позлатена броня, а под нея – в бродирана със злато дреха, по която преобладавали фигурите на папагали. От византийските летописи е известно, че папагалът бил фамилен знак на Самуил. Не на вятъра, неговият внук Петър Делян убеждавал въстаналите българи, че „ един шубрак не може да изхрани два папагала “ – т.е., че един народ не може да бъде ръководен от двама владетели и да приютява „ гнездата “ на две династии. Изображенията на папагали по дрехата на мъжкия скелет от гроб „ Г “, в некропола на църквата кара екипа от археолози да счита, че е разпознал цар Самуил. Известно е, че за избран интервал от време столицата на този държател била Преспа.

8. Цар Самуил изпитвал голямо поклонение пред личността на Св. Ахил. Мощите на Св. Ахил се пазели в крепостта Лариса в Тесалия. Цар Самуил обсаждал Лариса цели пет години – от 977 до 981 г, до момента в който крепостта паднала и той получил светите мощи. Специално за тях построил величествена базилика в столицата Преспа и ги положил в нея. Понастоящем гробницата на цар Самуил не се поддържа, а надписът „ Цар на българите “ е заличен. Базиликата е една от най-внушителните здания, непокътнати от Първата българска страна. Построена е в интервала 986 – 1002 година и има обща повърхност от 968 m2. Саркофагът е построен от цели мраморни плочи. В засводена гробница е положен мъж, чиито скелет при откриването е блестящо ален, дълъг 160 см, на възраст по време на гибелта избрана от антрополозите към 70 години. Фактът, че тялото на възрастният боец, облечено в царски одежди е било заровено в църквата „ Св.Ахил “ е още едно удостоверение на хипотезата, че това е точно гробът на цар Самуил. Край самуиловия са открити още три саркофага. Атрибутирането на останалите е по косвени данни и съгласно мнението на откривателя им – проф. Мицопулос не е изключено в другите гробни уреди да са положени цар Гавраил Радомир (първородния наследник на цар Самуил, умрял през 1015 г.) и цар Иван Владислав (племенник на цар Самуил, умрял през 1018 г.).

9. Още едно доказателство на изказванието, че гробът в базиликата „ Св.Ахил “ е на цар Самуил е следата от рана на лявата ръка на заровения. При огледа на скелета антрополозите са открили, че лявата лакътна кост е чупена, а след това е заздравяла изкривено, под ъгъл от 140 градуса. Това е раната, за която свидетелствали хронистите, в писанията си за борбата при река Спирхей. Дългият и сложен път към българските територии не дал опция на владетеля да се лекува – счупването не било наместено и до момента в който минал дистанцията то към 400 км. и се добере до България, счупената кост образувала калус (нова костна тъкан) и зараснала в това състояние, оставайки по този начин вечно.
Черепа на скелета от гроб „ Г “ е със характерната извита кост. Находките са изследвани в Лондон и откакто изводите на гръцкия професор са доказани, той е дал гипсово копие на черепа на посланика ни в Атина проф. Николай Тодоров, дружно с три кости за археологическия музей. По черепа е направена реорганизация на облика на Царя от проф. Йордан Йорданов шеф на Националния антропологически музей и Института по пробна морфология и антропология на Българска академия на науките в София и експониран в НИМ.

10. Почти 40-годишното ръководство на Самуил е един непрестанен героизъм и заслужава освен познаване, само че и най-голямо удивление. Векът на цар Самуил несъмнено е една от най-героичните столетия в Средновековната ни история. След рухването на Преславското царство, Самуил е този, който оглавява националният яд и жаждата за независимост и самостоятелност. Византийските хронисти (големи скъперници на похвални думи за персони, които не са ромейски сановници) са написали, за него: “непобедимият по мощ и непостижим по смелост български цар Самуил “ и още: „ Онзи враждебен човек, който в никакъв случай не знаеше покой “, „ надареният с мъдрост и разсъдък “и тъй наречените И в случай че през днешния ден можем да твърдим, че при започване на ХІ век България починала със популярност, огромна част от заслугата е точно на цар Самуил – „ Отличният боец Самуил, който без боязън обхождал всички западни области на ромейската страна и спечелил огромни и усилни битки… “ А толкоз похвали от вражеските летописци сами по себе си са доказателство за авторитетната и страховита персона на цар Самуил, извоювала уважението даже на надменните ромеи.