В края на 1845 г. в Калофер минават под венчило

В края на 1845 година в Калофер минават под венчило даскал Ботю Петков и Иванка Стайкова Дрянкова. Момичето е красавица, същинска българка, талантлива с темперамент и усърдие. Спокойна и сдържана. На 5 юли 1847 година Ботю Петков написа до Николай Тошков в Одеса, честити му женитбата и му пожелава благоденствие в фамилния живот. В редовете си отбелязва за себе си, че е благополучен, „ тъй като взех една българка, която нищо друго не знае с изключение на да ме люби откровено и да ме слуша. У мене бедност до колене, само че съм благополучен! “

Брачният им живот продължава 23 години. От тази обич се раждат девет деца. Най-голям е поетът и бунтовник Христо Ботев. На света идват Ана, Петко, Стефан, Кирил, Тота, Генко, още един Генко и Боян. Тота и двамата Генковци умират дребни. Иванка доста обичала всичките си деца, желала да получат обучение. Знаела над 300 песни, които им пеела. Ботев споделя, че таман нейните песни го увличат в поезията.

Семейният живот не вървял напълно елементарно поради немотията. След някоя и друга година даскал Ботю се разболял от туберкулоза. В това време синът им Петко лежал на легло, а щерка им Ана умряла. Вероятно бедността е причина бащата на Христо Ботев да заболее неизлечимо от смъртоносната болест. Никола Начов написа: „ На една православна неделя (първата на великия пост) в 1865 година или 1866 година учителят Ботю и дядо Стайко Мирчов Шишов били пратени съгласно тогавашния бит за калоферски представители в Пловдив на епархийския събор… Кога на връщане преподавател Ботю и дядо Стайко минували придошлата река Стряма до село Баня (тогаз шосейният мост не бил още направен), преподавател Ботю се измокрил, мощно простудил и сетне дълго лежал, догде се посъвзел. Кога в църква „ Св. Богородица “ опявали щерка му Ана, родословие из устата му кръв. От тази гибел насетне той станал меланхолив. Ако и посърнал обаче, той продължавал да върви в учебното заведение “. Наскоро по-късно даскалът лежащ на легло и не станал. Мъжете от Калофер събрали пари, с цел да извикат доктор, който да го прегледа в дома му. И той дал вяра за живота му, само че заръчал да се храни със мощна храна. Ботю Петков щом видял доктора се разплакал, че няма с какво да го възнагради. Плакал цяла нощ без да заспи. Не стига това, само че със брачната половинка си Иванка доста страдали, че от сина им Христо няма писмо. Даскал Ботю написа на Найден Геров, в случай че знае нещо да ги извести. Христо Ботев по това време е преподавател в Александрия. Само след няколко месеца, през август 1869 година, даскал Ботю си отива от живота. Иванка нямала нито грош, с цел да го погребе и се наложило приятелите му да съберат пари. А Калоферската община дала единствено кило жито за парастас.

След погребението на обичания си мъж Иванка Ботева остава сама с четири деца. Трябвало да работи съвсем непрекъснато, с цел да обезпечи пари за самун.
Стефан Ботев написа с молба до Найден Геров да открие Христо Георгиев. Той от своя страна да се свърже с Христо Ботев, който да написа на околните си и в случай че може с нещо да им помогне, тъй като ще умрат от апетит. Стефан моли Геров да упорства пред Христо Данов, който да изкупи книгите на татко му.

Истината е, че един от дребното хора, които оказват помощ с каквото може на Иванка Ботева след гибелта на брачна половинка ù е Найден Геров. Тя самата споделя, че след Бога очакванията ù са в него. В писмо от лятото на 1871 година му написа обезверено: „ Знай, господин Найдене, нашата жал и благосклонност коя е: за сина ми Христя, който живее в Браила, краткотрайно искам за него да си пристигна, тъй като Вие познавате нашата отпадналост и беднотия по какъв начин не съм удовлетворена да изхранвам и обличам тия небогати сираци и немам си нийде никого, който да ми помогне…Заради това повторително Ви се апелирам като на един брат нека да можете с някакво средство да го извадите от Браила, тъй като в случай че да остане, ще бъде за нази и за него зло…
Забележете и за сина ми Кирила, който е застигнал във възраст. Да го задържа при мене не е допустимо, а да го изпроводя на друга страна, не е наша работа. Затова рева и скърбя за сина си Христа да си пристигна той да помогне на брат си и да го настани в друго учебно заведение и да види бедния си жалостен брат Петко, който е в огромно окаянство, че седи все на едно място, чака и погледва за брат си Христя… “ Братът на Христо Ботев – Петко лежи на легло осем години, повален от подла болест.

Иванка Ботева написа няколко писма на Найден Геров. Моли го даже да помогне с кг жито, с цел да нахрани децата си, само че в тях се вижда и огромната ù паника за сина ù Христо, както и вярата ù да се върне при нея. Тъкмо от Христо чака поддръжка. Иванка Ботева още не е знаела, че се е отдал на революционна активност. И да е имал предпочитание нейният Христо не е можел да се прибере легално в България. Не е имал опция да ù помогне и финансово, тъй като самият той е живеел без пари. Едва по-късно оказва помощ на майка си и братята си след тяхното идване в Румъния.

След гибелта на даскал Ботю, единственото дете, което поддържа Иванка Ботева е синът ù Стефан. През деня, когато Иванка работела по непознатите ниви, Стефан обслужвал неподвижния си брат Петко и гледал по-малките си братя. Вечер майка му тъчала на стана, а той въртял чекръка и пресуквал прежда. Всъщност точно Стефан намира брат си Христо в Румъния. Когато в края на 1874 година Христо Ботев отпечатва фамозния си стенен календар за 1875 година, Стефан потегля да го продава из Румъния. Заедно с това събира и абонаменти за вестник „ Знаме “, който Христо Ботев издава през декември 1874 година Стефан помагал и в редактирането и отпечатването на вестника.

Христо, Стефан и Кирил, които са в Румъния знаели за тежкото материално състояние на майка си и вземат решение да я приберат при тях. Събитията форсира Евлоги Георгиев. Неговата домоуправителка е убита при грабеж в къщата му. И той, евентуално по рекомендация на Найден Геров, избира Иванка Ботева. През лятото на 1875 година Стефан идва в България, с цел да вземе майка си.

След идването в Букурещ Иванка Ботева живее със сина си Боян в къщата на Евлоги Георгиев. Майката и синовете ù са живеели в обособени жилища, които са били на близо. Когато Кирил бил в Гюргево, тя върви постоянно да го види.

През това време Христо Ботев се оженил за обичаната си Венета. На 12 април 1876 година в Букурещ се родила щерка им Иванка, кръстена на баба си. Тя е едномесечно бебе, когато татко ù напуснал Букурещ и се отправил за Гюргево. На 16 май се качил на парахода „ Радецки “, с цел да поведе четата си към България. От Захари Стоянов знаем, че Ботев се е дал прошка първо с майка си. По това време тя още живеела в дома на Евлоги Георгиев. Ботев не стъпвал в дома на богатия карловец и от дълго време не бил виждал майка си. В късен час преди заминаването си, дружно с брат си Стефан, той отишъл да се елементарни с нея. Целунал ù ръка, помолил да му елементарни прегрешенията, които несъзнателно е сторил. Иванка Ботева знаела къде отива нейният обичан наследник Христо. Прегърнала го, галела го и плачела, до момента в който се строполила на земята. „ Кирила! Да не ти е простено, в случай че вземеш Кирила “, били последните ù думи. Кирил бил към този момент в Турну Мъгуреле и чакал с приятели идването на кораба „ Радецки “.

След гибелта на Христо Ботев и след Освобождението Иванка Ботева, както и снаха ù Венета получават унизителни пенсии. През 1887 година почернената майка поискала от Народното събрание пенсия. За това оказал помощ самият Стефан Стамболов, неотдавна министър-председател на България. Знае се, че той е един от околните другари на поета и бунтовник от предосвобожденските години. Молбата за пенсия на старата жена е прегледана в съвещанието на Народното събрание – денят е 21 ноември. В дебата взема думата Стамболов и акцентира, че е вдовицата на остарял преподавател, който е написал книги, а също майка на „ един наследник, който е погинал за възраждането и освобождението на България “. Вместо 900 франка, колкото предлага комисията, която преглежда молбите, депутатите одобряват 1200 франка годишна пенсия.

Пенсията на Иванка Ботева е отнета през 1896 година На 16 декември същата година, тя написа до ръководителя на Народното събрание: „ Господин председателю, мен биде отпусната пенсия от 100 (100) лв. месечно за заслугите, които наследник ми Христо Ботев е принесъл на България. Обаче почитаемата Пенсионна комисия на съображение закона за пенсиите с решение от 5 октомври 1896 година ми лиши това само средство, с което преживявах сетните си години. Понеже смятам себе си за онеправдана по долупосочените аргументи, а точно: 1. че починалия ми мъж Ботю Петков е учителствал в Карлово и Калофер цели 32 (тридесет и две) години, 2. че първият ми наследник Христо Ботев, като челник на 200 души е паднал с оръжие в ръка при Враца през 1876 година, 3. че вторият ми наследник Стефан Ботев умря след 12 – годишно боледуване от болест, извоювана през 1875 и 1876 години отново по националното придвижване, 4. че най-малкият ми наследник Боян Ботев – вярата ми за остарели години, падна като протупей юнкер с оръжие в ръка при драгоман (1885 г.), пронизан от три патрона и два ножа, и 5. че аз като остаряла и като не владея никакви движими и недвижими парцели, то моля към Вас, господин председателю, и към година г. народните представители да ми се възвърне пенсията.
Не поддържам с документи претекстовете си, по които крънкам пенсия, като смятам, че те са известни както на Вас персонално, господин председателю, по този начин и на цялото почитаемо национално посланичество. С високо уважение просителка: Иванка Ботева Петкова “.

Молбата била забравена от комисията в някое чекмедже без резултат за Ботевата майка. На идната година тя подала още веднъж молба за възобновяване на пенсията ù. За позор на депутатите казусът още веднъж е без последици.
Вероятно по-късно на Иванка Ботева още веднъж е отпусната пенсия, само че е понижена на половина, а през 1905 година тя поискала да бъде увеличена. Народното събрание гласувало през същата година да ù се усили пенсията от 50 на 100 лева

Властта се отнася оскърбително с майката на Ботев, само че националната благодарност не стихвала. На една годишнина от гибелта на Ботев във Враца, млади мъже я понасят на ръце, отнасят я на горен етаж на някаква постройка, където тя присяда на балкона. Заплакала, когато хор запял „ Не плачи, майко, не тъжи “.

След Освобождението Иванка Ботева живее в Букурещ, с нея е и синът ù Стефан. Когато се прибрал в България, с него се завърнала и майка му. Получил работа в Пловдив и взел майка си при себе си. Там отива и Кирил, който е назначен за офицер. Възрастната жена живее в София, Сливен, Враца и още веднъж в столицата.

Починала на 14 януари 1911 година в дома на сина си Кирил в София. На улица „ Шипка “ № 23. Погребали я в Софийските гробища – имот 29. До последно вярвала, че синът ù Христо не е погубен и ще се завърне при нея. Но майчината ù вяра в никакъв случай не се оправдава.

Последвайте ни към този момент и в Телеграм и Туитър!