Ивайло Дичев: Вземете Македония от историците
В комплексирани страни като България и Македония историята се свежда до герои и гордости. Затова в Скопие си присвояват Самуил и Вапцаров, а ние се гордеем с Джон Атанасов, написа Ивайло Дичев.
След цялата романтика към Договора с Македония не е неприятно малко да се поуспокоим. Какво тъкмо ще обяснява комисията за историята? Да речем, че от комисията се окажат рационални хора и разгласят: Да, Самуил, въпреки да прекъсва тогавашната законна династия, продължава да се назовава български цар. Но и: Да, българското царство се измества на запад и се озовава главно на територията на сегашната република Македония. И тогава?
Тук просто има два вида национална идентификация, историческа и териториална. Къде е била сменена глаголицата с кирилица – в българската страна или на територията на днешна Македония? Верни са и двете. Инуитите възприемат Канада като своя, тъй като територията е изконно тяхна; английската монархия счита, че я е превзела и трансформирала в страна. Когато ѝ изнася, България изоставя историческата легитимация и се показва за правоприемник на автохтонните траки - това в борба с наследниците на Източната Римска империя, гърците. Същите гърци, които са приватизирали историята на района, а на нас са оставили етноси и естествени хубости.
Връзката сред днешните македонци и Александър Велики се държи единствено на името, оживяло, криволичейки през вековете. Но не вършим ли и ние същото, когато хвърляме мост от страната на Кубрат към тази от Търновската конституция? Националната еднаквост си е такава - бриколаж от подръчни детайли, съединени в съответни исторически моменти. В Скопие превеждат Вапцаров, обявявайки го по едно и също време с това за македонски стихотворец, ние пък се гордеем с Джон Атанасов, който не е имал изключително мощна връзка с родината на татко си.
Сборът от историческите обстоятелства не прави еднаквост. Идентичността е освен това или пък по-малко - съгласно както го погледнете. Тя е воля да се живее дружно. Историческите обстоятелства са суровина, само че не причина за националната еднаквост. Абсурдно е да мислим, че една комисия от учени може да ви привика: извинявайте, объркали сте се, не сте християнин, а будист. А прочее тъкмо това правеха с българските турци във времето на т.нар Възродителен развой.
Различни сме
Македония е вървяла по собствен път през цялата нова история – изключение са единствено съветската окупация през 1878 и хитлеровата, за която е срамно да си спомняме. Съвременните македонци са разнообразни от нас и „ признаването “ на едни или други обстоятелства не могат да трансформират това. Идентичностите първо би трябвало да се схващат и почитат. Знаете ли какъв брой се наскърбих, когато през 90-те един френски професор другарски ми сподели: Абе вие в действителност сте руснаци, нали? Нямам нищо срещу руснаците, дето се споделя - по-славна нация от нашата, но ей на, и до в този момент го помня. Наши сънародници вършат с македонците това непрестанно и резултатът е тежка ненавист. Трябва да почнем с това: да се вгледаме в разликите, в случай че щете - да пием за разликите посред ни.
Добрата вест откъм антропологията е, че идентичностите се трансформират. Не е имало македонци в настоящия смисъл преди ХХ век, а какво тъкмо е значело българин през ХVII век просто не знаем. От една страна през днешния ден идентичностите се фрагментират, появяват се баски, донбасци, та дори борци за свободата на измислената Падания по долината на По. Наред с това текат и противоположните процеси на уедряване на идентичностите – като се почне от огромните монотеистични религии и универсализма на модерността, та чак до световната просвета на актуалния свят, където и българи, и македонци в едни и същи дънки пиратстват едни и същи сериали с едни и същи преносими компютри.
Проблемът ни на Балканите е, че не сме се научили да живеем по едно и също време в няколко типа идентичности. Общочовешката взаимност, да вземем за пример, която излезе на дневен ред с бежанците, брутално беше опълчена на националната – в случай че си българин, би трябвало да помагаш единствено на своите; който оказва помощ на непознати, е предател; или човек или българин. Това звучеше даже от амвона на църквата. По същия метод хората от Пиринска Македония не смеят да се нарекат македонци, с изключение на с ангажимента, че всички македонци са българи и назад. Защото регионализмът се мисли като изменничество. И тъй като още не сме излезли от идентичностното единоначалие от времето на националното строителство.
Оттук неуместната ни обстановка с Македония: не може хем да сме разнообразни, хем - по-близки в сравнение с, примерно, с унгарците. Трябва едните да наложат своето единоначалие на другите. И тъй като победител в това неуместно пъчене не може да има, влачим се по този начин десетилетия.
За комплексираностите ни
Европейският съюз десетилетия наред пробва да гради наднационална еднаквост посредством планове, които слагат ударението - наместо върху историята на войните - върху мирното ежедневие, търговията, културния продан. Тази политика беше доста сполучлива за помиряването на Франция и Германия, само че май не напредна доста с Германия и Полша. Още по-неуспешна ми се коства, че ще бъде тя сред комплексирани страни като България и Македония, където историята се свежда до герои и гордости. За да не отпочваме тематиката за признаването на личната виновност, наложителна за всяко доближаване: нашата - за пронацистката окупация, тяхната – за антибългарските гонения преди и след нея.
Много по-успешна обаче се оказа една напълно друга европейска политика, на пръв взор без връзка с идентичностите, а с по-практични неща: подвижността. Ако нещо прави хората от нашия континент европейци през днешния ден, то не е знанието за това чий тъкмо крал е бил Карл Велики. То е в естествеността, с която човек потегля да търси шанса си в Ирландия, почва бизнес в Испания, намира си сватбен сътрудник в Румъния или просто се шляе из парижкото Маре. Навсякъде е малко друго, само че вътре - в позната рамка. Не ви приказвам какъв брой % се усещат какви, а за чувството на европееца, който се връща от Индия и е подготвен да прегърне митничаря на първото европейско летище – тъй като е усетил, че към този момент е вкъщи.
„ Поколение Еразъм “ назовават тези млади европейци, които прекарват част от следването си в друга европейска страна. Не ни ли би трябвало нещо такова с Македония? Не европейският Еразъм, а мощна двустранна стратегия за продан на всички равнища, професионални стажове, посещение у фамилии au pair. До ден-днешен следя по какъв начин на конференции хората от някогашна Югославия действат като група – клаха се, ругаха се, и отново се търсят. Защо ли? Защото дълго време са правили неща дружно.
Нека помълчат
Просто би трябвало за известно време „ сантименталните “ историци да помълчат – дано тръгнем към доближаването прагматично, в случай че щете с цинизма на обществените науки - през правенето, не през дърдоренето.
Дойче веле
След цялата романтика към Договора с Македония не е неприятно малко да се поуспокоим. Какво тъкмо ще обяснява комисията за историята? Да речем, че от комисията се окажат рационални хора и разгласят: Да, Самуил, въпреки да прекъсва тогавашната законна династия, продължава да се назовава български цар. Но и: Да, българското царство се измества на запад и се озовава главно на територията на сегашната република Македония. И тогава?
Тук просто има два вида национална идентификация, историческа и териториална. Къде е била сменена глаголицата с кирилица – в българската страна или на територията на днешна Македония? Верни са и двете. Инуитите възприемат Канада като своя, тъй като територията е изконно тяхна; английската монархия счита, че я е превзела и трансформирала в страна. Когато ѝ изнася, България изоставя историческата легитимация и се показва за правоприемник на автохтонните траки - това в борба с наследниците на Източната Римска империя, гърците. Същите гърци, които са приватизирали историята на района, а на нас са оставили етноси и естествени хубости.
Връзката сред днешните македонци и Александър Велики се държи единствено на името, оживяло, криволичейки през вековете. Но не вършим ли и ние същото, когато хвърляме мост от страната на Кубрат към тази от Търновската конституция? Националната еднаквост си е такава - бриколаж от подръчни детайли, съединени в съответни исторически моменти. В Скопие превеждат Вапцаров, обявявайки го по едно и също време с това за македонски стихотворец, ние пък се гордеем с Джон Атанасов, който не е имал изключително мощна връзка с родината на татко си.
Сборът от историческите обстоятелства не прави еднаквост. Идентичността е освен това или пък по-малко - съгласно както го погледнете. Тя е воля да се живее дружно. Историческите обстоятелства са суровина, само че не причина за националната еднаквост. Абсурдно е да мислим, че една комисия от учени може да ви привика: извинявайте, объркали сте се, не сте християнин, а будист. А прочее тъкмо това правеха с българските турци във времето на т.нар Възродителен развой.
Различни сме
Македония е вървяла по собствен път през цялата нова история – изключение са единствено съветската окупация през 1878 и хитлеровата, за която е срамно да си спомняме. Съвременните македонци са разнообразни от нас и „ признаването “ на едни или други обстоятелства не могат да трансформират това. Идентичностите първо би трябвало да се схващат и почитат. Знаете ли какъв брой се наскърбих, когато през 90-те един френски професор другарски ми сподели: Абе вие в действителност сте руснаци, нали? Нямам нищо срещу руснаците, дето се споделя - по-славна нация от нашата, но ей на, и до в този момент го помня. Наши сънародници вършат с македонците това непрестанно и резултатът е тежка ненавист. Трябва да почнем с това: да се вгледаме в разликите, в случай че щете - да пием за разликите посред ни.
Добрата вест откъм антропологията е, че идентичностите се трансформират. Не е имало македонци в настоящия смисъл преди ХХ век, а какво тъкмо е значело българин през ХVII век просто не знаем. От една страна през днешния ден идентичностите се фрагментират, появяват се баски, донбасци, та дори борци за свободата на измислената Падания по долината на По. Наред с това текат и противоположните процеси на уедряване на идентичностите – като се почне от огромните монотеистични религии и универсализма на модерността, та чак до световната просвета на актуалния свят, където и българи, и македонци в едни и същи дънки пиратстват едни и същи сериали с едни и същи преносими компютри.
Проблемът ни на Балканите е, че не сме се научили да живеем по едно и също време в няколко типа идентичности. Общочовешката взаимност, да вземем за пример, която излезе на дневен ред с бежанците, брутално беше опълчена на националната – в случай че си българин, би трябвало да помагаш единствено на своите; който оказва помощ на непознати, е предател; или човек или българин. Това звучеше даже от амвона на църквата. По същия метод хората от Пиринска Македония не смеят да се нарекат македонци, с изключение на с ангажимента, че всички македонци са българи и назад. Защото регионализмът се мисли като изменничество. И тъй като още не сме излезли от идентичностното единоначалие от времето на националното строителство.
Оттук неуместната ни обстановка с Македония: не може хем да сме разнообразни, хем - по-близки в сравнение с, примерно, с унгарците. Трябва едните да наложат своето единоначалие на другите. И тъй като победител в това неуместно пъчене не може да има, влачим се по този начин десетилетия.
За комплексираностите ни
Европейският съюз десетилетия наред пробва да гради наднационална еднаквост посредством планове, които слагат ударението - наместо върху историята на войните - върху мирното ежедневие, търговията, културния продан. Тази политика беше доста сполучлива за помиряването на Франция и Германия, само че май не напредна доста с Германия и Полша. Още по-неуспешна ми се коства, че ще бъде тя сред комплексирани страни като България и Македония, където историята се свежда до герои и гордости. За да не отпочваме тематиката за признаването на личната виновност, наложителна за всяко доближаване: нашата - за пронацистката окупация, тяхната – за антибългарските гонения преди и след нея.
Много по-успешна обаче се оказа една напълно друга европейска политика, на пръв взор без връзка с идентичностите, а с по-практични неща: подвижността. Ако нещо прави хората от нашия континент европейци през днешния ден, то не е знанието за това чий тъкмо крал е бил Карл Велики. То е в естествеността, с която човек потегля да търси шанса си в Ирландия, почва бизнес в Испания, намира си сватбен сътрудник в Румъния или просто се шляе из парижкото Маре. Навсякъде е малко друго, само че вътре - в позната рамка. Не ви приказвам какъв брой % се усещат какви, а за чувството на европееца, който се връща от Индия и е подготвен да прегърне митничаря на първото европейско летище – тъй като е усетил, че към този момент е вкъщи.
„ Поколение Еразъм “ назовават тези млади европейци, които прекарват част от следването си в друга европейска страна. Не ни ли би трябвало нещо такова с Македония? Не европейският Еразъм, а мощна двустранна стратегия за продан на всички равнища, професионални стажове, посещение у фамилии au pair. До ден-днешен следя по какъв начин на конференции хората от някогашна Югославия действат като група – клаха се, ругаха се, и отново се търсят. Защо ли? Защото дълго време са правили неща дружно.
Нека помълчат
Просто би трябвало за известно време „ сантименталните “ историци да помълчат – дано тръгнем към доближаването прагматично, в случай че щете с цинизма на обществените науки - през правенето, не през дърдоренето.
Дойче веле
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ