За липсата на човечност
В живота е по този начин: всяка персонална покруса с изключение на безспирно остра болежка за околните, е и " ценностно тестване " за близките човешки същества (Макс Шелер). В противоположен случай човешкият социум се разпада, обръщайки се в джунгла.
Затова и отвореното писмо на Евелина Добрева, адресирано посредством обществените мрежи до министъра на опазването на здравето проф. Николай Петров, в което тя от първо лице разказва събитията към гибелта на брачна половинка си Спас Добрев, ни изправя (като общество) пред сходно " ценностно тестване ". Тъй като в него госпожа Добрева, откакто с разтърсваща откровеност разказва разтакаванията и циничното безучастие, увенчани с летален излаз, стига до извода, че брачният партньор ѝ не е умрял от " остра сърдечна и дихателна непълнота " (каквато е съответната му здравната диагноза), а от
остра непълнота на морал,
на съвест и от цялостната липса на човещина
И то измежду представители на лекарската специалност, която от антични времена има своя етичен кодекс.
Можем ли с ръка на сърцето да спорен тази диагноза? Да твърдим, че това е изолиран случай, който никога не трябва да се екстраполира върху цялата ни здравна система? И още по-малко пък от него следва да се извличат заключения за положението на морала или на човечността в днешното българско общество?
Де да беше по този начин! Лично мен писмото на Евелина Добрева (моите откровени съболезнования към нея и поздравления за доблестта ѝ) ме раздруса двойно, връщайки ме към една друга есен, седем години обратно, когато изминах същия път след инсулт на доста непосредствен човек. Същото очакване на " Бърза помощ " от час и петнайсет минути, същите позвънявания на телефон 112, където постоянно друг глас общително обещаваше да ревизира с думите, че има доста повиквания, а пък колата за спешна помощ е в запушване. Същите старания за сваляне по стълбите (шофьорът помагаше, въпреки да показа терзанието си, че е прекарал инфаркт!), същата изкорубена от вътрешната страна кола за спешна помощ (празна, безсмислено празна – що за незабавна помощ е това?) с извънредно раздрънкани амортисьори, в която би трябвало да полагаш големи старания да не би твоя непосредствен да се нарани по пътя. И същата доброжелателна, но безпомощна лекарка, която по пътя играеше ролята на диспечерка, търсейки свободно място в някоя реанимация. На два пъти водачът обръщаше, тъй като се оказваше, че няма да ни одобряват нито в " Пирогов ", нито в Александровска болница. Не желая да описвам нататък, тъй като продължението – в границите на една седмица – и неговият край ми дават основанието да предположа, че знам какво изпитва госпожа Добрева.
И мога единствено да съм съпричастен на болката ѝ.
В каквато обстановка, допускам, се е озовавал всеки, минал по оня неизразим път, свършващ " щом скръбта и воплите ни ревнат над гибелта " (Шекспир, " Макбет ", превод Ал. Шурбанов).
В писмото си госпожа Евелина Добрева слага обаче и редица въпроси, които не могат да са единствено реторични. Нито пък техният отговор се изчерпва единствено с уволнението на един екип на " Пирогов ", чийто морал е несъответстващ със здравната нравственос.
Част от тези въпроси са чисто " механически ":
за спешността на " Спешната помощ ", за необорудваните коли за спешна помощ
за 12-те коли за спешна помощ, които обслужват в събота град като София с население от милион и половина поданици.
Без да сме експерти в Спешната помощ, дори единствено като данъкоплатци и пострадали, не можем да не запитаме: белким е възможно това?
Сигурно ще ни се дадат профилирани отговори за какво нещата са такива, каквито са: че съществуват и специфични кодове в Спешната помощ, т.е., че жителите не всеки път ясно стимулират нуждата да бъдат посетени от лекарски екип и очевидно не са подготвени за това (а кой да ги образова?); че не престават да напущат лекари и няма екипи (а кой да ги назначи?), че липсват коли за спешна помощ и така нататък
В тази сфера жителите са лаици и те в действителност не са " в детайлите ", само че пък виждат цялостната картина, която им се коства отчайваща.
Позволявам си обаче да настоявам, че управлението на Спешната помощ и Министерството на здравеопазването, което може би познава детайлите, наподобява, от години не вижда таман цялостната картина, която все ни изправя пред покрусата на " ценностно тестване ".
И по тази причина отново (не знам за кой път) несъмнено ще би трябвало да се запитаме: а белким от отделените над 4 милиарда лева пари за опазване на здравето не е допустимо да се закупят още коли за спешна помощ или да се оборудват празните?
Нима е толкоз невероятно даже за България?
И белким е невероятно да се отдели един наложителен бонус (при тази тежка работа), с цел да се привлекат експерти в Бърза помощ?
Това, отново дублирам, са " техническите елементи ", които е немислимо да не намерят решение в една европейска страна. Инак имаме идея за сериозен цивилен напън, доколкото
обстановката е на " живот и гибел "
и от дълго време е в сериозната точка
По-страшното обаче е, че нямаме явен отговор на по-сериозния въпрос в писмото на госпожа Евелина Добрева – за неналичието на човещина . Защото тази липса е доста по-голяма и по-невъзвратима от 50 или 60 коли за спешна помощ, от съответното здравно съоръжение и бонусите за заплати.
Тук нещата опират до подсеченото съображение в областта на човешките връзки, каквото е милосърдието.
Да подсещаме ли, че преди 1944 година медицинските сестри са били (и то не на думи) " милосърдни сестри ", че тяхно главно лечебно средство е била " положителната грижа " и човечното отношение към страдащите. Ясно е, че не всеки път може да се излекува болният, но би трябвало да се облекчат, доколкото е допустимо, страданията му – на него и околните, изстрадващи болката му.
Иначе животът се трансформира в пъкъл от отчайваща тъга, която блика нескрито в случаи, каквито повдига упоменатото намерено писмо.
В такива случаи човек си дава сметка, че по-страшно от гибелта може да е единствено съпътстващото я оскотяване, което изначално отхвърля всяко човешко достолепие.
А за какво тънем в него е въпрос без отговор.
И тук съм провокиран да направя един паралел, който дано не прозвучи кощунствено.
Не знам имали ли сте домакински любим и налагало ли ви се е да го водите незабавно (и то нощем) във ветеринарна клиника.
Такива клиники в България има и те не са по никакъв начин малко. И би трябвало да призная, че най-стъписваща е разликата сред тях и клиниките за хора в огромните градове на страната.
Има дежурни ветеринарни клиники, в които може да отнесете куче или котка когато и да е на денонощието. Звъните и момент по-късно ви отварят общително, канят ви в чакалнята. Незабавно на регистратурата в обособен компютърен файл се снема картината на заболяването (по вашите думи) и този файл се резервира в системата. Наоколо всичко свети от непорочност. Ветеринарен доктор или сестра мерят температурата на любимеца ви. Ако е нужно – за минути се прави рентгенова фотография. При нужда правят хирургическа намеса – даже в дребните часове на деня. Животните-пациенти могат да останат за амбулаторно лекуване, има и часове за рандеву, дава се общителна и изчерпателна информация по телефона!
Очевидно ветеринарните лекари в България обичат животните. И това е белег за цивилизованост.
С болежка следва да се запитаме дали и хуманните лекари (така се споделяше някога) обичат пациентите си? Когато отговорът е " да ", това се назовава човещина.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Затова и отвореното писмо на Евелина Добрева, адресирано посредством обществените мрежи до министъра на опазването на здравето проф. Николай Петров, в което тя от първо лице разказва събитията към гибелта на брачна половинка си Спас Добрев, ни изправя (като общество) пред сходно " ценностно тестване ". Тъй като в него госпожа Добрева, откакто с разтърсваща откровеност разказва разтакаванията и циничното безучастие, увенчани с летален излаз, стига до извода, че брачният партньор ѝ не е умрял от " остра сърдечна и дихателна непълнота " (каквато е съответната му здравната диагноза), а от
остра непълнота на морал,
на съвест и от цялостната липса на човещина
И то измежду представители на лекарската специалност, която от антични времена има своя етичен кодекс.
Можем ли с ръка на сърцето да спорен тази диагноза? Да твърдим, че това е изолиран случай, който никога не трябва да се екстраполира върху цялата ни здравна система? И още по-малко пък от него следва да се извличат заключения за положението на морала или на човечността в днешното българско общество?
Де да беше по този начин! Лично мен писмото на Евелина Добрева (моите откровени съболезнования към нея и поздравления за доблестта ѝ) ме раздруса двойно, връщайки ме към една друга есен, седем години обратно, когато изминах същия път след инсулт на доста непосредствен човек. Същото очакване на " Бърза помощ " от час и петнайсет минути, същите позвънявания на телефон 112, където постоянно друг глас общително обещаваше да ревизира с думите, че има доста повиквания, а пък колата за спешна помощ е в запушване. Същите старания за сваляне по стълбите (шофьорът помагаше, въпреки да показа терзанието си, че е прекарал инфаркт!), същата изкорубена от вътрешната страна кола за спешна помощ (празна, безсмислено празна – що за незабавна помощ е това?) с извънредно раздрънкани амортисьори, в която би трябвало да полагаш големи старания да не би твоя непосредствен да се нарани по пътя. И същата доброжелателна, но безпомощна лекарка, която по пътя играеше ролята на диспечерка, търсейки свободно място в някоя реанимация. На два пъти водачът обръщаше, тъй като се оказваше, че няма да ни одобряват нито в " Пирогов ", нито в Александровска болница. Не желая да описвам нататък, тъй като продължението – в границите на една седмица – и неговият край ми дават основанието да предположа, че знам какво изпитва госпожа Добрева.
И мога единствено да съм съпричастен на болката ѝ.
В каквато обстановка, допускам, се е озовавал всеки, минал по оня неизразим път, свършващ " щом скръбта и воплите ни ревнат над гибелта " (Шекспир, " Макбет ", превод Ал. Шурбанов).
В писмото си госпожа Евелина Добрева слага обаче и редица въпроси, които не могат да са единствено реторични. Нито пък техният отговор се изчерпва единствено с уволнението на един екип на " Пирогов ", чийто морал е несъответстващ със здравната нравственос.
Част от тези въпроси са чисто " механически ":
за спешността на " Спешната помощ ", за необорудваните коли за спешна помощ
за 12-те коли за спешна помощ, които обслужват в събота град като София с население от милион и половина поданици.
Без да сме експерти в Спешната помощ, дори единствено като данъкоплатци и пострадали, не можем да не запитаме: белким е възможно това?
Сигурно ще ни се дадат профилирани отговори за какво нещата са такива, каквито са: че съществуват и специфични кодове в Спешната помощ, т.е., че жителите не всеки път ясно стимулират нуждата да бъдат посетени от лекарски екип и очевидно не са подготвени за това (а кой да ги образова?); че не престават да напущат лекари и няма екипи (а кой да ги назначи?), че липсват коли за спешна помощ и така нататък
В тази сфера жителите са лаици и те в действителност не са " в детайлите ", само че пък виждат цялостната картина, която им се коства отчайваща.
Позволявам си обаче да настоявам, че управлението на Спешната помощ и Министерството на здравеопазването, което може би познава детайлите, наподобява, от години не вижда таман цялостната картина, която все ни изправя пред покрусата на " ценностно тестване ".
И по тази причина отново (не знам за кой път) несъмнено ще би трябвало да се запитаме: а белким от отделените над 4 милиарда лева пари за опазване на здравето не е допустимо да се закупят още коли за спешна помощ или да се оборудват празните?
Нима е толкоз невероятно даже за България?
И белким е невероятно да се отдели един наложителен бонус (при тази тежка работа), с цел да се привлекат експерти в Бърза помощ?
Това, отново дублирам, са " техническите елементи ", които е немислимо да не намерят решение в една европейска страна. Инак имаме идея за сериозен цивилен напън, доколкото
обстановката е на " живот и гибел "
и от дълго време е в сериозната точка
По-страшното обаче е, че нямаме явен отговор на по-сериозния въпрос в писмото на госпожа Евелина Добрева – за неналичието на човещина . Защото тази липса е доста по-голяма и по-невъзвратима от 50 или 60 коли за спешна помощ, от съответното здравно съоръжение и бонусите за заплати.
Тук нещата опират до подсеченото съображение в областта на човешките връзки, каквото е милосърдието.
Да подсещаме ли, че преди 1944 година медицинските сестри са били (и то не на думи) " милосърдни сестри ", че тяхно главно лечебно средство е била " положителната грижа " и човечното отношение към страдащите. Ясно е, че не всеки път може да се излекува болният, но би трябвало да се облекчат, доколкото е допустимо, страданията му – на него и околните, изстрадващи болката му.
Иначе животът се трансформира в пъкъл от отчайваща тъга, която блика нескрито в случаи, каквито повдига упоменатото намерено писмо.
В такива случаи човек си дава сметка, че по-страшно от гибелта може да е единствено съпътстващото я оскотяване, което изначално отхвърля всяко човешко достолепие.
А за какво тънем в него е въпрос без отговор.
И тук съм провокиран да направя един паралел, който дано не прозвучи кощунствено.
Не знам имали ли сте домакински любим и налагало ли ви се е да го водите незабавно (и то нощем) във ветеринарна клиника.
Такива клиники в България има и те не са по никакъв начин малко. И би трябвало да призная, че най-стъписваща е разликата сред тях и клиниките за хора в огромните градове на страната.
Има дежурни ветеринарни клиники, в които може да отнесете куче или котка когато и да е на денонощието. Звъните и момент по-късно ви отварят общително, канят ви в чакалнята. Незабавно на регистратурата в обособен компютърен файл се снема картината на заболяването (по вашите думи) и този файл се резервира в системата. Наоколо всичко свети от непорочност. Ветеринарен доктор или сестра мерят температурата на любимеца ви. Ако е нужно – за минути се прави рентгенова фотография. При нужда правят хирургическа намеса – даже в дребните часове на деня. Животните-пациенти могат да останат за амбулаторно лекуване, има и часове за рандеву, дава се общителна и изчерпателна информация по телефона!
Очевидно ветеринарните лекари в България обичат животните. И това е белег за цивилизованост.
С болежка следва да се запитаме дали и хуманните лекари (така се споделяше някога) обичат пациентите си? Когато отговорът е " да ", това се назовава човещина.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ