В Жеравна се будиш от тишината. Толкова е тихо. Едва

Жеравна. Магическо минало -II

В Жеравна се будиш от тишината. Толкова е безшумно. Едва през няколко къщи се чува кукуригането на петел. Ставам и се оправям бързо. Закусвам с домашно сладко и пържени филийки. От верандата на механата се вижда местността, където ще бъде събитието чакано цяла година и по този начин нетърпеливо от посещавалите го. По-късно и за мен самата ще бъде нещо, което ще чакам с неспокойствие идващия август. По калдъръмените улички към този момент се мяркат млади и остарели, пременени в носии.

Жеравна кипи от живот, който до преди два дни ми се струваше като че ли спрял. Чува се гръмък диалект на групи от задгранични туристи, разглеждащи с любознание дървените къщи и забележителности. Някои от тях с наслада ще срещна по-късно на фестивала. Запътвам се към къщата на баба Тодора. Там ще отседнем с Меги, която пътува от София и след няколко часа двете ще се потопим в неописуемата магия на събитието. Вратата на къщата е необятно отворена и аз леко надзървам, с цел да я зърна някъде по двора. Посреща ме жена на междинна възраст, нейната щерка, а няколко секунди след нея дребна пъргава и доста усмихната баба Тодора ме хваща за ръка и ме повежда към втория етаж на къщата си. Поглеждам през дребната дървената веранда към хълма с висока борова гора. Сърцето ми към този момент се изпълва с неспокойствие.

Взимам носиите. За мен Македонска, Меги е в типично варненска. Разглеждам ги няколко минути. Толкова са красиви. Давам си сметка едвам в този момент, какво е коствало с цел да се направи една такава одежда. Чист памук за ризата, извезан от пъстри конци в чудни форми и фигури. Илици, цветчета и доста пайети следват извивките на ръкавите, бюста, красят пъстрите престилки от вълна. Посрещам Меги и бързаме да се натъкмим в чудното облекло. Оказва се, че носията е освен доста хубава, само че и комфортна. Дори в топлия августовски ден не ми е горещо под двата ката облекла. Заставам пред огледалото и сама се веселя на себе си, какъв брой съм красива по този начин. Меги се появява до мен, цялата в бяло, същинска фея. Гледаме се няколко минути по този начин, кикотим се и тръгваме. Време е. В далечината от площада се чуват пискливите звуци на гайда.

Жеравна се претворява. Уличките й са изпълнени с хора - млади, остарели, деца и всички са по този начин красиви. Всеки в своето си облекло, всеки е в носия. Всеки е ухилен и доброжелателен, поздравяваме се като че ли се знаем от години. Пред входа на фестивала се ниже бяло алена редица от хора, изкачващи се към боровата гора на хълма. Народна музика оглася отдалече местността, а страстите ни стартират да преливат. На втория вход мъже с калпаци и потури надуват гайди и посрещат всеки посетител с усмивка.

Влизаме и около нас са подредени маси с направени на ръка неща, типични за България. Усещането е прелестно. Всички са насядали на тъкани вълнени черги. Весела компания от млади момчета и девойки се прегръщат с наслада и се оглеждат един различен. За улеснение са направени места, където може да похапнеш и пийнеш сладко в хартиени чаши и чинии с дървени принадлежности. Говоренето и използването на мобилни и модерни устройства е строго неразрешено, с изключение на на маркираните за това места. Всичко е изпипано по този начин, че да се пресъздаде една оптимално достоверна конюнктура, да се докоснеш до визията за отминалото време, да усетиш българското.

Оглеждам се и с Меги се насочваме към масата с табела „ Шербет “. Поръчваме и питаме от какво е подготвен. Обясняват ни, че това е напитка от захар, вода и билки. Обикновено поставят мента, която чувствам леко при отпиването. Зад нас се чува гърмеж от пушка и тъпанджията ритмично отсича мощните тактове след акордеона. Като че ли ми харесва повече, когато в съпровода има тъпани. Кръвта ти завира от ударите, а цялото ти създание като че ли заиграва от вътрешната страна. Оказва се, че ми харесват доста родопските ритми.

Извива се дълго хоро, цветни носии се преливат в едно, а краката на танцуващите са плетеница от грациозни и комплицирани придвижвания, които се пробвам да последвам с взор и да запомня. На спонтанна сцена стартира откриването на фестивала. Хората потеглят към ската на хълма и насядат върху чергите си. Женски глас се извисява от уредбите над площада и подхваща ария, следват хора и танци. Нощта като че ли е ден.

Колкото по-късно става толкоз повече хората танцуват и прииждат.

Домашна лютеничка бълбука на огън. Носи се мирис от чеверметата, които се въртят на метри от нас., а възрастен мъж обръща самун в подница, кръговиден и изглеждащ доста апетитен. Оказва се обаче, че за това наслаждение се чака най-малко два часа, а искащи не липсвало. Оставяме го за следващата година, дано да има нещо, което да не сме пробвали и отиваме при ракиджията. Там ни посреща табела: „ Ракиджията е ерген “, а виждам, че е и приветлив.