Проф. Евелина Келбечева за Фрог: Свободата донесе на България усещането за равнопоставеност със света
В изявление за ФрогНюз историкът проф. Евелина Келбелчева уточни, че най-големите закононарушения на комунизма не са получили правораздаване. Тревожно е, че немалка част от българите не са разбирали дълбочината на политическото принуждение, безкрайните неистини и антихуманността на режима, който ги е тъпкал близо половин век. Проф. Келбелчева съобщи, че Съветските монументи в огромните градове на страната, са жалони на принуждение и неистина. Тя посочи, че русофилията в България е девиация, която се популяризира от 19. век. Според проф. Келбелчева да я виждаме два века по-късно е доста ужасно, тъй като „ това незнание и късогледство -- изключително в подтекста на войната -- се трансформира в нападателна и плашеща мощ. “ Проф. Келбелчева посочи, че „ чувството за независимост и равнопоставеност с цивилизования свят е това, което никой не може да ни отнеме след рухването на комунизма. “
Разговаряме с проф. Евелина Келбелчева за петите поред парламентарни избори, които предстоят в границите на две години.
Как са се провеждали изборите по времето на социализма в България?
Със сигурност може да кажем, че понятието „ свободни и почтени демократични избори “ не важи по никакъв метод, тъй като такава процедура в тоталитарните системи няма. Трябва доста ясно да повтаряме още веднъж и още веднъж, в случай че някой е не запомнил, че ние живяхме близо половин век в една тоталитарна комунистическа тирания. Фактически всички вероятни политически свободи, основани от демократичната народна власт бяха потъпкани.
В началото -- между 1944 година до 1948 година -- в България има съпротива и то не дребна, тя е доста мощна, изключително в лицето на земеделската и други партии, които са възобновени, откакто не са били законни в предишните 10 години. Тези хора до някъде имат илюзията, че ще живеят в една позната им от българската история парламентарна народна власт, само че доста бързо се схваща, че комунистическата партия няма никакво желание да се съревновава с който и да било в естествена многопартийна демократична система. Започват „ Кървавите избори “ наречени по този начин поради добре проведено всеобщо насилие. Започва се с погрома върху свободния партиен щемпел, последван от физическа кавга с опозиционните дейци... Да не забравяме, че Червения гнет в България е най-големия в относителни и в безспорни числа по отношение на другите страни, окупирани от Червената войска, които стават част от Съветския блок. Това са източно-европейските страни, които бяха превърнати в „ спътници “ на Съветския режим без никой да се преценява с желанието на народите им.
След окончателното определяне на комунистическата тирания и унищожаването на опозиционните партии, Българска комунистическа партия ръководи до 1989 година с един казионен Земеделски съюз, за който беше ясно, че не е независима политическа групировка. Изборите бяха фарс. Първо: хората се надпреварваха колко рано ще отидат да гласуват -- следиха ги деятелите от Отечествен фронт. Второ: нямаше даже така наречен „ тъмни стаички “, които пазят тайната на вота. Трето: нямаше избор сред претенденти. Под въпрос е дали гласоподавателите въобще са си правили труд да погледнат имената в бюлетините. Четвърто, което е учудващо неумно, по какъв начин всякога резултатите бяха толкоз идентични. От всички вероятни избори, извършени в така наречен Народна Република България, Българската Комунистическа партия печелеше, с 98-99%, което несъмнено е невероятно, тъй като във всички избори има и невалидни бюлетини.
Правех изявленията с очевидци, тъй като желаех да схвана тъкмо по какъв начин са работили и по какъв метод са проявявали своята нетърпимост към режима и какви са били техните скрити форми на опозиция. Повечето от отговорите бяха свързани със загатна за това, че хората всеобщо са късали и унищожавали бюлетините. Унищожавали са ги. Хора, с които съм говорила в огромните градове -- най-вече те споделяха, че това е бил единствения метод да изразят, въпреки и прикрито, своето непокорство към комунистическата власт.
По времето на комунистическия режим изборите са били наложителни, а резултатите от тях предопределени. Тогава хората не са имали действителен избор сред разнообразни партии. Допустима ли е тезата, че това рефлектира в днешно време и заради това част от хората не гласоподават и по тази причина сме очевидци на ниска изборна интензивност?
В доста връзки имаме неизживяни манталитетни настройки, които не престават към този момент три десетилетия след рухването на комунистическата тирания. Може би най-трудното нещо, което се трансформира в едно общество е смяната на социокултурните модели – изключително в общество, което е надълбоко скептично и където „ политическо “, се трансформира в мръсна дума. За жал виждам доста такива прояви в настоящето българско общество. Тенденцията, която доста мощно се откроява от социологическите проучвания, отразява процеса на аполитичност и то особено измежду младото потомство сред 17-30 г. Това е открито за последните 10 години. Не беше по този начин при започване на 90-те години, когато ние преживяхме със голям възторг рухването на режима и участвахме в „ пиянството на един народ “ – да употребявам метафората на Вазов за великото замайване от свободата. Ние получихме независимост и до какво докара тя е огромният въпрос през днешния ден. Няма консенсус в публичното мнение дали имаме „ показна “ и „ фасадна “ народна власт и страна на задкулисието или имаме в действителност дълбока гражданска война в българската история. При всеки случай не успяхме да осмислим интелектуално протичащото се.
Факт е, само че сякаш би трябвало да се припомня непрестанно – материалното богатство на българския народ пораства всяка година. Същевременно виждам, че този народен спорт на мрънкане -- за всичко и от всеки -- замъглява действителната картина какво съставлява българското общество и какъв брой напред е отишло в своето развиване през последните няколко десетилетия. Този феномен е тровещ и то освен за младото потомство, а и за цялото българско общество – невъзможността да се погледнат същинските параметри на това какво съставлява България , какъв брой напред е отишла в своето развиване за тези години, по какъв начин свободата донесе чувството за равнопоставеност със света . Хората за първи път след съвсем половин век имат опция да пътуват свободно, а не да бъдат стреляни по телените кльонове на границите. Могат да изберат къде и по какъв начин да учат и работят, къде да живеят със фамилиите си. Вижда се също и наклонността да се връщат назад в България. Усещането за независимост и равнопоставеност с цивилизования свят е това, което никой не може да ни отнеме.
За това е неуместно и контрапродуктивно това мрънкане и мантрата „ всички са маскари “, която е извънредно обидна като равнище на мислене и като равнище на саморефлексия. С тази мантра ние обезсмисляме значително напъните на доста хора, които направиха невероятни старания да трансформират България и не престават да ги вършат.
Как се организират изборите при започване на Демокрацията в България?
Бях член на Българското съдружие за почтени избори и имам наблюдаване от дребни обитаеми места, тъй като по-големите градове тогава бяха „ сини “. Тогава главното опълчване беше сред „ алено и синьо “. Сега имаме повече цветове: зелено, жълто, даже червено-кафевеещо с обединенията, които са директно свързани и дотирани от Кремъл. Имаше случаи, в които просто не можехме да повярваме на очите си. Ние ходехме в екипи и всичко беше документирано. Намирали сме в урните пликове с бюлетини вътре с пари. Това го установихме неколкократно в Северна България. Пликовете бяха с бюлетини на Българска социалистическа партия . Не малко такива обстоятелства бяха огласени.
Това, което се случи в последно време с надделяването на партиите, които очевидно извънредно ги е боязън от машинния избор и от това, че този избор не може да бъде манипулиран и килнат или да бъде авансово квалифициран, е доста тежка регресия в цялата демократична система на избори в България . Съюзяването на „ хартиеното лоби “ пристигна, тъй като тези партии имат боязън и интерес да няма без значение и почтено преброяване на бюлетините. Говорила съм с членове на изборни комисии. Ясно е по какъв начин се унищожават бюлетини посредством напълно малко нацапване с мастило, или нещо друго – и бюлетината към този момент се счита за невалидна. Тези операции можеха да престанат с машинния избор, в случай че не беше диктатът на обединените партии, които съумяха да опазят своите благоприятни условия за фалшификации на изборите.
За страдание в последно време ние също ставаме очевидци на така наречен „ кървави избори “. През 2021г. кметът на с. Белгун в община Каварна Благомир Станев сподели, че е бил пребит в офиса на ГЕРБ поради резултата на парламентарните избори. Според него причина за физическата кавга е познанството му с координатора на Движение за права и свободи в Каварна и гласовете за придвижването. Какъв е вашият коментар. Сякаш тези мракобесни времена се завръщат?
Не познавам детайлите на този случай, само че фактът, че през втората четвърт на 21-ви век в България може да има случай на политическо принуждение е безусловно недопустимо. Никой цивилизован човек не може да одобри подобен вид държание. Независимо от коя политическа мощ е причинителят или жертвата, всевъзможен вид политическо принуждение – пропагандно, интелектуално, психическо или физическо, не може да бъде целесъобразно, нито толерирано.
Защо толкоз доста хора изпитват соцносталгия?
Този психо-социален развой е проучен неведнъж. Във всички страни от някогашния Съветски лагер има такава наклонност и подобен тип сегменти от обществото. В България те са най-силни. Причините са многофакторни. Основната причина е, че българското общество беше държано в незнание във връзка с истината за комунизма, тъй като е известно по какъв начин почтени членове на Българска комунистическа партия след измененията безусловно избухнаха против закононарушенията на режима. Те си хвърлиха партийните билети, когато узнаха какъв брой доста и какви концентрационни лагери е имало в комунистическа България и когато започнаха да излизат спомените и истината за целия политически гнет в България , който не е преставал. Тогава за една нощ Българска комунистическа партия се преименува на Българска социалистическа партия, само че в никакъв случай не се реформира. Терорът, който Българска комунистическа партия постанова не престава през всичките години на нейното ръководство. Най-силното доказателство за това е т.нар „ Възродителен развой “, който обгръща голям брой сходни дейности, провеждани от време на време през друг интервал от време, само че най-после с насилственото преименуване на българските турци се потвърди за следващ път тоталитарната и антихуманна същина на този режим , както и степента на политическо принуждение.
Соцносталгията се подхранва от това, че не успяхме да реализираме консенсус, както беше в другите страни, някогашни спътници на Съюз на съветските социалистически републики, във връзка с най-близкото минало. Соцносталгията е резултат най-вече от неведение и отвод от познание съгласно мен. Също и от прикриването на всички закононарушения. В България няма наказани за лагерите, нито за икономическите закононарушения на комунизма, както и за Възродителния развой. Най-големите закононарушения на комунизма не получиха обективна присъда, даже единствено символно -- при нас има единствено частични актове на така наречен „ Справедливост на Прехода “ .
Имаме един единствен закон и той е декларация от 2000 година, който афишира комунистическият режим за незаконен. В него се изброяват всички закононарушения на режима. За страдание законът освен е необятно незнаен, само че на първо място няма мощ, тъй като няма планувани дейности по него. Провалиха се всички опити да бъдат подведени под наказателна отговорност виновниците за документирани комунистически закононарушения, особено мъчително е прекратяването на делото против функционерите в концентрационните лагери. Да не приказваме за Тодор Живков, който беше наказан, което е повече от смешно – за разпределяне на жилища. Не му повдигнаха въобще обвиняване за това, че е предложил два пъти и то с цялостното единогласие на Централен комитет на Българска комунистическа партия, България да стане част от Съюз на съветските социалистически републики. Първият опит за това е през 1963 година по времето на Никита Хрушчов, а вторият е през 1973 година По време на Леонид Брежнев. Само този факт приказва за сбърканата юридическа рамка, в която започнахме новата си фаза на народна власт.
Освен това тази част от българското население, която обедня, стана цитадела на соцносталгията. Едно от най-големите несполучия на дългия и спорен временен интервал е пенсионната промяна. Не може да се откри опрощение за методите, по които беше променян над 150 пъти пенсионния закон, който все не дава отговор на обикновените човешки потребности на огромна част от българските пенсионери. Това втвърди техните соцносталгични настройки. Имаме доста ниска всеобща просвета, която популяризира дивотии от вида на: „ Тогава кренвиршите бяха с месо “, „ Ходили сме на отмора гратис “. Най-големите легенди, които се повтарят от стотици хора, са по какъв начин по времето на соца и при Тато образованието и опазването на здравето били безвъзмездни. Няма по-голям идиотизъм от това. И двете се заплащат от налозите на българите. Това продължава да се повтаря и то толкоз натрапчиво, че към този момент като кажеш истината се постанова да убеждаваш хората в нея, а от това няма потребност, тъй като приказват обстоятелствата. Все отново е належащо да бъде напомняна истината, тъй като непрестанно се преповтарят спекулациите по тематиката, тъкмо сякаш слушаме радиоточка от предишното...
Как си обяснявате, че има младежи, които не са живяли по социализма и не го познават, само че все пак показват решително убеждението, че хората са живели по-добре от в този момент?
Това е комбиниране от процеса на не-образование, и на несекващата 77 години агитация. И от неналичието на ясни и кохерентни политики, с цел да се стигне до осъзнаването какво е бил и какво ни е оставил като завещание комунистическия режим. Инвазията в главите на тези младежи от соцносталгичните мемоари от техните баби и дядовци, които не могат по никакъв метод да бъдат достоверен извор на история, тъй като това са просто хора носталгици по отношение на личната си младост. Днес се оказва, че огромна част от тях и до момента не схващат безобразието на режима, който ги е тъпкал близо половин век.
Как ще коментирате изказванията за „ икономическия разцвет “ на България по времето на социализма, макар че страната ни има няколко банкрута?
Лъжа, неистина и отново неистина. Българската страна има три банкрута, някои ги назовават дългови рецесии. Те са сред 60-те и края на 80-те години на 20. век. Единият е резултат от това, че Съюз на съветските социалистически републики Големият брат размахва пръст: „ Писна ни да наливаме пари в неработещата ви стопанска система “, за която те комфортно не помнят, че е наложена от тях самите посредством унищожаването на селското стопанство и насилственото налагане на колективизация на земята, и форсирането на тежката промишленост, за която България няма запас. Повечето първични материали като руда и други би трябвало да се доставят от Съюз на съветските социалистически републики. В България липсва освен традиция, а и база за тежка индустриализация, която обслужва единствено руските ползи, в това число военни... Страната ни е принудена да продаде за жълти стотинки „ непринудено предадения за предпазване “ в Москва български златен запас, който е повече от 20 тона злато, с цел да погаси част от дълга си към Съюз на съветските социалистически републики , който е резултат точно от наложения руски модел на ръководство в страната ни.
Всички мантри за това „ какъв брой е бил прелестен “ комунистическия режим, незабавно падат, като се знаят същинските обстоятелства. Другата надълбоко закодирана имитация е какъв брой умерено е било по времето на соца – за изискванията на благополучие, в които хората са живяли, както и че е липсвала престъпност. Нищо сходно! Благодарение на това, че се отвориха и разгласиха най-сетне архиви на държавни, партийни и ведомствени структури, стана ясно, че битовата престъпност в България по времето на комунизма е била два пъти по-висока от през днешния ден. Сега има публичност, само че продаваемите вести са неприятните вести и ние научаваме за безусловно всяко произшествие, което се е случило във всяко кътче на България. През всичките 45 години ние не сме имали никаква информация за равнището на битовата престъпност и убийства в страната.
Как ще коментирате дейностите на избрани партии и жители, които неотдавна браниха Паметникът на руската войска в София?
Фактът, че в това начинание „ Възраждане “ и Българска социалистическа партия са дружно демонстрира доста ясно тяхната идеология – и зависимости... Русофилията в България е девиация, която се популяризира от 19. век. Да я виждаме два века по-късно е доста ужасно, тъй като тя е освен незнание и късогледство, само че изключително в подтекста на завоевателна война се трансформира в нападателна и плашеща мощ.Тя е рискова за развиването на един естествен, либерален политически живот в България. Нашите възрожденци, като Раковски, Левски, Захари Стоянов, Стамболов и други, всички те са наясно за същинските планове на Руската империя на Балканите, както и за истината за подклажданата от Русия надълбоко прочувствена настройки към Дядо Иван...Тази русофилия се затвърждава, несъмнено, с акта на частичното избавление на България през 1878 година През 30-те години на 20. век, комунистическият деятел и Генерален секретар на Коминтерна Васил Коларов издава в Съюз на съветските социалистически републики книга единствено с документи от съветските архиви, която се споделя „ Авантюрите на съветския царизъм в България “. Сборникът беше инкриминиран по времето на комунизма. Никой не можеше да го откри. От тази обява ясно и обширно се вижда, че само и единствено тъй като българите стоят на геостратегическата позиция преди проливите и достъпът до топлото море – които са огромната цел за реализиране на Русия – те влизат в проектите на империята. Това е съветската политика по отношение на България. Всичко друго е пропагандни камуфлажи от вида на „ огромна обич “, „ славянски братя “ и и т.н.
За това огромните строители на модерна България се оповестиха срещу Русия -- защото видяха, че в Русия се гледа на България като на Задунайска губерния.
Как ще коментирате всеобщите изказвания в обществото, че Русия ни е освободила?
Да, България се появява на картата на Европа още веднъж, само че тя е отчасти освободена и разпокъсана с предварителните сделки сред Русия и Великите сили. Колко хора знаят примерно, че ние си плащаме за така наречен избавление от турско иго. Чл. 22 на Берлинския контракт постановява, че България би трябвало да изплати окупационен дълг на Русия. Според специалисти тогава той възлиза на 32 тона злато. В това число влиза сумата за военната окупация на България от съветските войски, която продължава две години и заплатата на имперския комисар, която е 600 000 златни франка на година. Заплатата на българския княз по-късно е 500 000 златни франка на година. Този факт самичък по себе си е индикативен. Ние си плащаме освобождението освен с жертви, само че и с милиони златни левове!
Въпреки всичко българското общество не желае да си отвори очите за истината. Т ози синдром на камилската птица продължава и до през днешния ден с още по-голяма мощ, тъй като към русофилството се прибавя и соцносталгията, и необяснимото поклонение към мощта на Путин , което даже не желая да разясня. Малоумно и самоунизително е папагалското повторение у нас на неговата агитация, която счупи всички вероятни върхове на неистина и имитация на историята.
Един от най-големите проблеми е, че съществува надълбоко разминаване сред това, което историческите науки разкриват и равнището на схващане и преосмисляне в обществото. Ние сме същински отровени от легенди, основани и преповтаряни от съветската и от руската агитация... Голяма част от българите отхвърлят да повярва на истина, потвърдена от учените. Повтарям – 106 180 250 рубли и 40 копейки е окупационният дълг на България през 1879 година. Голяма част от него е погасена със заем през 1902 година Страната ни заплаща доста точно в продължение на десетилетия -- над 26 млн. златни лв. за този първи окупационен интервал. Българското държавно управление изплаща и доживотни пенсии на руснаците, които вземат решение да останат в България след войната. Нека вметна тук, че 200 монументи на падналите във войната 1877-1878, които са действителни войнишки монументи, –– несравними с гигантските подправени „ руски освободители “ след 1944 година – та съветските монументи се поддържат изрядно и до ден сегашен те не са били обект на карнавализация и подбив. Това са числа и обстоятелства, които по никакъв метод не могат да бъдат оспорени.
Преди освобождението от Руско-турската война, през лятото на 1876 година, когато има българска рецесия след Априлското въстание, представители на най-високо равнище на Австро-Унгария и Русия се срещат. Те подписват секретно съглашение, с което се схващат, че няма в никакъв случай да има огромна славянска страна на Балканите. Това значи, че Сан Стефанска България е един от най-големите блъфове , който основава безумна вяра в обществото, че фантазията за една страна на всички българи ще бъде осъществена. Русия знае прелестно какво самата тя прави, само че с тази неистина поддържа своя облик на избавител.
След 1878 година Русия стартира гневна интервенция в българската вътрешна и външна политика, във военното дело и дипломацията. Раздават се големи пари, с цел да бъдат подкупвани български военни, политици, общественици, които да бъдат нейна пета колона. Всичко това води до невиждания държавнически акт на Стефан Стамболов, който взема решение да извади България от орбитата на Русия и да приключи дипломатическите връзки сред България и Русия за 10 години. За което заплаща с живота си...
Защо ставаме очевидци на това непрестанно пренаписване на историята?
Сега ставаме очевидци посредством извънредно арогантната агитация на съветското посолство, на откровени фалшификации на цялата българска история и българо- съветските и българо-съветските връзки. Размахват се числа, които нямат нищо общо с действителността, за костите на съветските бойци по българските земи. Това, че се цитират 200 000 убити по време на войната 1877-1878 година въобще не дава отговор на истината. Жертвите се знаят, и то от публични отчети на комисия, оповестени в Руската империя през 1886 година. Те са -- 11 905 убити и ранени и 5 121 безследно изчезнали. Тук не броим българите, които дават 1347 жертви, нито румънци, сърби, фини и така нататък. Трябва да се подсети, че има документална истина и тя не трябва да бъде преиначавана по никакъв метод. Никой няма право да трови публичното схващане с тези продължаващи неистини. Хаосът в обществените мрежи е доминиран от откровена проруска агитация. Тя няма общо с документалната истина. Ние се сблъскваме с един жесток акт на тъй наречените всеобщо Гьобелсов вид агитация, която е една и съща в тоталитарните страни. Болшевишката - комунистическа агитация не е по-малко рискова и нападателна от тази в Нацистка Германия. Освен това продължава по-дълго и предхожда тази в Германия. А две десетилетия ескалира с нова мощ в Путинова Русия.
Как ще коментирате, че в София има улица „ Граф Игнатиев “, поради обстоятелството, че Игнатиев е обвързван с изтезанието на Левски. Ключово е, че делото за независимост и самостоятелност на един от най-великите ни българи можеше да успее. Тогава сами щяхме да се освободим. Нямаше да има потребност да идва съветската войска.
Тази разходка в центъра на София, минава през улици и булеварди наречени на хора, които са работили против България, в това число и Граф Игнатиев, тогава към момента полковник. Той е съперник на независимостта на българската черква. Игнатиев проваля опцията българският въпрос да бъде позволен по дипломатически път, а преди този момент има основна позиция по решаването на ориста на Левски. Фрапиращо е, че всичко това се знае, а българското публично мнение продължава да бъде държано в положение на сълзливо-русофилска носталгия и отвод да разбере историческата истина. Държи се от тези, които предпочитат да се разхождат по „ Цар Освободител “ до „ Александър Невски “, и сред „ Дондуков “ и „ Аксаков “.
Същото се отнася, дори в по-голяма степен и за всичките близо 186 монументи на Съветската войска в България. Няма огромен български град, който да не е доминиран от тези жалони на принуждение и неистина, каквито са руските монументи, знаци на „ второто избавление “. Единствено в България законни политически партии могат да си разрешат да показват с така наречен „ живи вериги “ за опазването на един от най-отвратителните знаци на окупация на личната им страна .
Това е нестихващ абсурд. България е единствената страна в Европа, която е съдружник на Германия по времето на Втората международната война и в същото време поддържа мир и дейни дипломатически връзки със Съюз на съветските социалистически републики. Безпрецедентно е решението -- отстояването на това решение -- на Цар Борис III да не изпрати войски на Източния фронт. А през септември 1944 година, когато ни окупира Червената войска, ние към този момент сме във война с Германия. Цената на тази окупация възлиза на 3/4 от националния бюджет на България. България заплаща за „ второто си избавление “ 133 милиарда лв.. Страната е разкоствана цели 3 години и претърпява най-голямата политическа, икономическа и социо-културна рецесия в новата ни история. Има и такива, които се пробват да опровергаят тези обстоятелства...
Най-тъжното е, че метастазите на тоталитарния комунистически режим не са изчезнали. Културно-историческото самоосъзнаване на прекомерно огромна част от обществото е надалеч от потвърдени истини за историческите процеси. Една част от хората отхвърлят да видят действителността, в това число след следващата ужасяваща съветска експанзия и войната в Украйна. Много тежък въпрос е: „ Кои могат да бъдат поддръжниците на Путин след тази инвазия?! “
Проф. Евелина Келбечева е родена в Пловдив. Завършва история и френска лингвистика в СУ “Св. Климент Охридски ”. Тя е професор, доктор на историческите науки. Проф. Келбечева е специализант на “Фулбрайт ” в Съединени американски щати. Тя е гост-преподавател в Калифорнийския университет “Ървайн ”. Занимава се с съвременна европейска история и културна история. От 1998 година преподава в Американския университет в България (АУБ) в Благоевград. Изнасяла е лекции и презентации в Библиотеката на Конгреса на Съединени американски щати, унивeрситетите: “Харвард ”, “Принстън ” и “Колумбия ”.
Интервю на Ирина Тодорова
Разговаряме с проф. Евелина Келбелчева за петите поред парламентарни избори, които предстоят в границите на две години.
Как са се провеждали изборите по времето на социализма в България?
Със сигурност може да кажем, че понятието „ свободни и почтени демократични избори “ не важи по никакъв метод, тъй като такава процедура в тоталитарните системи няма. Трябва доста ясно да повтаряме още веднъж и още веднъж, в случай че някой е не запомнил, че ние живяхме близо половин век в една тоталитарна комунистическа тирания. Фактически всички вероятни политически свободи, основани от демократичната народна власт бяха потъпкани.
В началото -- между 1944 година до 1948 година -- в България има съпротива и то не дребна, тя е доста мощна, изключително в лицето на земеделската и други партии, които са възобновени, откакто не са били законни в предишните 10 години. Тези хора до някъде имат илюзията, че ще живеят в една позната им от българската история парламентарна народна власт, само че доста бързо се схваща, че комунистическата партия няма никакво желание да се съревновава с който и да било в естествена многопартийна демократична система. Започват „ Кървавите избори “ наречени по този начин поради добре проведено всеобщо насилие. Започва се с погрома върху свободния партиен щемпел, последван от физическа кавга с опозиционните дейци... Да не забравяме, че Червения гнет в България е най-големия в относителни и в безспорни числа по отношение на другите страни, окупирани от Червената войска, които стават част от Съветския блок. Това са източно-европейските страни, които бяха превърнати в „ спътници “ на Съветския режим без никой да се преценява с желанието на народите им.
След окончателното определяне на комунистическата тирания и унищожаването на опозиционните партии, Българска комунистическа партия ръководи до 1989 година с един казионен Земеделски съюз, за който беше ясно, че не е независима политическа групировка. Изборите бяха фарс. Първо: хората се надпреварваха колко рано ще отидат да гласуват -- следиха ги деятелите от Отечествен фронт. Второ: нямаше даже така наречен „ тъмни стаички “, които пазят тайната на вота. Трето: нямаше избор сред претенденти. Под въпрос е дали гласоподавателите въобще са си правили труд да погледнат имената в бюлетините. Четвърто, което е учудващо неумно, по какъв начин всякога резултатите бяха толкоз идентични. От всички вероятни избори, извършени в така наречен Народна Република България, Българската Комунистическа партия печелеше, с 98-99%, което несъмнено е невероятно, тъй като във всички избори има и невалидни бюлетини.
Правех изявленията с очевидци, тъй като желаех да схвана тъкмо по какъв начин са работили и по какъв метод са проявявали своята нетърпимост към режима и какви са били техните скрити форми на опозиция. Повечето от отговорите бяха свързани със загатна за това, че хората всеобщо са късали и унищожавали бюлетините. Унищожавали са ги. Хора, с които съм говорила в огромните градове -- най-вече те споделяха, че това е бил единствения метод да изразят, въпреки и прикрито, своето непокорство към комунистическата власт.
По времето на комунистическия режим изборите са били наложителни, а резултатите от тях предопределени. Тогава хората не са имали действителен избор сред разнообразни партии. Допустима ли е тезата, че това рефлектира в днешно време и заради това част от хората не гласоподават и по тази причина сме очевидци на ниска изборна интензивност?
В доста връзки имаме неизживяни манталитетни настройки, които не престават към този момент три десетилетия след рухването на комунистическата тирания. Може би най-трудното нещо, което се трансформира в едно общество е смяната на социокултурните модели – изключително в общество, което е надълбоко скептично и където „ политическо “, се трансформира в мръсна дума. За жал виждам доста такива прояви в настоящето българско общество. Тенденцията, която доста мощно се откроява от социологическите проучвания, отразява процеса на аполитичност и то особено измежду младото потомство сред 17-30 г. Това е открито за последните 10 години. Не беше по този начин при започване на 90-те години, когато ние преживяхме със голям възторг рухването на режима и участвахме в „ пиянството на един народ “ – да употребявам метафората на Вазов за великото замайване от свободата. Ние получихме независимост и до какво докара тя е огромният въпрос през днешния ден. Няма консенсус в публичното мнение дали имаме „ показна “ и „ фасадна “ народна власт и страна на задкулисието или имаме в действителност дълбока гражданска война в българската история. При всеки случай не успяхме да осмислим интелектуално протичащото се.
Факт е, само че сякаш би трябвало да се припомня непрестанно – материалното богатство на българския народ пораства всяка година. Същевременно виждам, че този народен спорт на мрънкане -- за всичко и от всеки -- замъглява действителната картина какво съставлява българското общество и какъв брой напред е отишло в своето развиване през последните няколко десетилетия. Този феномен е тровещ и то освен за младото потомство, а и за цялото българско общество – невъзможността да се погледнат същинските параметри на това какво съставлява България , какъв брой напред е отишла в своето развиване за тези години, по какъв начин свободата донесе чувството за равнопоставеност със света . Хората за първи път след съвсем половин век имат опция да пътуват свободно, а не да бъдат стреляни по телените кльонове на границите. Могат да изберат къде и по какъв начин да учат и работят, къде да живеят със фамилиите си. Вижда се също и наклонността да се връщат назад в България. Усещането за независимост и равнопоставеност с цивилизования свят е това, което никой не може да ни отнеме.
За това е неуместно и контрапродуктивно това мрънкане и мантрата „ всички са маскари “, която е извънредно обидна като равнище на мислене и като равнище на саморефлексия. С тази мантра ние обезсмисляме значително напъните на доста хора, които направиха невероятни старания да трансформират България и не престават да ги вършат.
Как се организират изборите при започване на Демокрацията в България?
Бях член на Българското съдружие за почтени избори и имам наблюдаване от дребни обитаеми места, тъй като по-големите градове тогава бяха „ сини “. Тогава главното опълчване беше сред „ алено и синьо “. Сега имаме повече цветове: зелено, жълто, даже червено-кафевеещо с обединенията, които са директно свързани и дотирани от Кремъл. Имаше случаи, в които просто не можехме да повярваме на очите си. Ние ходехме в екипи и всичко беше документирано. Намирали сме в урните пликове с бюлетини вътре с пари. Това го установихме неколкократно в Северна България. Пликовете бяха с бюлетини на Българска социалистическа партия . Не малко такива обстоятелства бяха огласени.
Това, което се случи в последно време с надделяването на партиите, които очевидно извънредно ги е боязън от машинния избор и от това, че този избор не може да бъде манипулиран и килнат или да бъде авансово квалифициран, е доста тежка регресия в цялата демократична система на избори в България . Съюзяването на „ хартиеното лоби “ пристигна, тъй като тези партии имат боязън и интерес да няма без значение и почтено преброяване на бюлетините. Говорила съм с членове на изборни комисии. Ясно е по какъв начин се унищожават бюлетини посредством напълно малко нацапване с мастило, или нещо друго – и бюлетината към този момент се счита за невалидна. Тези операции можеха да престанат с машинния избор, в случай че не беше диктатът на обединените партии, които съумяха да опазят своите благоприятни условия за фалшификации на изборите.
За страдание в последно време ние също ставаме очевидци на така наречен „ кървави избори “. През 2021г. кметът на с. Белгун в община Каварна Благомир Станев сподели, че е бил пребит в офиса на ГЕРБ поради резултата на парламентарните избори. Според него причина за физическата кавга е познанството му с координатора на Движение за права и свободи в Каварна и гласовете за придвижването. Какъв е вашият коментар. Сякаш тези мракобесни времена се завръщат?
Не познавам детайлите на този случай, само че фактът, че през втората четвърт на 21-ви век в България може да има случай на политическо принуждение е безусловно недопустимо. Никой цивилизован човек не може да одобри подобен вид държание. Независимо от коя политическа мощ е причинителят или жертвата, всевъзможен вид политическо принуждение – пропагандно, интелектуално, психическо или физическо, не може да бъде целесъобразно, нито толерирано.
Защо толкоз доста хора изпитват соцносталгия?
Този психо-социален развой е проучен неведнъж. Във всички страни от някогашния Съветски лагер има такава наклонност и подобен тип сегменти от обществото. В България те са най-силни. Причините са многофакторни. Основната причина е, че българското общество беше държано в незнание във връзка с истината за комунизма, тъй като е известно по какъв начин почтени членове на Българска комунистическа партия след измененията безусловно избухнаха против закононарушенията на режима. Те си хвърлиха партийните билети, когато узнаха какъв брой доста и какви концентрационни лагери е имало в комунистическа България и когато започнаха да излизат спомените и истината за целия политически гнет в България , който не е преставал. Тогава за една нощ Българска комунистическа партия се преименува на Българска социалистическа партия, само че в никакъв случай не се реформира. Терорът, който Българска комунистическа партия постанова не престава през всичките години на нейното ръководство. Най-силното доказателство за това е т.нар „ Възродителен развой “, който обгръща голям брой сходни дейности, провеждани от време на време през друг интервал от време, само че най-после с насилственото преименуване на българските турци се потвърди за следващ път тоталитарната и антихуманна същина на този режим , както и степента на политическо принуждение.
Соцносталгията се подхранва от това, че не успяхме да реализираме консенсус, както беше в другите страни, някогашни спътници на Съюз на съветските социалистически републики, във връзка с най-близкото минало. Соцносталгията е резултат най-вече от неведение и отвод от познание съгласно мен. Също и от прикриването на всички закононарушения. В България няма наказани за лагерите, нито за икономическите закононарушения на комунизма, както и за Възродителния развой. Най-големите закононарушения на комунизма не получиха обективна присъда, даже единствено символно -- при нас има единствено частични актове на така наречен „ Справедливост на Прехода “ .
Имаме един единствен закон и той е декларация от 2000 година, който афишира комунистическият режим за незаконен. В него се изброяват всички закононарушения на режима. За страдание законът освен е необятно незнаен, само че на първо място няма мощ, тъй като няма планувани дейности по него. Провалиха се всички опити да бъдат подведени под наказателна отговорност виновниците за документирани комунистически закононарушения, особено мъчително е прекратяването на делото против функционерите в концентрационните лагери. Да не приказваме за Тодор Живков, който беше наказан, което е повече от смешно – за разпределяне на жилища. Не му повдигнаха въобще обвиняване за това, че е предложил два пъти и то с цялостното единогласие на Централен комитет на Българска комунистическа партия, България да стане част от Съюз на съветските социалистически републики. Първият опит за това е през 1963 година по времето на Никита Хрушчов, а вторият е през 1973 година По време на Леонид Брежнев. Само този факт приказва за сбърканата юридическа рамка, в която започнахме новата си фаза на народна власт.
Освен това тази част от българското население, която обедня, стана цитадела на соцносталгията. Едно от най-големите несполучия на дългия и спорен временен интервал е пенсионната промяна. Не може да се откри опрощение за методите, по които беше променян над 150 пъти пенсионния закон, който все не дава отговор на обикновените човешки потребности на огромна част от българските пенсионери. Това втвърди техните соцносталгични настройки. Имаме доста ниска всеобща просвета, която популяризира дивотии от вида на: „ Тогава кренвиршите бяха с месо “, „ Ходили сме на отмора гратис “. Най-големите легенди, които се повтарят от стотици хора, са по какъв начин по времето на соца и при Тато образованието и опазването на здравето били безвъзмездни. Няма по-голям идиотизъм от това. И двете се заплащат от налозите на българите. Това продължава да се повтаря и то толкоз натрапчиво, че към този момент като кажеш истината се постанова да убеждаваш хората в нея, а от това няма потребност, тъй като приказват обстоятелствата. Все отново е належащо да бъде напомняна истината, тъй като непрестанно се преповтарят спекулациите по тематиката, тъкмо сякаш слушаме радиоточка от предишното...
Как си обяснявате, че има младежи, които не са живяли по социализма и не го познават, само че все пак показват решително убеждението, че хората са живели по-добре от в този момент?
Това е комбиниране от процеса на не-образование, и на несекващата 77 години агитация. И от неналичието на ясни и кохерентни политики, с цел да се стигне до осъзнаването какво е бил и какво ни е оставил като завещание комунистическия режим. Инвазията в главите на тези младежи от соцносталгичните мемоари от техните баби и дядовци, които не могат по никакъв метод да бъдат достоверен извор на история, тъй като това са просто хора носталгици по отношение на личната си младост. Днес се оказва, че огромна част от тях и до момента не схващат безобразието на режима, който ги е тъпкал близо половин век.
Как ще коментирате изказванията за „ икономическия разцвет “ на България по времето на социализма, макар че страната ни има няколко банкрута?
Лъжа, неистина и отново неистина. Българската страна има три банкрута, някои ги назовават дългови рецесии. Те са сред 60-те и края на 80-те години на 20. век. Единият е резултат от това, че Съюз на съветските социалистически републики Големият брат размахва пръст: „ Писна ни да наливаме пари в неработещата ви стопанска система “, за която те комфортно не помнят, че е наложена от тях самите посредством унищожаването на селското стопанство и насилственото налагане на колективизация на земята, и форсирането на тежката промишленост, за която България няма запас. Повечето първични материали като руда и други би трябвало да се доставят от Съюз на съветските социалистически републики. В България липсва освен традиция, а и база за тежка индустриализация, която обслужва единствено руските ползи, в това число военни... Страната ни е принудена да продаде за жълти стотинки „ непринудено предадения за предпазване “ в Москва български златен запас, който е повече от 20 тона злато, с цел да погаси част от дълга си към Съюз на съветските социалистически републики , който е резултат точно от наложения руски модел на ръководство в страната ни.
Всички мантри за това „ какъв брой е бил прелестен “ комунистическия режим, незабавно падат, като се знаят същинските обстоятелства. Другата надълбоко закодирана имитация е какъв брой умерено е било по времето на соца – за изискванията на благополучие, в които хората са живяли, както и че е липсвала престъпност. Нищо сходно! Благодарение на това, че се отвориха и разгласиха най-сетне архиви на държавни, партийни и ведомствени структури, стана ясно, че битовата престъпност в България по времето на комунизма е била два пъти по-висока от през днешния ден. Сега има публичност, само че продаваемите вести са неприятните вести и ние научаваме за безусловно всяко произшествие, което се е случило във всяко кътче на България. През всичките 45 години ние не сме имали никаква информация за равнището на битовата престъпност и убийства в страната.
Как ще коментирате дейностите на избрани партии и жители, които неотдавна браниха Паметникът на руската войска в София?
Фактът, че в това начинание „ Възраждане “ и Българска социалистическа партия са дружно демонстрира доста ясно тяхната идеология – и зависимости... Русофилията в България е девиация, която се популяризира от 19. век. Да я виждаме два века по-късно е доста ужасно, тъй като тя е освен незнание и късогледство, само че изключително в подтекста на завоевателна война се трансформира в нападателна и плашеща мощ.Тя е рискова за развиването на един естествен, либерален политически живот в България. Нашите възрожденци, като Раковски, Левски, Захари Стоянов, Стамболов и други, всички те са наясно за същинските планове на Руската империя на Балканите, както и за истината за подклажданата от Русия надълбоко прочувствена настройки към Дядо Иван...Тази русофилия се затвърждава, несъмнено, с акта на частичното избавление на България през 1878 година През 30-те години на 20. век, комунистическият деятел и Генерален секретар на Коминтерна Васил Коларов издава в Съюз на съветските социалистически републики книга единствено с документи от съветските архиви, която се споделя „ Авантюрите на съветския царизъм в България “. Сборникът беше инкриминиран по времето на комунизма. Никой не можеше да го откри. От тази обява ясно и обширно се вижда, че само и единствено тъй като българите стоят на геостратегическата позиция преди проливите и достъпът до топлото море – които са огромната цел за реализиране на Русия – те влизат в проектите на империята. Това е съветската политика по отношение на България. Всичко друго е пропагандни камуфлажи от вида на „ огромна обич “, „ славянски братя “ и и т.н.
За това огромните строители на модерна България се оповестиха срещу Русия -- защото видяха, че в Русия се гледа на България като на Задунайска губерния.
Как ще коментирате всеобщите изказвания в обществото, че Русия ни е освободила?
Да, България се появява на картата на Европа още веднъж, само че тя е отчасти освободена и разпокъсана с предварителните сделки сред Русия и Великите сили. Колко хора знаят примерно, че ние си плащаме за така наречен избавление от турско иго. Чл. 22 на Берлинския контракт постановява, че България би трябвало да изплати окупационен дълг на Русия. Според специалисти тогава той възлиза на 32 тона злато. В това число влиза сумата за военната окупация на България от съветските войски, която продължава две години и заплатата на имперския комисар, която е 600 000 златни франка на година. Заплатата на българския княз по-късно е 500 000 златни франка на година. Този факт самичък по себе си е индикативен. Ние си плащаме освобождението освен с жертви, само че и с милиони златни левове!
Въпреки всичко българското общество не желае да си отвори очите за истината. Т ози синдром на камилската птица продължава и до през днешния ден с още по-голяма мощ, тъй като към русофилството се прибавя и соцносталгията, и необяснимото поклонение към мощта на Путин , което даже не желая да разясня. Малоумно и самоунизително е папагалското повторение у нас на неговата агитация, която счупи всички вероятни върхове на неистина и имитация на историята.
Един от най-големите проблеми е, че съществува надълбоко разминаване сред това, което историческите науки разкриват и равнището на схващане и преосмисляне в обществото. Ние сме същински отровени от легенди, основани и преповтаряни от съветската и от руската агитация... Голяма част от българите отхвърлят да повярва на истина, потвърдена от учените. Повтарям – 106 180 250 рубли и 40 копейки е окупационният дълг на България през 1879 година. Голяма част от него е погасена със заем през 1902 година Страната ни заплаща доста точно в продължение на десетилетия -- над 26 млн. златни лв. за този първи окупационен интервал. Българското държавно управление изплаща и доживотни пенсии на руснаците, които вземат решение да останат в България след войната. Нека вметна тук, че 200 монументи на падналите във войната 1877-1878, които са действителни войнишки монументи, –– несравними с гигантските подправени „ руски освободители “ след 1944 година – та съветските монументи се поддържат изрядно и до ден сегашен те не са били обект на карнавализация и подбив. Това са числа и обстоятелства, които по никакъв метод не могат да бъдат оспорени.
Преди освобождението от Руско-турската война, през лятото на 1876 година, когато има българска рецесия след Априлското въстание, представители на най-високо равнище на Австро-Унгария и Русия се срещат. Те подписват секретно съглашение, с което се схващат, че няма в никакъв случай да има огромна славянска страна на Балканите. Това значи, че Сан Стефанска България е един от най-големите блъфове , който основава безумна вяра в обществото, че фантазията за една страна на всички българи ще бъде осъществена. Русия знае прелестно какво самата тя прави, само че с тази неистина поддържа своя облик на избавител.
След 1878 година Русия стартира гневна интервенция в българската вътрешна и външна политика, във военното дело и дипломацията. Раздават се големи пари, с цел да бъдат подкупвани български военни, политици, общественици, които да бъдат нейна пета колона. Всичко това води до невиждания държавнически акт на Стефан Стамболов, който взема решение да извади България от орбитата на Русия и да приключи дипломатическите връзки сред България и Русия за 10 години. За което заплаща с живота си...
Защо ставаме очевидци на това непрестанно пренаписване на историята?
Сега ставаме очевидци посредством извънредно арогантната агитация на съветското посолство, на откровени фалшификации на цялата българска история и българо- съветските и българо-съветските връзки. Размахват се числа, които нямат нищо общо с действителността, за костите на съветските бойци по българските земи. Това, че се цитират 200 000 убити по време на войната 1877-1878 година въобще не дава отговор на истината. Жертвите се знаят, и то от публични отчети на комисия, оповестени в Руската империя през 1886 година. Те са -- 11 905 убити и ранени и 5 121 безследно изчезнали. Тук не броим българите, които дават 1347 жертви, нито румънци, сърби, фини и така нататък. Трябва да се подсети, че има документална истина и тя не трябва да бъде преиначавана по никакъв метод. Никой няма право да трови публичното схващане с тези продължаващи неистини. Хаосът в обществените мрежи е доминиран от откровена проруска агитация. Тя няма общо с документалната истина. Ние се сблъскваме с един жесток акт на тъй наречените всеобщо Гьобелсов вид агитация, която е една и съща в тоталитарните страни. Болшевишката - комунистическа агитация не е по-малко рискова и нападателна от тази в Нацистка Германия. Освен това продължава по-дълго и предхожда тази в Германия. А две десетилетия ескалира с нова мощ в Путинова Русия.
Как ще коментирате, че в София има улица „ Граф Игнатиев “, поради обстоятелството, че Игнатиев е обвързван с изтезанието на Левски. Ключово е, че делото за независимост и самостоятелност на един от най-великите ни българи можеше да успее. Тогава сами щяхме да се освободим. Нямаше да има потребност да идва съветската войска.
Тази разходка в центъра на София, минава през улици и булеварди наречени на хора, които са работили против България, в това число и Граф Игнатиев, тогава към момента полковник. Той е съперник на независимостта на българската черква. Игнатиев проваля опцията българският въпрос да бъде позволен по дипломатически път, а преди този момент има основна позиция по решаването на ориста на Левски. Фрапиращо е, че всичко това се знае, а българското публично мнение продължава да бъде държано в положение на сълзливо-русофилска носталгия и отвод да разбере историческата истина. Държи се от тези, които предпочитат да се разхождат по „ Цар Освободител “ до „ Александър Невски “, и сред „ Дондуков “ и „ Аксаков “.
Същото се отнася, дори в по-голяма степен и за всичките близо 186 монументи на Съветската войска в България. Няма огромен български град, който да не е доминиран от тези жалони на принуждение и неистина, каквито са руските монументи, знаци на „ второто избавление “. Единствено в България законни политически партии могат да си разрешат да показват с така наречен „ живи вериги “ за опазването на един от най-отвратителните знаци на окупация на личната им страна .
Това е нестихващ абсурд. България е единствената страна в Европа, която е съдружник на Германия по времето на Втората международната война и в същото време поддържа мир и дейни дипломатически връзки със Съюз на съветските социалистически републики. Безпрецедентно е решението -- отстояването на това решение -- на Цар Борис III да не изпрати войски на Източния фронт. А през септември 1944 година, когато ни окупира Червената войска, ние към този момент сме във война с Германия. Цената на тази окупация възлиза на 3/4 от националния бюджет на България. България заплаща за „ второто си избавление “ 133 милиарда лв.. Страната е разкоствана цели 3 години и претърпява най-голямата политическа, икономическа и социо-културна рецесия в новата ни история. Има и такива, които се пробват да опровергаят тези обстоятелства...
Най-тъжното е, че метастазите на тоталитарния комунистически режим не са изчезнали. Културно-историческото самоосъзнаване на прекомерно огромна част от обществото е надалеч от потвърдени истини за историческите процеси. Една част от хората отхвърлят да видят действителността, в това число след следващата ужасяваща съветска експанзия и войната в Украйна. Много тежък въпрос е: „ Кои могат да бъдат поддръжниците на Путин след тази инвазия?! “
Проф. Евелина Келбечева е родена в Пловдив. Завършва история и френска лингвистика в СУ “Св. Климент Охридски ”. Тя е професор, доктор на историческите науки. Проф. Келбечева е специализант на “Фулбрайт ” в Съединени американски щати. Тя е гост-преподавател в Калифорнийския университет “Ървайн ”. Занимава се с съвременна европейска история и културна история. От 1998 година преподава в Американския университет в България (АУБ) в Благоевград. Изнасяла е лекции и презентации в Библиотеката на Конгреса на Съединени американски щати, унивeрситетите: “Харвард ”, “Принстън ” и “Колумбия ”.
Интервю на Ирина Тодорова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ