Без факли за Ньой
В хладната по здрач на 27 ноември виждам по какъв начин пред Народната библиотека " Св. св. Кирил и Методий " се събират младежи. Двама-трима измежду тях с плакати против Ньойския контракт. Сто години по-късно, несъмнено. Ето ти среща с историята. Изчислявам мислено, че те би трябвало да са най-малко петото потомство след края на Първата международна война. Ала в напълно друго време. И в напълно друга България, което е очевидно. Усмихнати и ведри лица, без забележим отзив от някаква историческа контузия. Нищо общо с наелектризираните юношески шествия преди време (през 1929 година или 1939 г.), запечатани на фотографиите, носещи изблика на групова болежка. Никаква аналогия и с тъмната и фанатизирана маса на " Луковмарш ": няма бръснати глави, качулки, експанзия, нито налудничави татуировки. Приличат на съученици, събрали се след часовете. Приближавам се, заговарям някои от тях. Оказва се тъкмо по този начин. Група девойки споделят, че са от Първа британска, имало и дребна група от Немската. Членове на клуб " Родолюбие ", образуван преди година. Останалите са студенти по история. Общо стотина души, не повече. Искат да отбележат датата, нали е значима за българската история. Междувременно разискват свои си работи и някакви неизвинени отсъствия.
Дискретно настрана зървам двама служители на реда. Чакат ги, по кое време ще тръгнат. На мен пък ми е забавно накъде ще поемат. Между двете международни войни властта прави всичко допустимо студентските шествия да не стачкуват пред посолства на прилежащи страни, да не приказваме за великите сили, тъй като това освен утежнява връзките на България, само че и сковава дребното вероятни дипломатически начинания. Тогава има същински конфликти сред полицията и студентите по " Царя ", пердах с палки и надлежно с дръжките на черните флагове. Чувам, че служителите на реда приказват по радиостанциите си, оттова очевидно ги подканват, приказват им нещо за " Орлов мост ". Съобразявам, че става дума за авансово оповестеното автошествие на майките на деца с увреждания против Валери Симеонов. Днес част от самозваните " патриоти " имат проблем със личния си народ, какъв ти там Ньой През деня пък попаднах на митинга на синдикалистите от " Подкрепа " във връзка на болничните, заплетен най-много от Вътрешна македонска революционна организация. Кашата е цялостна.
Две учебни барабанчета дават сигнал и шествието постепенно и умерено потегля в редица. Трам-таратам На кръстовището на Университета минувачи ги гледат с изненада. " Някакво учебно празненство ", позволи една жена. Никой наподобява не разпознава знамето с частите на България или лозунгите за Ньой. Колоната стига до Народното събрание. До паметника на Цар Осводител " ура-патриоти " въпреки всичко са паркирали три коли с черни флагове, може би денем са държали речи, които съм пропуснал. Чуват се каба-гайди. Но на запис. Жива душа не се вижда. Студено е, а и " политическите патриоти " очевидно си имат по-важни грижи.
Шествието незабелязано стига до Военния клуб. Накъде ли ще поемат, предсказвам аз. Дали не по " Раковски ", към Вазовата къща, както е било през 1919 година? Тогава, при веста за тежките клаузи на Ньойския контракт, за откъсването на Западните околности, на Добруджа и непостижимите репарации, събралото се голям брой, комплицирано, просто не знае какво да стори, накъде да поеме. По мемоари на съвременници някой ненадейно споделя: " Към Вазов " и всички потеглят. Голям брой хора изпълват " Раковска " наоколо до дома му. Скандират името му. Възрастният национален стихотворец не знае по какъв начин да реагира. Накрая излиза на балкона, стъписан, посрещнат е с аплодисменти. В същото време се отваря прозорец от отсрещната постройка (днес БДЖ, тогава Министерски съвет). Някакъв министър взема решение, че стеклото се голям брой е пристигнало при властта и чака тирада. Освиркват го. Вазов отначало излиза на балкончето си, със сълзи в очите. На няколко пъти сочи с ръка към гърлото си, че е останал без глас, че няма думи. И се прибира. След време разгласява във в. " Мир " опрощение към българския народ и неговата юноша. Поразяващ по достолепието си текст и акт. Пише, че се разкайва, в случай че с любовта си към отечеството и към земята на св. Климент е подтикнал българите да дадат толкоз скъпи жертви. Спира се на това и в анкетата си с проф. Иван Шишманов. Дали младежите от шествието са чували за това? Едва ли. Няма го в учебниците. А то е значимо за националното ни самосъзнаване. И в действителност издига националния стихотворец на фундамент.
Шествието за Ньой обаче отминава " Раковски ", продължава към тогавашния царски замък, а оттова – към площад " Света Неделя ". Тук преди време са посрещнали стоте хиляди пленници, завърнали се след подписването на Ньойския кротичък контракт – парцаливи, измъчени, полуживи. Тогава от парламентарната естрада отдават респект на жертвите – 150 000 единствено в Първата международна и общо 400 000, в случай че се съберат с предходните войни. 400 000 души единствено за шест години (1912-1918 г.). Чудно ли е тогава, както написа в собствен репортаж журналистът Стефан Танев, че черните забрадки в столицата господстват в пъти над всички други дамски шапки, прикриващи късо подстриганите коси по новата мода " бубикопф "? И като че ли утаилата се болежка на този площад с нещо предизвика чудовищния атентат през 1925 година, най-кървавия за своето време. Инспириран от Съветска Русия, само че проведен от някогашни фронтови офицери, членове на Българска комунистическа партия, решили с безпорядък да вземат властта в една страна, намираща се на ръба на бездната.
По " Витошка " шествието за Ньой провокира умерена изненада. Звукът на учебните барабанчета се смесва с музиката от заведенията. Туристически групи си вършат селфита с шествието. Млади гърци, тъй като ходя в профил, ме питат защо е митинга. Казвам им: " Срещу Ньойския контракт ". Нищо не им приказва, несъмнено. Уточнявам: " Версайската система след края на Първата международна война ". Никаква реакция. Усмихват се, утвърждават. Някои от шествието също се снимат с туристическите групи. Facebook с лекост съвместява всевъзможни разлики.
Разбирам, че последна точка на шествието е " лъвчето " пред НДК. Скоро стигаме там. Момичетата и момчетата вършат кръг. Някой споделя: " В памет за жертвите ". Оказва се, че са купили свещи. Няма готови речи. Минута безмълвие. Раздават свещите. Едно момче излиза и споделя: " Сигурно и вие имате по някой умрял прародител. Потърсете името му ". Студено е. Момичетата и момчетата са се сгушили в яките си, пристъпват от крайник на крайник. Момиче до мен шепнешком добавя – за " незнайните ". Питам го, знаели за какво са " незнайни ". Чувало ли е, че бойците на фронта – и от нашата, и от другата страна – носели на ръката си пластинка, на която било изписано името и техния пол. Ако загинат, най-малко някой да прати уведомление на околните им. Ако снаряд откъснел китката им, или не намерели в тялото писмо или някакъв документ, разгласявали починалия за " неизвестен боец ". Затова след войната цяла Европа се изпълнила с такива мемориали, пред които горял безконечен огън. В името на загатна. Не бяха чували нито то, нито съученичките му.
Не ми се обърна езикът да им опиша по какъв начин в книгата си " Europeana " (субективна история на ХХ в.) писателят Патрик Оуржедник пресмята, че в случай че биха били подредени телата на починалите в Първата международна война, колоната на германците би стигнала приблизително до 3010 км, на французите – 2 681 км, а взети вкупом починалите в целия свят биха направи шествие на гибелта от 15 508 км. Потискащи калкулации (при междинна височина на един умрял от 172 см). Не ми се желае да преброявам българските 150 000 жертви, допълнени от испанския грип, който върлува след войната.
Ненадейно някакъв кресливо-патетичен глас раздра мълчанието. Дамата се показва за учител по история в Софийския университет, рецитира Вазов, приказва нещо за границите, афишира се въпреки всичко за мир на Балканите, само че пък приканва младежите на 7 януари следващата година да стачкуват против непознатите неправителствени организации, които ще изземат децата на България.
Усещам лека тръпка на неодобрение. " Това е допълнително ", споделя момче до мен, друго на всеослушание декларира: " Без политика ". Пак се увещавам какъв брой мръсна дума е " политика " за това потомство, съвсем равна на думата " партия ". И аргументите са обясними.
Сетне друго момче застава начело и споделя: " Сигурно и вие имате хора в чужбина в фамилиите си, замислете се над това ". Не приключва речта си. Разбирам, че тук е същинската контузия. Шествието се смълчава и откакто " лъвчето " блества, заобиколено със свещи, всички се разотиват.
Направо не можех да допускам, че казионните патриоти няма да изникват отнякъде и ще пропуснат " 100 години Ньой ". На път за у дома спирам пред " Незнайния боец ", приютен до базиликата " Св. София ". И там няма жива душа. Само седем червени карамфила и два букета, оставени от нечии ръце. Нито един венец от " казионните " на власт. Което очевидно идва да покаже, че към този момент живеем с други тематики и в друга история.
Текстът е от Портала Култура
Дискретно настрана зървам двама служители на реда. Чакат ги, по кое време ще тръгнат. На мен пък ми е забавно накъде ще поемат. Между двете международни войни властта прави всичко допустимо студентските шествия да не стачкуват пред посолства на прилежащи страни, да не приказваме за великите сили, тъй като това освен утежнява връзките на България, само че и сковава дребното вероятни дипломатически начинания. Тогава има същински конфликти сред полицията и студентите по " Царя ", пердах с палки и надлежно с дръжките на черните флагове. Чувам, че служителите на реда приказват по радиостанциите си, оттова очевидно ги подканват, приказват им нещо за " Орлов мост ". Съобразявам, че става дума за авансово оповестеното автошествие на майките на деца с увреждания против Валери Симеонов. Днес част от самозваните " патриоти " имат проблем със личния си народ, какъв ти там Ньой През деня пък попаднах на митинга на синдикалистите от " Подкрепа " във връзка на болничните, заплетен най-много от Вътрешна македонска революционна организация. Кашата е цялостна.
Две учебни барабанчета дават сигнал и шествието постепенно и умерено потегля в редица. Трам-таратам На кръстовището на Университета минувачи ги гледат с изненада. " Някакво учебно празненство ", позволи една жена. Никой наподобява не разпознава знамето с частите на България или лозунгите за Ньой. Колоната стига до Народното събрание. До паметника на Цар Осводител " ура-патриоти " въпреки всичко са паркирали три коли с черни флагове, може би денем са държали речи, които съм пропуснал. Чуват се каба-гайди. Но на запис. Жива душа не се вижда. Студено е, а и " политическите патриоти " очевидно си имат по-важни грижи.
Шествието незабелязано стига до Военния клуб. Накъде ли ще поемат, предсказвам аз. Дали не по " Раковски ", към Вазовата къща, както е било през 1919 година? Тогава, при веста за тежките клаузи на Ньойския контракт, за откъсването на Западните околности, на Добруджа и непостижимите репарации, събралото се голям брой, комплицирано, просто не знае какво да стори, накъде да поеме. По мемоари на съвременници някой ненадейно споделя: " Към Вазов " и всички потеглят. Голям брой хора изпълват " Раковска " наоколо до дома му. Скандират името му. Възрастният национален стихотворец не знае по какъв начин да реагира. Накрая излиза на балкона, стъписан, посрещнат е с аплодисменти. В същото време се отваря прозорец от отсрещната постройка (днес БДЖ, тогава Министерски съвет). Някакъв министър взема решение, че стеклото се голям брой е пристигнало при властта и чака тирада. Освиркват го. Вазов отначало излиза на балкончето си, със сълзи в очите. На няколко пъти сочи с ръка към гърлото си, че е останал без глас, че няма думи. И се прибира. След време разгласява във в. " Мир " опрощение към българския народ и неговата юноша. Поразяващ по достолепието си текст и акт. Пише, че се разкайва, в случай че с любовта си към отечеството и към земята на св. Климент е подтикнал българите да дадат толкоз скъпи жертви. Спира се на това и в анкетата си с проф. Иван Шишманов. Дали младежите от шествието са чували за това? Едва ли. Няма го в учебниците. А то е значимо за националното ни самосъзнаване. И в действителност издига националния стихотворец на фундамент.
Шествието за Ньой обаче отминава " Раковски ", продължава към тогавашния царски замък, а оттова – към площад " Света Неделя ". Тук преди време са посрещнали стоте хиляди пленници, завърнали се след подписването на Ньойския кротичък контракт – парцаливи, измъчени, полуживи. Тогава от парламентарната естрада отдават респект на жертвите – 150 000 единствено в Първата международна и общо 400 000, в случай че се съберат с предходните войни. 400 000 души единствено за шест години (1912-1918 г.). Чудно ли е тогава, както написа в собствен репортаж журналистът Стефан Танев, че черните забрадки в столицата господстват в пъти над всички други дамски шапки, прикриващи късо подстриганите коси по новата мода " бубикопф "? И като че ли утаилата се болежка на този площад с нещо предизвика чудовищния атентат през 1925 година, най-кървавия за своето време. Инспириран от Съветска Русия, само че проведен от някогашни фронтови офицери, членове на Българска комунистическа партия, решили с безпорядък да вземат властта в една страна, намираща се на ръба на бездната.
По " Витошка " шествието за Ньой провокира умерена изненада. Звукът на учебните барабанчета се смесва с музиката от заведенията. Туристически групи си вършат селфита с шествието. Млади гърци, тъй като ходя в профил, ме питат защо е митинга. Казвам им: " Срещу Ньойския контракт ". Нищо не им приказва, несъмнено. Уточнявам: " Версайската система след края на Първата международна война ". Никаква реакция. Усмихват се, утвърждават. Някои от шествието също се снимат с туристическите групи. Facebook с лекост съвместява всевъзможни разлики.
Разбирам, че последна точка на шествието е " лъвчето " пред НДК. Скоро стигаме там. Момичетата и момчетата вършат кръг. Някой споделя: " В памет за жертвите ". Оказва се, че са купили свещи. Няма готови речи. Минута безмълвие. Раздават свещите. Едно момче излиза и споделя: " Сигурно и вие имате по някой умрял прародител. Потърсете името му ". Студено е. Момичетата и момчетата са се сгушили в яките си, пристъпват от крайник на крайник. Момиче до мен шепнешком добавя – за " незнайните ". Питам го, знаели за какво са " незнайни ". Чувало ли е, че бойците на фронта – и от нашата, и от другата страна – носели на ръката си пластинка, на която било изписано името и техния пол. Ако загинат, най-малко някой да прати уведомление на околните им. Ако снаряд откъснел китката им, или не намерели в тялото писмо или някакъв документ, разгласявали починалия за " неизвестен боец ". Затова след войната цяла Европа се изпълнила с такива мемориали, пред които горял безконечен огън. В името на загатна. Не бяха чували нито то, нито съученичките му.
Не ми се обърна езикът да им опиша по какъв начин в книгата си " Europeana " (субективна история на ХХ в.) писателят Патрик Оуржедник пресмята, че в случай че биха били подредени телата на починалите в Първата международна война, колоната на германците би стигнала приблизително до 3010 км, на французите – 2 681 км, а взети вкупом починалите в целия свят биха направи шествие на гибелта от 15 508 км. Потискащи калкулации (при междинна височина на един умрял от 172 см). Не ми се желае да преброявам българските 150 000 жертви, допълнени от испанския грип, който върлува след войната.
Ненадейно някакъв кресливо-патетичен глас раздра мълчанието. Дамата се показва за учител по история в Софийския университет, рецитира Вазов, приказва нещо за границите, афишира се въпреки всичко за мир на Балканите, само че пък приканва младежите на 7 януари следващата година да стачкуват против непознатите неправителствени организации, които ще изземат децата на България.
Усещам лека тръпка на неодобрение. " Това е допълнително ", споделя момче до мен, друго на всеослушание декларира: " Без политика ". Пак се увещавам какъв брой мръсна дума е " политика " за това потомство, съвсем равна на думата " партия ". И аргументите са обясними.
Сетне друго момче застава начело и споделя: " Сигурно и вие имате хора в чужбина в фамилиите си, замислете се над това ". Не приключва речта си. Разбирам, че тук е същинската контузия. Шествието се смълчава и откакто " лъвчето " блества, заобиколено със свещи, всички се разотиват.
Направо не можех да допускам, че казионните патриоти няма да изникват отнякъде и ще пропуснат " 100 години Ньой ". На път за у дома спирам пред " Незнайния боец ", приютен до базиликата " Св. София ". И там няма жива душа. Само седем червени карамфила и два букета, оставени от нечии ръце. Нито един венец от " казионните " на власт. Което очевидно идва да покаже, че към този момент живеем с други тематики и в друга история.
Текстът е от Портала Култура
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ