В хаоса на XIII век, когато България е раздирана от

В хаоса на XIII век, когато България е раздирана от нашествия и вътрешни интриги, една персона се издига над всички –.

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков разкрива забавни събития от този интервал.

В книгата може да се запознаете по какъв начин е именуван „ Лахана “ от византийските хронисти. Той не е просто селски въстаник, а надарен пълководец и същински национален цар, който обръща хода на историята. Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:

„ Личността и делото на Ивайло постоянно ще се преглежда с интерес както от историци, по този начин и от феновете на историята, защото всички имат разнообразни тълкования за събитията, разиграли се в България преди осем века. За страдание и тук, както е особено за българската средновековна история, единствените ни сведения за величавата драма, разиграла се в българските земи, са излезли из под перото на върлите врагове на българския народ. Византийските създатели на никое място не загатват името на напористия цар, а си служат с най-различни обидни прилагателни и прякори. И повода не е единствено в обичайна ненавист, а и в нарочна анатема към непокорния българин – „ да се затрий името му во веков! “

Свидетелство за това ни дава къса приписка върху богослужебна книга направена по гледище на император Михаил VІІІ Палеолог от висшия църковен клир в Константинопол отпред с патриарх Йоан. Точно за това византийските хронисти Георги Пахимер и Никифор Григора не смятат за нужно даже да упоменат името на българския лидер, всявал боязън измежду татарските и византийски армии, а пренебрежително го именуват с обидни прозвища като Лахана /кисело зеле/, Бърдоква /маруля/, „ свинепас “ и прочие и го дефинират като елементарен дрипльо.

За първи път името на Ивайло открива чешкият историк Константин Иречек през 1875 година в приписка на така наречен „ Свърлижко евангелие “. Там той написа през 1279 година „ в дните на царя Иваил “. Следващата година ученият издава на чешки и немски език „ История на българите “, като и в двете издания името на царя е изписано „ Иваила “. През 1878 година историята на Иречек е преведена на съветски в Одеса – от натурализирания украинец, магистъра по право, Владимир Николаевич Палаузов. Стигайки до името Иваил, преводачът Владимир поставя на царското име типичното за украинските мъжки имена оканчание „ ло “, /„ ило “/, да вземем за пример: Данайло, Михайло, Томило и така нататък в резултат, на което Иваил става Ивайло!

Чак през 1886 година историята на Иречек е преведена от съветски на български език от двама учители в тогавашната държавната действителна гимназия в Габрово – Н. Д. Райнов и З. Бояджиев. Респектирани от огромното име на Палаузов, преводачите не посмяват да поправят видоизмененото име на българския държател. Така цар Иваил трайно влиза в историята с непознатото, звучащо на украински име – Ивайло. С окончание „ ил “, като Иваил, на български има доста имена: Михаил, Самуил, Данаил, Богомил, Момчил, Страхил и прочие

Бъдещият национален водач израснал и се оформил като персона в тежки времена на безредици и цивилен войни. След гибелта на цар Иван Асен II, античният български трон станал играчка в ръцете на придворните клики и упоритостите на обособени могъщи боляри. Заговорите и убийствата, предшестващи възцаряването на всеки нов държател поглъщали цялото внимание на българската аристокрация, оставяйки на втори проект грижата за държавните ползи.

От оскъдните българските извори по всичко проличава, че Ивайло е „ Челник ” – воевода, лидер на, военно-задължено население от североизточна България. Назначението си на високия пост, той получава от цар Константин Тих след 1264 година, като знак на признателност и за показана храброст в похода против византийците. По това време с изключение на елитната „ царска “ кохорта от български аристократи главната войска на царя се състояла и от 40 000 татарски наемници. Ивайло е имал опцията да се запознае с тактиката и тактиката на татарите, което без подозрение му е послужило по-късно да разрушава ордите им и да ги побеждава.

Според административните длъжности и трофеи във Второто Българско Царство това са т. н. кастрофилакси. Кастрофилакса първенец е боен шеф на цитадела, командващ гарнизон бойци. Титлата е упомената във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих и във Витошката грамота на цар Иван Шишман. Ивайло е изпълнявал тази служба в Карвунската гранична област, както и от крепостта Овеч /Провадия/. Може и на двете места поредно да е преместван, във връзка със военното си израстване.

Службата в българските гарнизони по това време се характеризира с това, че в невоенно време бойците отглеждат животни, прасета, пасат овце, като с това освен устоят себе си и фамилиите си, само че и набират средства за военната си прехрана. При привикване на войнишки общ брой в невоенно време, един на четирима мъже в по този начин нареченото „ ято “ отива на сбора, а другите стават „ ятаци “ – грижат се както за своите фамилии, по този начин и за фамилията на боеца по време на отсъствието му. Те поемат развъждането на стадата и посевите. През избран интервал се прави цялостна ротация в “ятото ” и по този начин тези мъже се сменят. Това военно обвързване и правата произлизащи от него се предават по завещание – от татко към наследник и оттова към внуци. Това са цели родове, които от VІІ до ХVІІІ в. се занимават единствено с “войниклък ”.

След горепосочените обяснения, може елементарно да се отговори на въпроса за какво константинополските хронисти назовават Ивайло с обидни имена. Всъщност, с купата и благосъстоянията си, той, без подозрение, е принадлежал към аристократичната каста на тогавашното общество. И още нещо – непознатите извори сами подсказват, че при стълкновението си с византийците Ивайло се разправял с пратениците и пленниците на ромейски език! Както самичък е четял и подписвал писма. А това значи, че той не е елементарен „ свинарин “, а високообразован български благородник.

Подобна догадка е прекомерно допустима, тъй като от другите сведения може да се направи догатката, че той произлиза от богат, може би болярски жанр, притежаващ доста земи и огромни гори в Предбалкан, където главният занаят във владенията е било отглеждането на животни. През последната третина на XIII в. атмосферата в България бързо се нажежава, татаро-монголите непрекъснато нахлуват в североизточна България, унищожавайки всичко по пътя си, парализирайки стопанската система, с която обстановката за селяните става все по-лоша. Аристокрацията и църквата стартират да губят свободите си.

През 1277 година татарските нашествия мощно разклащат основите на властта в Добруджа. Беззащитното българско население е изоставено от централната власт в Търново и е подложено на грабежи и изтребване от татарите. По това време България е ръководена от цар Константин Тих Асен и кралица Мария – племенница на византийския император Михайл Палеолог. През пролетта на 1277 година селата към град Овеч /дн. Провадия/ – Дългопол, Цонево, Гроздьово, Голица и Булаир, се трансформират в център на въоръжена опозиция, отпред, на която застава Ивайло.

Противопоставянето на „ грабителската монголска ногайска армия “ е в професионалните отговорности на челника. В самото начало Ивайло насочва вниманието си към татарските орди, които непрестанно нахлуват в Североизточна България, и войските на царя и болярите са безсилни. При бездействието на българския държател, той демонстрира дейната си гражданска позиция, като със своя отряд, без да му е подредено, стартира да търси и избива татарските орди, които са навлезли в Лудогорието и Добруджа. Това му донася невероятна известност и към него стартират да се причисляват хиляди българи, подготвени да се борят, в това число и /както оповестяват византийските хронисти Пахимер и Грегора/ мнозина знатни, т.е. регионални и градски началници, дружно с поверените им военни елементи.

По този метод на процедура въстаническата войска поема и функционалностите за защита на страната. Преплитането на обществения детайл с битката против непознатите нашественици основава предпоставки за още по-широко развръщане на съпротивата. Неслучайно византийският историк Георги Пахимер написа:

„ Не се минавал ден, тъй като броят на неговите последователи да не се усили относително с предния и тъй като той да не се отличи с някой нов героизъм “.

Името на Ивайло става синоним на покровител на народа от вътрешни и непознати завоеватели. Крепостните селяни от цели области се надигат и се причисляват към неговата тайфа.

„ Повечето българи – продължава Пахимер, се присъединяваха към него “.

Интересно е да си отговорим на въпроса: Откъде са се снабдявали с оръжие разбунтувалите се селяни, с което са се били с татарската армия, считана по това време за най-добре въоръжената в средновековна Европа? По това време наоколо до Провадия е съществувал дребен град на име Добрини. В далечното минало този градец се е славел с железарските си работилници. Вероятно, точно той е снабдявал с оръжие и националната армия на цар Ивайло.

Желанието на хората към Ивайло е да бъдат прогонени татарите и да не съставляват заплаха за популацията. Преди татарите да усетят какво става, десетки бродещи из България техни отряди са избити, без да се оставят очевидци. Ужасен от това, татарското протеже Касим бег взема решение да събере всичките си оживели сънародници на българска територия, като ги сплоти в укрепен лагер. Този човек е един от най-сериозните татарски съперници на Ивайло през първата година на въстанието му.

Ивайло схваща това и незабавно се насочва към свърталището, с цел да им попречи да се укрепят. Касим бег също схваща, че към него доближават въоръжени българи и защото няма време за устройване на отбранителни уреди, взема решение да устрои засада на Ивайловата армия при местността Трите могили покрай Дунав. Той е имал разполагаем към 1000 татари, всичките на коне, добре въоръжени и опитни бойци. Ивайло от своя страна разполага с към 600 души пехота и към 300 души кавалерия. Повечето от Ивайловите бойци са неопитни селяни, пристигнали неотдавна в селската войска, нарамили кой сопа, кой коса или сърп. Всичките са били неприятно въоръжени, най-вече с татарски титли или взето от оръжейниците на прогонени боляри.

Няколко дни преди този момент в лагера на Ивайло идва боляринът Борил, който предлага услугите си дружно с подчинената му армия. 500 мъже, които са добре подготвени във военното дело и добре въоръжени с стоманени брони. При създаването на проекта за идната борба Борил предлага неговите мъже да бъдат в центъра на войската, т.к. счита, че Касим бег ще подцени Ивайловата армия и ще се опита с удар през центъра да пробие, обкръжи и разбие българите. Ивайло обаче е на мнение, че против опитни бойци, като татарите, това е прекомерно рисковано /поради неопитността на войската му/ и предлага да се работи с военна ловкост и да се употребява особеностите на терена. Идеално място за това се оказва тъй наречените Зелено тресавище, което по-скоро е малко езеро.

На това място водите на Дунава преливат ниския бряг покриват една хлътнала котловина към хиляда крачки във вътрешността в сушата и стопират в подножието на дълъг, богато горист скат, който загражда пътя на водата. Другата страна на блатото, която опира на ската, е почти също хиляда крачки. В него не се втича река, водата се поддържа от инцидентните разливания на Дунава и по тази причина е мръснозелена от жабуняците и гъстите тръстики. Между блатото и началото на ската се простира гола площадка, необятна не повече от петдесет крачки. На тази площадка Ивайло взема решение да срещнат татарите. Планът е редуциран до всички участници.

Четите се стимулират, всички не помнят отмалялост и сън и през цялата нощ се отдават на подготовка. Газят до кръста в ледената вода, режат тръстиката, набучват я в дъното и по този начин се образува дълго прикритие в блатото, което минава по цялата дължина на площадката. Там са избрани да застанат двеста физически мощни бойци под управлението на Стан /един от Ивайловите воеводи и персонален негов бодигард, славещ се с голям растеж и сила/. Срещу блатото, в непроходимия храсталак по ската, бойците изсичат необятни, само че прикрити пътеки, от които да могат бързо да излязат стотици бранници. В далечния завършек на площадката изкопават трап и издигат непреодолими трудности от дървета и камъни. Оставят единствено един процеп, през които могат да минат не повече от три коня по едно и също време, само че в близост струпват задоволително дървета, с цел да могат по най-бързия метод да го затворят. Този трап е предопределен да спре татарите. При него е планувано да застане новодошлата чета на болярина Борил — най-обучената и най-добре въоръжената.

По предложение на болярина за неин челник е избран да бъде синът му Куман. Рано сутринта на другия ден, когато всичко е квалифицирано, дребен конен отряд от 150 индивида, под управлението на воеводата Тодор, прочут с прякора Желязната ръка, се насочат към Трите могили, където би трябвало да чакат татарите в засада. Целта им е да привлекат главните тататарски сили към клопката, имитирайки оттегляне. Приближавайки Трите Могили, конниците на Тодор изпращат няколко облака стрели по татарските позиции. Става ясно, че татарите, са подценили българите, защото даже не са си създали труда да се укрият добре. Ядосани от несполуката на засадата някои стартират гонене.

Касим бег преценя, че това е единствено челен отряд на Ивайло и за това подрежда на всички негови бойци да атакуван българите с цел да ги отстранят в точния момент, преди да са съумели да предупредят в точния момент главните сили.

Планът на Ивайло се задейства – конниците на Тодор увличат главните татарски сили. към Зеленото тресавище. Татарите ги настигат на по-малко от 100 метра. Когато и последния конник се провира през квалифицирания процеп, преградата се заключва. Настава кървавата драма. Татарите виждат рова, преградата и хората които затварят площадката. Първите се пробват да спрат, само че задните от скоростта ги тласкат към гибелта. А воините на Куман ги посрещат с облаци от стрели, камъни и копия, който замрежват едвам подаващото се слънце. Предните татарски редици се сгромолясват, като покосени от великански сърп. Онези, които идват зад тях, се препъват в падналите, рухват върху тях и образуват страшна панорама от кръв, месо и оръжия. Тогава идва миг, които чака Куман.

По негова заповед здравеняците изправят кръглите си щитове и с ориентирани копия и тежки стъпки под строй се насочат напред, прегазвайки падналите и притискайки обърканите ездачи. Настава суматоха и ударите им стартират да срещат гърбовете на бягащите. В далечния завършек на площадката, се чува тропот и звън от конфликт на медни щитове. Видимостта е била неприятна, само че всички са знаели, че Момчил затваря клопката. Сумрака е раздвоен от военен зов и от пътеките, изсечени по ската, се излива проливен дъжд от настървени бранници, които ги удрят в профил. Татарите не могат да се опомнят. За тях към този момент не съществуваха ред и дисциплинираност.

Всеки гледа да се избави. Някои се вземат решение да се спасят в блатото. Но тогава пред ужасените им очи става знамение, тръстиките се размърдват и пред тях се изправят полуголи мъже с лъкове. В сражението татарите са избити, избавят се единствено тези, които могат да плуват и да доближат северния бряг на Дунав. Ордата на Касим бег към този момент не съществува и се е трансформирала в камара от трупове, издаваща предсмъртни стонове. В една точка двама татари, изгубили конете си в борбата, застават тил до тил, а с кривите си ятагани поразяват всеки, който ги приближи. Борбата им не продължава дълго. Едно запратено със мощ копие пробожда единия в гърдите.

Последният татарин, вместо да се съобщи, се нахвърля гневно върху обкръжаващите го, ранява няколко души, пробвайки се със изпитание да си пробие път, само че двадесетина копиеносци го принуждават да отскочи обратно. Ивайло вижда всичко това и подрежда да не го убиват. Татаринът се навежда, пречупва ятагана на коляното си, захвърля частите и с равнодушие скръства ръце, подготвен да посрещне края си. Оказва се, че това е техният лидер Касим бег. Ивайло взема решение да го освободи поради героизма и смелостта му. Той му подава меч, казвайки му да си отиде и да не се връща като зложелател. Хунския лидер го прегръща и си потегля. Войниците не схващат изцяло това, което се развива пред очите ми. Няколко дни след борбата, в стана на Ивайло идва Касим бег с думите:

„ Ти сподели да не се връщам като зложелател, а аз ида като другар. Чувах, че събираш под пряпореца си освен българи, само че и сърби, кумани, ромеи, татари, всички, които се решат да те следват и се борят за делото ти. След като ми подари живота, аз доста мислих, Ивайло. Цяла неделя живях самичък като вълк в пущинаците и размислих. Разбрах, не съм познавал човек като тебе. Остави ме да ти послужвам. Ще ти бъда правилен до последния си мирис. Щит ще бъда пред враговете ти. Забрави предишното и ме пусни да остана при тебе, както ми елементарни след борбата при блатото. “

Касим бег с течение на времето потвърждава предаността си в борбите, издига се до челник и става един от най-доверените на Ивайло. С сполучливи дейности през лятото на 1277 година Ивайло освен разгромява татарите, само че ги отхвърля надалеч зад Дунав. Това, което никой не е в положение да направи – да излезе на пердах с татарите, от които по това време страда цяла Европа, прави Ивайло.

И въпреки всичко – мъчно е да се повярва, че един селяндур, събрал въоръжен отряд от необучени хора, може да завоюва десетки сражения с най-хубавите армии на епохата – татарската и византийската. Една-две борби по щастлива случайност може, само че десетки – не. Военното изкуство си е военно изкуство и в онази ера се предава от татко на наследник и от наследник на внук и се владее единствено от военно съсловие, което в действителност е и аристокрацията на страната. Не бива да се не помни, че към Ивайло още в първите седмици на дейностите му се причислява и цялата провинциална аристокрация на страната /по-късно и столичната/, а това е мъчно мислимо за обичаите и нравите на епохата, в случай че Ивайло не е бил един от тях.

След като побеждава зложелател, който е мъчил българските земи десетилетия наред, неговата популярност пораства бързо. През есента на 1277 година татарите са изцяло изгонени от българските земи. Мълвата последователно обгръща прилежащи имения, стартира да се разгръща бързо и в други области. За това приказват данните, че той реализира безспорен престиж и като началник, вестоносците по всички краища на България давали нарежданията си от името на „ севаста “ – шефа!

Надарен физически и духовно, посредством своето подарък слово Ивайло увлича хората със своето сладкодумство. При всички случаи явно е, че българското общество просто е очаквало една „ мощна ръка “, която да го поведе в пердах против тормозещите го нашественици. След разгрома на татарите се случва това, което се случва в Средновековието в такива случаи — Ивайло е вдигнат на щит от бойците и командирите на армията си и е провъзгласен за български цар. “

Очаквайте идната неделя втора част с още исторически обстоятелства, свързани с Цар Ивайло, показани от доктор Румен Петков.

За още вести вижте

Присъединете се към нашия 

Българската историята с Румен Петков: Константин Тих Асен – сред любовта и острието на Ивайло