Гунди брои Чоко от Спартак за най-добрия варненски нападател
В извънредно изявление за „ Народно дело Седмицата ” Христо Николов се връща към първите си стъпки във футбола и приятни мемоари на терена, в които участва и Гунди.
- Г-н Николов, по кое време започнахте да гоните топката?
- През 1946 година, когато бях на 7 години, ритахме от заран до вечер в махалата ни, наоколо до училище „ Васил Априлов ”. Наобед, на две-три хапки изяждах филията с масло, тъй като в случай че не се върнех в точния момент на игрището, ме сменяха и след това щях да виждам единствено в профил. Помня, че баба пазеше на тавана конци за черги, само че по моя молба и на брат ми, от тях правехме топки. По време на мачлетата пък другите ми викаха: „ Хайде бе, Чоко, хайде, Чоко, подай топката ”, и по този начин ми излезе прякора.
- Кой ви откри за футбола?
- Атанас Аврамов-Кафето. Той ходеше по махалите да набира момчета за школата на Черно море. Един ден пристигна при мен с Иван Моканов, който ме попита дала желая да играя футбол в Черно море. От неспокойствие се тормозих и едвам пророних „ да ”. Така, на 11 години почнах с децата на Черно море на остарелия „ Тича ”, и упражнявах там три години.
- Защо си тръгнахте?
- Приеха ме в „ Цар Симеон ”, а тогава имаше предписание, че съгласно гимназиите, в които учиш, играеш за избран тим. За мен това се оказа Локомотив, и аз играх за неговите юноши, стигнах и до мъжете.
- Как се озовахте в Спартак?
- Покани ме един от началниците на Министерство на вътрешните работи Варна Стойчо Ковачев - Солака. Бях на 18 години, когато му дадох дума. Дебютирах през есента на 1957 година при Тома Захариев. Той одеве бе заменил Стефан Калъчев-Муната, който бе на смъртно легло. Две години по-рано Муната бе извел тима до бронза в „ А ” група. При Захариев играх най-вече, а след това треньори са ми били също Трендафил Станков и Петър Минчев.
- Какво помните от оня Спартак?
- Голям тим, със мощни персони, в интервала 1958/1966. Бях съотборник с вратаря Христо Вълчанов и резервата му Хомича. Пред него играеха Илия Кирчев, Бисер Димитров, Шабан Алиев, Спиро Филипов. В средата на терена Кирил Пандов, Благой Янев, Димитър Ненчев, Никола Живков. Аз бях инсайд с №8 и в никакъв случай не трансформирах номера са. В офанзива до мен са били Иван Филипов, Георги Арнаудов-Алаха, Никола Попов, Васил Киров-Шопчето, Герасим Калугеров и Любен Костов. Бяхме фактор в елита, доста победи, доста красиви мачове. Играхме край за купата, който изгубихме от ЦСКА, излязохме и в Европа.
- Кои са незабравимите ви голове?
- Най-вече тези против Левски, ЦСКА и Черно море. През 1958/1960 вкарах по веднъж на ЦСКА при 2:1 и 2:3, през 1960/1961 се разписах един път при 2:0 над Черно море, а през 1961/1962 бях прецизен и при 2:1 над Левски. Сезон 1962/1963 също го помня. Вкарах при двете загуби с по 1:2 от първенеца Спартак (Пловдив). Другият отбор под тепетата - вицешампиона Ботев, го бихме 1:0 с мой гол, прецизен бях и при 1:0 против Локомотив (Сф), при 1:1 с ЦСКА и 2:0 против Черно море. През 1963/1964 направихме 1:1 с Черно море след мое попадение. Сезон 1965/1966 бе последния ми при майсторите. По веднъж осъществих при 1:3 против Левски и 2:2 с Черно море. Любопитното е обаче, че по-голяма част от моите голове в кариерата са маркирани с глава. Това ми го сподели изтъкнат статистик.
- Играете и в първите два мача на Спартак в Европа?
- Срещу Рапид направихме 0:0 като посетител, само че след това ни биха с 5:2 на „ Юрий Гагарин ”. Във Виена на „ Пратера ” обаче изнесохме театър. След него ни поканиха на вечеря и един сърбин от тях пристигна да ни съобщи, че желаят да вземат мен, Христо Вълчанов и Илия Кирчев. Даваха ни по 100 000 $ заплата на месец. Аз обаче не си представях сходен трансфер. Не поради режима у нас, а тъй като доста обичах Спартак. По-късно отхвърлих и на Шалке 04 след другарски мач във Варна. Президентът им Гюнтер Визер взе мен и жена ми с Мерцедес, и ни закара на „ Червения рак ” на Златните. Предложи ми заплата от 30 000 дойче марки на месец, само че откакто разбра, че няма да отида в Германия, ми подари за спомен обувки Адидас. До края на кариерата си играх с тях. Те имаха винтове, които се завиваха съгласно терена. Докато моите, старите обувки бяха единствено с гьон. След мач на Колодрума петите ми бяха в кръв и се постановяваше да режем гьона с ножовка на половина, с цел да не ни убиват обувките и да не ни влезе пирон в крайници.
- Разкажете ни за срещите ви с Гунди?
- На терена бяхме противници, само че защото и двамата сме нападатели, бе обикновено да нямаме съприкосновения. На един от последните ми лагери с младежкия народен тим, бе извикан и той, макар че бе по-млад. Една вечер бяхме дружно в стая и дълго ми разказваше за своето детство и футболни фантазии. По-късно преди мач на Левски с нас във Варна публицист от в. „ Народно дело ” го бе попитал кой е най-хубавия варненски нападател. Гунди дал отговор: „ Христо Николов ”. Това негово мнение бе поместено във вестника на другия ден. След международното през 1966-а пък се засякохме с него на летището във Виена. Там кацнахме с полет от Англия, където бяхме играли три влиятелни контроли със сборния тим на Варна. Гунди беше с ботуш на крайници. Каза ми, че се е подложил на интервенция на сухожилието при австрийско величие, тъй като в противоположен случай е можело повече да не играе футбол. Летяхме с него дружно до София и много си говорихме в самолета.
- Защо кариерата ви завършва едвам на 28 години?
- Заради дископатия. На една подготовка при Петър Минчев правехме патешко вървене и като се изправих внезапно, нещо скръцна откъм гърба. Двама души ме докараха вкъщи, сгънат на кълбо. Болките бяха безчовечен. Тогава нямаше съвременно лекуване за тази болест и трябваше да спра с играта.
- Кои са най-големите коплименти, които сте получили във футбола?
- Признанието на Гунди, обичта на последователите и съотборниците, както и топлото отношение към мен на хората във Варна. Когато се разхождахме с жена ми, мои съграждани ме спираха на всяка втора крачка, с цел да ме поздравят и заговорят. Вечер пък, като се прибирахме от кино, тези, които миеха с мъркучи улиците, ми викаха: „ Бате, Чоко, бате Чоко, по какъв начин си? ”
- А по какъв начин се усеща в този момент Христо Николов на 79 години?
- Карам спокойни и безгрижни старини с моята брачна половинка Марина, която е с съществена заслуга за всичко, което съм постигнал във футбола и живота. Преди 5 години позакъсах малко със сърцето, само че ме закърпиха и в този момент съм добре. От март до октомври сме в къщата ни в село Водица, гледаме домати и се любуваме на природата и чистия въздух. Зимата сме в жилището във Варна. Щастлив съм, че щерка ми Таня и брачният партньор й се върнаха от Атина, купиха си къща в село Осеново и са край нас. Е, виждам несъмнено и футбол. Макар и единствено по малкия екран. Любимец ми е Меси.
На фотографията: Чоко - третият отляво надясно горе, в един от най-големите тимове на Спартак в историята.
- Г-н Николов, по кое време започнахте да гоните топката?
- През 1946 година, когато бях на 7 години, ритахме от заран до вечер в махалата ни, наоколо до училище „ Васил Априлов ”. Наобед, на две-три хапки изяждах филията с масло, тъй като в случай че не се върнех в точния момент на игрището, ме сменяха и след това щях да виждам единствено в профил. Помня, че баба пазеше на тавана конци за черги, само че по моя молба и на брат ми, от тях правехме топки. По време на мачлетата пък другите ми викаха: „ Хайде бе, Чоко, хайде, Чоко, подай топката ”, и по този начин ми излезе прякора.
- Кой ви откри за футбола?
- Атанас Аврамов-Кафето. Той ходеше по махалите да набира момчета за школата на Черно море. Един ден пристигна при мен с Иван Моканов, който ме попита дала желая да играя футбол в Черно море. От неспокойствие се тормозих и едвам пророних „ да ”. Така, на 11 години почнах с децата на Черно море на остарелия „ Тича ”, и упражнявах там три години.
- Защо си тръгнахте?
- Приеха ме в „ Цар Симеон ”, а тогава имаше предписание, че съгласно гимназиите, в които учиш, играеш за избран тим. За мен това се оказа Локомотив, и аз играх за неговите юноши, стигнах и до мъжете.
- Как се озовахте в Спартак?
- Покани ме един от началниците на Министерство на вътрешните работи Варна Стойчо Ковачев - Солака. Бях на 18 години, когато му дадох дума. Дебютирах през есента на 1957 година при Тома Захариев. Той одеве бе заменил Стефан Калъчев-Муната, който бе на смъртно легло. Две години по-рано Муната бе извел тима до бронза в „ А ” група. При Захариев играх най-вече, а след това треньори са ми били също Трендафил Станков и Петър Минчев.
- Какво помните от оня Спартак?
- Голям тим, със мощни персони, в интервала 1958/1966. Бях съотборник с вратаря Христо Вълчанов и резервата му Хомича. Пред него играеха Илия Кирчев, Бисер Димитров, Шабан Алиев, Спиро Филипов. В средата на терена Кирил Пандов, Благой Янев, Димитър Ненчев, Никола Живков. Аз бях инсайд с №8 и в никакъв случай не трансформирах номера са. В офанзива до мен са били Иван Филипов, Георги Арнаудов-Алаха, Никола Попов, Васил Киров-Шопчето, Герасим Калугеров и Любен Костов. Бяхме фактор в елита, доста победи, доста красиви мачове. Играхме край за купата, който изгубихме от ЦСКА, излязохме и в Европа.
- Кои са незабравимите ви голове?
- Най-вече тези против Левски, ЦСКА и Черно море. През 1958/1960 вкарах по веднъж на ЦСКА при 2:1 и 2:3, през 1960/1961 се разписах един път при 2:0 над Черно море, а през 1961/1962 бях прецизен и при 2:1 над Левски. Сезон 1962/1963 също го помня. Вкарах при двете загуби с по 1:2 от първенеца Спартак (Пловдив). Другият отбор под тепетата - вицешампиона Ботев, го бихме 1:0 с мой гол, прецизен бях и при 1:0 против Локомотив (Сф), при 1:1 с ЦСКА и 2:0 против Черно море. През 1963/1964 направихме 1:1 с Черно море след мое попадение. Сезон 1965/1966 бе последния ми при майсторите. По веднъж осъществих при 1:3 против Левски и 2:2 с Черно море. Любопитното е обаче, че по-голяма част от моите голове в кариерата са маркирани с глава. Това ми го сподели изтъкнат статистик.
- Играете и в първите два мача на Спартак в Европа?
- Срещу Рапид направихме 0:0 като посетител, само че след това ни биха с 5:2 на „ Юрий Гагарин ”. Във Виена на „ Пратера ” обаче изнесохме театър. След него ни поканиха на вечеря и един сърбин от тях пристигна да ни съобщи, че желаят да вземат мен, Христо Вълчанов и Илия Кирчев. Даваха ни по 100 000 $ заплата на месец. Аз обаче не си представях сходен трансфер. Не поради режима у нас, а тъй като доста обичах Спартак. По-късно отхвърлих и на Шалке 04 след другарски мач във Варна. Президентът им Гюнтер Визер взе мен и жена ми с Мерцедес, и ни закара на „ Червения рак ” на Златните. Предложи ми заплата от 30 000 дойче марки на месец, само че откакто разбра, че няма да отида в Германия, ми подари за спомен обувки Адидас. До края на кариерата си играх с тях. Те имаха винтове, които се завиваха съгласно терена. Докато моите, старите обувки бяха единствено с гьон. След мач на Колодрума петите ми бяха в кръв и се постановяваше да режем гьона с ножовка на половина, с цел да не ни убиват обувките и да не ни влезе пирон в крайници.
- Разкажете ни за срещите ви с Гунди?
- На терена бяхме противници, само че защото и двамата сме нападатели, бе обикновено да нямаме съприкосновения. На един от последните ми лагери с младежкия народен тим, бе извикан и той, макар че бе по-млад. Една вечер бяхме дружно в стая и дълго ми разказваше за своето детство и футболни фантазии. По-късно преди мач на Левски с нас във Варна публицист от в. „ Народно дело ” го бе попитал кой е най-хубавия варненски нападател. Гунди дал отговор: „ Христо Николов ”. Това негово мнение бе поместено във вестника на другия ден. След международното през 1966-а пък се засякохме с него на летището във Виена. Там кацнахме с полет от Англия, където бяхме играли три влиятелни контроли със сборния тим на Варна. Гунди беше с ботуш на крайници. Каза ми, че се е подложил на интервенция на сухожилието при австрийско величие, тъй като в противоположен случай е можело повече да не играе футбол. Летяхме с него дружно до София и много си говорихме в самолета.
- Защо кариерата ви завършва едвам на 28 години?
- Заради дископатия. На една подготовка при Петър Минчев правехме патешко вървене и като се изправих внезапно, нещо скръцна откъм гърба. Двама души ме докараха вкъщи, сгънат на кълбо. Болките бяха безчовечен. Тогава нямаше съвременно лекуване за тази болест и трябваше да спра с играта.
- Кои са най-големите коплименти, които сте получили във футбола?
- Признанието на Гунди, обичта на последователите и съотборниците, както и топлото отношение към мен на хората във Варна. Когато се разхождахме с жена ми, мои съграждани ме спираха на всяка втора крачка, с цел да ме поздравят и заговорят. Вечер пък, като се прибирахме от кино, тези, които миеха с мъркучи улиците, ми викаха: „ Бате, Чоко, бате Чоко, по какъв начин си? ”
- А по какъв начин се усеща в този момент Христо Николов на 79 години?
- Карам спокойни и безгрижни старини с моята брачна половинка Марина, която е с съществена заслуга за всичко, което съм постигнал във футбола и живота. Преди 5 години позакъсах малко със сърцето, само че ме закърпиха и в този момент съм добре. От март до октомври сме в къщата ни в село Водица, гледаме домати и се любуваме на природата и чистия въздух. Зимата сме в жилището във Варна. Щастлив съм, че щерка ми Таня и брачният партньор й се върнаха от Атина, купиха си къща в село Осеново и са край нас. Е, виждам несъмнено и футбол. Макар и единствено по малкия екран. Любимец ми е Меси.
На фотографията: Чоко - третият отляво надясно горе, в един от най-големите тимове на Спартак в историята.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ