В едно интервю френският писател Мишел Уелбек бе казал, че

В едно изявление френският публицист Мишел Уелбек бе споделил, че същинският терористичен акт за него е бил " Шарли Ебдо ". Другите по-късно - тези в Париж и този в Ница, въпреки и доста по-кървави, общо взето попаднали във към този момент претръпналите негови сетива, както и, по думите му, в претръпналите сетива на сънародниците му. Още на идващия ден излезли да пият кафе, питейните заведения били цялостни, животът се завърнал бързо и без прекомерно огромен печал.
Това, което стана в Мюнстер, ненапълно стартира да повтаря същата скица. Немските управляващи настояват, че " няма данни за терористичен акт ", което е по-скоро, с цел да се тушира таман оня обществен резултат, който тероризмът се стреми да реализира. Но даже и да не е подобен, публичната сензитивност е към този момент закърняла. Врязване на камион в хора? Видяно. И то няколко пъти. Разстрел на публицисти в редакция? Видяно. Взривяване на хора в концертни зали и заведения за хранене? Видяно. Какъв е публичният отзив по отношение на всеки атентат? Все по-малък, къс, неосезаем.
Терористичните и самоубийствени актове се инфилтрираха в всекидневието и неговата инерция се оказа по-силна от шока, който провокират. Тъкмо онази визия, в която тероризмът се пробва да влее смут: че в един най-обикновен ден, до момента в който вървиш на работа, може да се случи най-страшното, се оказа преобърната - това си остана най-обикновен ден, пък въпреки и с терористичен акт по средата му. Вече никой " не е " Мюнстер, никой не е " Je Suis ", никой не е " Pray for... ". Дори конформизма на Facebook, който допуска верижна реакция по промяна на фотоси и куп други виртуални ритуали на съпричастност, спря да действа. Ако се направи математически разбор на броя реакции в обществените мрежи сред първият потрес - Шарли Ебдо, и последната драма - Мюнстер, евентуално ще се регистрира толкоз голямо разминаване, че човек би се запитал дали става дума за същото човечество.
Същото е. То е и по доста сходен метод претръпнало към войната в Сирия. Каквото ще да става там, то е просто част от всекидневието. Нещо, за което се оповестява в късните интернационалните излъчвания и общо взето служи за мотив на форумни разправии. Ако сравните броя на онлайн мнения, които недоволстват против войната изобщо, с броя на тези, в които се води свада кой е по-виновен за ставащото там - Русия или Америка, ще видите брутално предимство на втория вид диалози. Това, че умират хора е безинтересно. Но това, че велики сили се сблъскват в региона - извънредно вълнуващо. По същият метод, по който съзнанието драговолно приема, че у нас няма война и това е обикновено, стига до миг, в който приема, че в Сирия има война и това е също обикновено.
В тази връзка - дават " Адската кухня " по малкия екран. Не е ли супер забавно?