В един слънчев ден младият император обикалял със свитата си

В един безоблачен ден младият император обикалял със свитата си из владенията и на всички места народът падал ниско на земята в символ на респект към властелина. По негов знак понякога, ковчежникът хвърлял шепа медни монети и народът се струпвал да ги събира. Неочаквано към него се насочил гордо изправен духовник с мръсни и одърпани облекла. Той държал една дървена чаша за милостиня в ръка.

Стражата скочила да го спре, само че императорът дал знак да го оставят да приближи. Съвсем изненадващо за всички, младият император скочил от коня си, коленичил пред монаха и целунал края на опърпаната му одежда.

- Добре пристигнал, баща – прошепнал радостно той.

- Не, сине, единствено минавам от тук.

- Но това са твоите владения, тате.

- Вече не, сине, в този момент са твои.

- Kакво да направя за теб, тате? Позволи ми да ти дам най-малко един кон!

- Знаеш, че съм дал обет да вървя пешком и да пребивавам в беднотия. Пусни няколко медни монети в чашата ми и това ще е изцяло задоволително.

- Ковчежник! Напълни тази чаша със злато, незабавно! – заповядал императорът.

- Откажи се, сине – усмихнал се монахът – не можеш да я напълниш, пусни единствено няколко дребни монети.

Започнал ковчежникът да цялостни чашата. Изсипал цялата торбичка, донесли втора, донесли чувал, след това втори, след това трети, а чашата все оставала празна.

- Що за дяволска чаша е тази, тате, тя няма напълване?

- Щастлив съм, сине, че си доста по-прозорлив от мен!

- На теб ти трябваха единствено три чувала злато, с цел да схванеш, че тази чаша няма напълване. А аз хвърлих целия си живот в нея, половината свят, хиляди наложнички, цялото допустимо благосъстояние на земята. Здравето си хвърлих в нея – всичко, а тя остана празна. Защото това е чашата на желанията, сине, и тя в никакъв случай няма напълване…