Човек в инвалидна количка се качва, автобус 111 свири – че кой има време за човечност?
В един успореден свят хората стопират, с цел да оказват помощ. В нашия — натискат клаксона, щото някой си разрешава да… пуска рампа за инвалидна количка.
Това не е анекдот, а действителна сцена от София, Люлин 2, снимана в дъжд, нерви и типичния ни градски парадокс. На спирката на 26-та поликлиника тролей №6 стопира, водачът слиза, с цел да помогне на човек в инвалидна количка да се качи. Дъжд вали, хора чакат, естествен миг на човещина.
И тъкмо тогава се появява героят на деня – рейс 111. И по какъв начин реагира той? Разбира се – с нервозен клаксон, тъй като що за безсрамие е това – човек в инвалидна количка, който се пробва да се качи? Няма ли си дом? Няма ли тролейбусът да лети, вместо да стопира? Шофьорът на тролея да не е на конкурс за доброта?!
След минута, която явно се е сторила безкрайност на господина зад кормилото, той показва какво е същинска градска подвижност – дава мръсна газ, изпреварва тролея като болид от Формула 1 и… пропуща да спре на спирката.
Да, хората под дъжда могат да чакат. Децата им – също. Важното е, че рейс 111 съумя да покаже едно: всеки може да е човек, само че не всеки може да е водач на градски превоз в София.
Жените звънят да предупредят децата, че ще закъснеят. Хората на спирката гледат след отлитащия рейс... Случката е разказана от Иван Стефанов, който споделя, че първо му е било смешно, само че след това към този момент не е.
Град, в който за секунда загубваш вяра, че естествените жестове могат да оцелеят. Град, в който от време на време един човек в инвалидна количка демонстрира повече самообладание и достолепие от експерт зад волан, който би трябвало да ги има по формулировка.
Но най-смешното — и най-тъжното — е последното изречение от поста във Фейсбук на столичанина:
„ Е, ще се оправим, но може би някога… “
Кога? Когато 111 стартира да стопира на спирки? Когато човещината стане по-силна от клаксона? Когато естественото стане… обикновено.
Дотогава – пазете се и се дръжте крепко. В превоза, в нервите и в вярата.
Ето целия пост на Иван Стефанов:
Това може би единствено в нашия градски превоз може да се случи. В Люлин 2 на спирката на 26`та поликлиника в дъжда стопира тролейбус Номер /6 като водача слиза да пусне платформата с цел да се качи пасажер с инвалидна количка. А зад него рейс 111 му натиска клаксона нервно без да вижда какво се случва. Почака малко водачът на рейса и с мръсна газ задмина тролейбуса без са спре на спирката на чакащите в дъжда пасажери. В началото ми стана смешно, само че в последна сметка не беше смешно откакто дамите на спирката започнаха да звънят по телефони, очевидно с цел да кажат на децата си, че ще закъснеят. Е, ще се оправим, но може би в миналото...
Това не е анекдот, а действителна сцена от София, Люлин 2, снимана в дъжд, нерви и типичния ни градски парадокс. На спирката на 26-та поликлиника тролей №6 стопира, водачът слиза, с цел да помогне на човек в инвалидна количка да се качи. Дъжд вали, хора чакат, естествен миг на човещина.
И тъкмо тогава се появява героят на деня – рейс 111. И по какъв начин реагира той? Разбира се – с нервозен клаксон, тъй като що за безсрамие е това – човек в инвалидна количка, който се пробва да се качи? Няма ли си дом? Няма ли тролейбусът да лети, вместо да стопира? Шофьорът на тролея да не е на конкурс за доброта?!
След минута, която явно се е сторила безкрайност на господина зад кормилото, той показва какво е същинска градска подвижност – дава мръсна газ, изпреварва тролея като болид от Формула 1 и… пропуща да спре на спирката.
Да, хората под дъжда могат да чакат. Децата им – също. Важното е, че рейс 111 съумя да покаже едно: всеки може да е човек, само че не всеки може да е водач на градски превоз в София.
Жените звънят да предупредят децата, че ще закъснеят. Хората на спирката гледат след отлитащия рейс... Случката е разказана от Иван Стефанов, който споделя, че първо му е било смешно, само че след това към този момент не е.
Град, в който за секунда загубваш вяра, че естествените жестове могат да оцелеят. Град, в който от време на време един човек в инвалидна количка демонстрира повече самообладание и достолепие от експерт зад волан, който би трябвало да ги има по формулировка.
Но най-смешното — и най-тъжното — е последното изречение от поста във Фейсбук на столичанина:
„ Е, ще се оправим, но може би някога… “
Кога? Когато 111 стартира да стопира на спирки? Когато човещината стане по-силна от клаксона? Когато естественото стане… обикновено.
Дотогава – пазете се и се дръжте крепко. В превоза, в нервите и в вярата.
Ето целия пост на Иван Стефанов:
Това може би единствено в нашия градски превоз може да се случи. В Люлин 2 на спирката на 26`та поликлиника в дъжда стопира тролейбус Номер /6 като водача слиза да пусне платформата с цел да се качи пасажер с инвалидна количка. А зад него рейс 111 му натиска клаксона нервно без да вижда какво се случва. Почака малко водачът на рейса и с мръсна газ задмина тролейбуса без са спре на спирката на чакащите в дъжда пасажери. В началото ми стана смешно, само че в последна сметка не беше смешно откакто дамите на спирката започнаха да звънят по телефони, очевидно с цел да кажат на децата си, че ще закъснеят. Е, ще се оправим, но може би в миналото...
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ