Мартеницата като нишка към дома: Историята на Силвия Брун
В един августовски следобяд на 2018 година две дами сядат на скамейка пред НДК в София. Едната е на 29 години, а другата на 44 години. Минувачите не подозират за значимостта на този миг. Тук се затваря един житейски кръг, почнал преди десетилетия. Това е първата среща сред майка и щерка. Майката е родила детето си едвам на 15-годишна възраст. По-късно тя го оставя за осиновяване. Над главите им от едно дърво виси мартеница. Символът на пролетта участва в този значим миг, макар че е лято.
37-годишната през днешния ден Силвия Брун разказва своята история в книга. Творбата носи заглавието „ Нарекоха ме Силвия “. В нея тя споделя, че при срещата не е изпитвала яд. Силвия усеща само голямо облекчение. Тя най-сетне вижда лицето, което е носила в себе си без да познава. **Книгата „ Нарекоха ме Силвия “ излиза в Италия на 10 март 2026 г.** Датата още веднъж съответствува с интервала на мартениците. Силвия избира този български знак и за корицата на своята книга. Тя има вяра, че мартеницата е нейната алена нишка към дома.
“Когато родителите ми са пристигнали в България за осиновяването, е била седмицата на Великден. Когато през 2005 година се върнах за първи път в България с италианските си родители – отидохме и в Златица, беше отново през март, през седмицата на Великден, и отново имаше мартеници. Книгата ми излезе на 10 март 2026 година, или отново в интервала на мартениците. Все едно постоянно съм оставяла след себе си алена нишка, с цел да намеря пътя назад по сходство на Ариадна ”
Историята на Силвия стартира на 5 септември 1989 година в София. **Силвия Брун е осиновена на 1 април 1991 година от дом „ Майка и дете “ в Златица.** Италианското семейство Паола и Атилио водят дребното момиче. Те живеят в градчето Сан Стино ди Ливенца покрай Венеция. Силвия израства с двама братя в новия си дом. Тя постоянно е знаела, че е осиновена. Още като дете тя задава въпроси за своя генезис. Тя желае да знае кои са нейните биологични родители. Силвия пътува доста и живее в Англия, Америка и Германия. Тя учи езици и търси себе си по света.
През 2005 година тя се завръща в България за първи път. Тогава тя посещава и дома в Златица. Силви Вартан: Когато се върнах тук за първи път, останах 12 дни. Плаках от самото начало, споделя сходни страсти при срещата с родината. Силвия също усеща мощна връзка с българската земя.
“Това е друг мирис, нещо, което е проникнало надълбоко в сърцето ми. Можех да вдишвам с цялостни гърди. ”
Истинският прелом настава, когато Силвия става майка. Раждането на сина й Томазо и щерка й Амбра трансформира всичко. Тя усеща невидима връзка, която я тегли към началото. През 2018 година тя стартира интензивно търсене на биологичната си майка. Използва обществените мрежи и групи за помощ на осиновени лица. По това време тя посещава и психотерапевт. Тя има потребност от „ прочувствен парашут “ за идните разкрития.
**Първата среща на Силвия с биологичната й майка се организира през август 2018 година в София.** Майката Магдалена споделя своята версия за събитията. През 1989 година тя е била на 15 години, а бащата Емилиан на 19 години. Те са били женени, само че събитията са били сложни. Бащата влиза в казармата и по-късно е задържан като беглец. Поради тази причина той не е съумял да припознае детето си. В документите за осиновяване е записано „ татко незнаен “. Разрешението за осиновяване е подписано от бабата на момичето.
Силвия не стопира дотук и продължава да търси татко си. Тя научава български език, с цел да поддържа връзка свободно. През 2020 година тя открива и него. **Силвия се среща с биологичния си татко за първи път през юни 2021 г.** Той живее в Гърция и има други деца. Неговата история се оказва друга от тази на майката. Това разминаване кара биологичната майка да се отдръпне още веднъж. Силвия приема това решение с схващане.
Днес Силвия е спокойна, тъй като познава истината. Тя написа книгата си, с цел да подреди хаоса в себе си. Тя има вяра, че всеки осиновен човек има право на своята история. Силвия желае да помогне на други деца и родители в сходна обстановка.
“Всеки осиновен човек има право да познава историята си – споделя тя. – Тази книга за мен е като план. Има за цел да помогне на осиновените деца да стигнат до произхода си, знаейки пред какво ще се изправят сега, когато го направят; за компликациите, разочарованието, насладата, страстите. Мислех си и за осиновителите, които не би трябвало да не помнят, че осиновеното от тях дете има своето минало, своя културен багаж, че преди е било на други, че е принадлежало на друга земя, т.е. не е 100 % тяхно. ”
