“Украйна забранява българския език, репресира българите”? Дали? К...
В двора на гимназията възпитаник ни поздравява: “Добър ден на всички! ”. Други младежи държат да ги фотографирам, изщраквам с апарата. Влизаме в гимназията на името на Раковски, още един юноша се причислява, споделя: “Аз лепих плакатите из Болград за Международния фестивал за етнографско кино “ОКО ”. Друг желае да стане артист - това в подтекста на фестивала.
Говорим с учениците в коридора на гимназията. От едната страна на стената виждаме знаците на България, от другата - на Украйна. Недалеч от текста на химна на България са забележими знаците на войната на Русия против Украйна. От стената ни гледат герои на Украйна, паднали в отбраната на страната. Още няколко стъпки настрана виждаме портрет на воин на България - Георги Стойков Раковски.
Директорката на гимназията Снежана Скорич и основната учителка по български език и заместник-директор Наталия Кара ни посрещат, развеждат ни, демонстрират кабинети, зали, музея на учебното заведение.
Снежана Скорич
В учебното заведение сега учат над 440 деца. Никое от тях няма обвързване да учи тук, вършат го, тъй като това е желанието им - осъзнават качественото обучение, което получават. Не всички възпитаници са бесарабски българи, само че всички учат български език. В гимназията се занимават и с доста извънкласни действия - спектакъл, музикални класове, имат и уроци, свързани с войната - по какъв начин да реагират, в случай че нещо се случи. Момичетата да вземем за пример се учат по какъв начин да оказват незабавна помощ.
Това е първият български колеж отвън границите ни, описват шефът и заместник-директорът. Започва работа още през 1859 година - тогава България още е част от Османската империя.
Виждаме съвременни класни стаи, красиви стъклописи, пуфове в коридора, на които децата седят. Прилича на учебно заведение, което е било реновирано по европейска стратегия, единствено че бюджетът тук идва от Украйна - учебното заведение се устоя от Одеска област. Европа виждаме и на стените - под надпис “Европа в един куфар. Пътуването постоянно е обвързвано с открития. Когато пътуваме, ние откриваме за себе си в света и света за себе си ”, намираме фрагменти от разнообразни европейски дестинации.
Училището има лична зала за концерти и събития, там на стените още веднъж е Раковски. Кирил и Методий също са тук. Огромно изображение на Христо Ботев гледа към нас. Българското и украинското знаме вървят ръка за ръка из цялата постройка, всичко е по едно и също време изписано на български и украински език. Преди войната тук е имало учители, изпратени от българското Министерство на образованието да преподават български. След това обаче управляващите ни, с цел да пазят сигурността им, ги изтеглили.
Разглеждаме и музейната експозиция на гимназията - разнообразни етнографски артефакти от бесарабски села. Всяко село тук е друго, има разнообразни обичаи, тъй че предметите по-скоро съставляват целия регион.
В обособена зала са събрани артефакти, свързани с историята на учебното заведение, на Бесарабия, на България. Четем и едно ученическо есе - “Болградската гимназия - извор на родолюбие ”.
Пак в тази зала откриваме грамота от държавното управление на Украйна, връчена на гимназията с признателност за напъните ѝ в популяризирането на българската просвета. Украйна благодари на Болградската гимназия, която носи името на български воин, че разпространява българската просвета. С автограф и щемпел, документирано.
Освен за учебното заведение, приказваме и за българския език. Разказват ни персонални истории. В края на 80-те години на предишния век да вземем за пример по малкия екран излъчили българска седянка с възпитаници от учебното заведение. В ефир прозвучала българска тирада. Бабите на учениците, вместо да се зарадват, ужасно се тормозили - откровено вярвали, че комунистическата власт всеки миг ще почука на вратите им и ще прибере и децата, и родителите им. Говоренето на български тогава било “до входната врата ”, отвън нея - единствено на съветски. Дори да имаш акцент тогава било срамно и ужасно. Чак когато Украйна извоювала независимостта си, почнали умерено да приказват на български, да показват, че са българи самоуверено и с горделивост.
А в Болград доста хора приказват български. И през днешния ден подходих с дребното си познания на украински, с цел да си купя кафе - отговорът беше: “Спокойно, на български ми кажи, знаем си ”. А българският тук е доста хубав, малко остарял. Ако питате госпожа Кара обаче, граматиката би трябвало да е под конец - по този начин и образова своите възпитаници: на литературен български език.
Наталия Кара
Въпреки войната, децата не престават образователния развой. На стената има инструкции по какъв начин да работят при положение на паника. Моля да ни покажат бомбоубежищата, които са две - едно за по-малките възпитаници, едно за по-големите. Има генератор за електричество, дарен от българи - част от акцията, която Манол Пейков правеше за събиране на средства за генератори. Шегуваме се, че учебното заведение е построило и къщурка на генератора - и поради условия, и с цел да наподобява по-добре.
В бомбоубежищата има още пожарогасители, вентилация, вода. А можеше нищо от това да не се постанова, в случай че учениците не трябваше да слизат в тях, когато руснаците тероризират страната им.
Вече си тръгваме от гимназията. Спираме обаче за непланирана среща - приказваме с майката на украински воин, прекарал 10 месеца в съветски плен. Бил покорен на остров Змейний в оня момент, когато се роди фразата, която праща съветския боен транспортен съд нахуй.
Украйна дава на съветските пленници достъп до телефон, да не приказваме за храна и здравна грижа. Руснаците дават на военнопленниците от Украйна ужаси, които са сложни за преразказ. Дамата, майка на този боец, който продължава да служи и през днешния ден, работи в Болградската гимназия, таман натам се е и запътила, когато ни среща. Освен синът ѝ, който е бил в плен, в армията са още брачният партньор ѝ и другият ѝ наследник. Не влизаме в детайлности за престоя в плен, само че по очите ѝ се вижда. На разлъка я прегръщам и ѝ благодаря. Тя пък благодари на мен - че пишем, че описваме какво е в действителност тук.
А на мен ми е неловко да ми благодарят. Двамата ѝ синове са в армията, брачният партньор ѝ също, пазят и мен, и вас, и родителите ви, и децата ви, и приятелите, и дома ви. Пазят живота ви.
Толкова доста можем да създадем за Украйна, а ние все отхвърляме - като държавна единица, като Европейски съюз, като защитителен съюз НАТО, като Запад. Затова имам един апел - в случай че не друго, то най-малко в никакъв случай повече нямайте подозрения учи ли се български език в Украйна, “потиска ” ли Украйна бесарабските българи и на чия страна са те. Руската агитация ще каже, че тук има хора, които желаят да са част от Русия. Не го виждам нито по описа на майката на военнопленика от остров Змейний (впрочем с нея си приказваме още веднъж на български), нито в падналите герои, родом от тези земи, нито в украинските флагове, които се веят на всички места, нито в диалозите си с хората тук.
Докато пиша този текст от коридора на културния център в Болград малко преди да настъпи моментът за потегляне поради комендантския час, едно малко момченце със сини очи ми се усмихва. След минутка дребният господин се снима до Шевченко и Ботев, знаците на петото издание на кинофестивала “ОКО ”. На това момченце изискуем помощта си. Трябва ли то да спи в бомбоубежището, до момента в който баща му е на война, щом Русия може да бъде победена?
Специален делегат на ФрогНюз в Болград: Илияна Маринкова
Говорим с учениците в коридора на гимназията. От едната страна на стената виждаме знаците на България, от другата - на Украйна. Недалеч от текста на химна на България са забележими знаците на войната на Русия против Украйна. От стената ни гледат герои на Украйна, паднали в отбраната на страната. Още няколко стъпки настрана виждаме портрет на воин на България - Георги Стойков Раковски.
Директорката на гимназията Снежана Скорич и основната учителка по български език и заместник-директор Наталия Кара ни посрещат, развеждат ни, демонстрират кабинети, зали, музея на учебното заведение.
Снежана Скорич
В учебното заведение сега учат над 440 деца. Никое от тях няма обвързване да учи тук, вършат го, тъй като това е желанието им - осъзнават качественото обучение, което получават. Не всички възпитаници са бесарабски българи, само че всички учат български език. В гимназията се занимават и с доста извънкласни действия - спектакъл, музикални класове, имат и уроци, свързани с войната - по какъв начин да реагират, в случай че нещо се случи. Момичетата да вземем за пример се учат по какъв начин да оказват незабавна помощ.
Това е първият български колеж отвън границите ни, описват шефът и заместник-директорът. Започва работа още през 1859 година - тогава България още е част от Османската империя.
Виждаме съвременни класни стаи, красиви стъклописи, пуфове в коридора, на които децата седят. Прилича на учебно заведение, което е било реновирано по европейска стратегия, единствено че бюджетът тук идва от Украйна - учебното заведение се устоя от Одеска област. Европа виждаме и на стените - под надпис “Европа в един куфар. Пътуването постоянно е обвързвано с открития. Когато пътуваме, ние откриваме за себе си в света и света за себе си ”, намираме фрагменти от разнообразни европейски дестинации.
Училището има лична зала за концерти и събития, там на стените още веднъж е Раковски. Кирил и Методий също са тук. Огромно изображение на Христо Ботев гледа към нас. Българското и украинското знаме вървят ръка за ръка из цялата постройка, всичко е по едно и също време изписано на български и украински език. Преди войната тук е имало учители, изпратени от българското Министерство на образованието да преподават български. След това обаче управляващите ни, с цел да пазят сигурността им, ги изтеглили.
Разглеждаме и музейната експозиция на гимназията - разнообразни етнографски артефакти от бесарабски села. Всяко село тук е друго, има разнообразни обичаи, тъй че предметите по-скоро съставляват целия регион.
В обособена зала са събрани артефакти, свързани с историята на учебното заведение, на Бесарабия, на България. Четем и едно ученическо есе - “Болградската гимназия - извор на родолюбие ”.
Пак в тази зала откриваме грамота от държавното управление на Украйна, връчена на гимназията с признателност за напъните ѝ в популяризирането на българската просвета. Украйна благодари на Болградската гимназия, която носи името на български воин, че разпространява българската просвета. С автограф и щемпел, документирано.
Освен за учебното заведение, приказваме и за българския език. Разказват ни персонални истории. В края на 80-те години на предишния век да вземем за пример по малкия екран излъчили българска седянка с възпитаници от учебното заведение. В ефир прозвучала българска тирада. Бабите на учениците, вместо да се зарадват, ужасно се тормозили - откровено вярвали, че комунистическата власт всеки миг ще почука на вратите им и ще прибере и децата, и родителите им. Говоренето на български тогава било “до входната врата ”, отвън нея - единствено на съветски. Дори да имаш акцент тогава било срамно и ужасно. Чак когато Украйна извоювала независимостта си, почнали умерено да приказват на български, да показват, че са българи самоуверено и с горделивост.
А в Болград доста хора приказват български. И през днешния ден подходих с дребното си познания на украински, с цел да си купя кафе - отговорът беше: “Спокойно, на български ми кажи, знаем си ”. А българският тук е доста хубав, малко остарял. Ако питате госпожа Кара обаче, граматиката би трябвало да е под конец - по този начин и образова своите възпитаници: на литературен български език.
Наталия Кара
Въпреки войната, децата не престават образователния развой. На стената има инструкции по какъв начин да работят при положение на паника. Моля да ни покажат бомбоубежищата, които са две - едно за по-малките възпитаници, едно за по-големите. Има генератор за електричество, дарен от българи - част от акцията, която Манол Пейков правеше за събиране на средства за генератори. Шегуваме се, че учебното заведение е построило и къщурка на генератора - и поради условия, и с цел да наподобява по-добре.
В бомбоубежищата има още пожарогасители, вентилация, вода. А можеше нищо от това да не се постанова, в случай че учениците не трябваше да слизат в тях, когато руснаците тероризират страната им.
Вече си тръгваме от гимназията. Спираме обаче за непланирана среща - приказваме с майката на украински воин, прекарал 10 месеца в съветски плен. Бил покорен на остров Змейний в оня момент, когато се роди фразата, която праща съветския боен транспортен съд нахуй.
Украйна дава на съветските пленници достъп до телефон, да не приказваме за храна и здравна грижа. Руснаците дават на военнопленниците от Украйна ужаси, които са сложни за преразказ. Дамата, майка на този боец, който продължава да служи и през днешния ден, работи в Болградската гимназия, таман натам се е и запътила, когато ни среща. Освен синът ѝ, който е бил в плен, в армията са още брачният партньор ѝ и другият ѝ наследник. Не влизаме в детайлности за престоя в плен, само че по очите ѝ се вижда. На разлъка я прегръщам и ѝ благодаря. Тя пък благодари на мен - че пишем, че описваме какво е в действителност тук.
А на мен ми е неловко да ми благодарят. Двамата ѝ синове са в армията, брачният партньор ѝ също, пазят и мен, и вас, и родителите ви, и децата ви, и приятелите, и дома ви. Пазят живота ви.
Толкова доста можем да създадем за Украйна, а ние все отхвърляме - като държавна единица, като Европейски съюз, като защитителен съюз НАТО, като Запад. Затова имам един апел - в случай че не друго, то най-малко в никакъв случай повече нямайте подозрения учи ли се български език в Украйна, “потиска ” ли Украйна бесарабските българи и на чия страна са те. Руската агитация ще каже, че тук има хора, които желаят да са част от Русия. Не го виждам нито по описа на майката на военнопленика от остров Змейний (впрочем с нея си приказваме още веднъж на български), нито в падналите герои, родом от тези земи, нито в украинските флагове, които се веят на всички места, нито в диалозите си с хората тук.
Докато пиша този текст от коридора на културния център в Болград малко преди да настъпи моментът за потегляне поради комендантския час, едно малко момченце със сини очи ми се усмихва. След минутка дребният господин се снима до Шевченко и Ботев, знаците на петото издание на кинофестивала “ОКО ”. На това момченце изискуем помощта си. Трябва ли то да спи в бомбоубежището, до момента в който баща му е на война, щом Русия може да бъде победена?
Специален делегат на ФрогНюз в Болград: Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ