Калин Врачански, който не се страхува да каже истината: За протестите, шуробаджанащината и политическата апатия
В дни, в които улиците приказват по-силно от институциите, Калин Врачански застава пред Мариян Станков – Мон Дьо в " Храмът на историите ", с цел да изрече думи, които от дълго време са събирали тежест вътре в него. Това не е диалог на артист, който търси улеснение. Това е диалог на човек, който е оставил функциите зад тила си и се пробва да назове истината такава, каквато я усеща.
Още първоначално Врачански слага звук, който не позволява съмнение. „ Хората още веднъж са на улиците, тъй като ръководещите ни политици започнаха толкоз безобразно да дирижират цялата страна. И може би дори закъсняхме за тези митинги “, споделя той. В това изречение се събират и гневът, и разочарованието, и една зряла умереност по отношение на политическата обстановка, която от години тласка обществото към следващия гърмеж от неодобрение.
„ Шуробаджанащината е на всички места във властта “
Сред думите, които най-силно отекват, стоят неговите обвинявания към политическата просвета у нас. „ Шуробаджанащината е на всички места във властта “ – изречение, което той не произнася като скимване, а като извод от наблюдаване, натрупвано дълго. По думите му това не е просто неприятен табиет, а цинизъм, трансфорат в управническа процедура.
От сходна среда разумно произтичат и честите избори, които не трансформират нищо, а единствено разкриват дълбочината на апатията. Според него обстоятелството, че изборната интензивност е „ едвам 20% “, приказва за „ хора, които са малко отвратени от цялата история “. Няма по какъв начин страна да бъде ръководена стабилно от политици, които сами подкопават доверието към себе си.
Врачански е безапелационен, че партиите сами се компрометират: „ Нито една от тях не съумява да удържи на думите си “ – постоянно се намира обстановка, в която обещанията се оказват комфортна променлива, а обединенията – нещо, което през вчерашния ден е било немислимо, само че през днешния ден се оправдава с „ държавническо мислене “.
Образованието – слабата точка, която ни прави уязвими
Актьорът насочва взор към една по-тиха, само че може би най-дълбока рана – образованието. Според него то е „ на ниско равнище “, а резултатът е общество, което елементарно попада в клопката на подправените вести, на инцидентни отзиви и на лица без експертиза. „ Оставяйки хората податливи на подправени вести и отзиви на някого си, който даже не е престиж “ – споделя той.
Това не е укор към хората, а към средата, която ги оставя без принадлежности да разграничават логичност от операция. По неговите думи в такава среда страхът става по-силен от размисъла, а недоверието – по-силно от обстоятелствата.
Паралел с Русия – предизвестие, което звучи обезпокоително
Една от най-острите му мисли идва, когато прави паралел с друга страна – не като историческо съпоставяне, а като предизвестие. Врачански припомня за Русия след перестройката, където „ остарелият режим стартира да се постанова отначало “. Опасенията му са ясни: „ да не стане и тук по този начин “.
Причината за това безпокойство е не толкоз политическа, колкото човешка. Той показва образци за „ хора в арести, които без доказателства стоят там, единствено тъй като си неуместен за някого “. За Врачански това е признак на страна, която стартира да губи опорите, върху които би трябвало да стои – правда, бистрота, правдивост.
Думите на учителя, които звучат като диагноза
В края на своята политическа оценка артистът цитира своя учител Никола Гълъбов: „ Българският народ търпи на доста неща – на пердах, на апетит, на мраз, обаче не може да търпи на пари. “
Тези думи звучат като философско наблюдаване, само че и като самобитен коментар към сегашното – до каква степен може да бъде притиснато едно общество и по кое време идва моментът, в който мълчанието се трансформира в улица, а улицата – в единствената естрада.
Спомените от детството – когато политиката беше надалеч
Разговорът пред Мон Дьо се пречупва и през предишното. Врачански се връща в Роман – своето детство и първите си мемоари за свят, който тогава е бил усамотен, спокоен, съвсем изолиран от огромните политически земетресения. „ Малък град, страховит за това време “ – споделя той. Но и град, в който „ доста от нещата от същинския живот не доближиха до нас “.
Така митингите от ’97–’98 година за него са останали „ единствено по малкия екран “. Били са фрагменти от различен свят, в който хора крещят, търсят правдивост, смъкват държавни управления – а той стои надалеч от всичко това.
Семейството му подкрепяло измененията. Това от време на време ги превръщало в обект на коментар, който е останал в паметта му с мъчителна изясненост. „ Чух зад тила си: ‘Не, това са на тия, на СДС-арите, децата.’ “ Личен спомен, който носи ехтене от ера, в която политиката разделяше даже деца.
Академията – свят, който го трансформира вечно
Преместването в академията е преломен миг – освен в кариерата, само че и в личното му чувство за живот. „ Видях един напълно друг свят, който пъклен доста ми хареса. “
Майка му постоянно му е напомняла по какъв начин първоначално „ цялостен трепереше от неспокойствие “ на сцената. Тази искра, споделя той, е нещо, което е не запомнил, само че което тогава се е запалило надълбоко в него – първото осъзнаване на пристрастеност, която по-късно ще се трансформира в специалност и орис.
Любовта – история, която не следва правила
Врачански се прям е и когато приказва за персоналния си живот. С усмивка си спомня първата среща със Златина – майката на щерка му и щерка на артиста Краси Ранков. „ Той ме погледна и сподели: ‘Имам пушка’ “ – смешка, която е сложила самобитно начало на история, в която тогава никой не е предполагал какво ще се случи.
Връзката им в началото не съумява – дистанцията се оказва прекомерно огромно. „ Опитахме съвсем година да бъдем дружно, само че не се получи поради огромното разстояние. Останахме другари. “
Но времето, което тогава ги разделя, ги събира 10 години по-късно. Врачански разказва Златина с удивление, което не се нуждае от декорация: „ Тя е доста яка. Наистина. И по тази причина би трябвало да бъда задоволително крепък, с цел да бъда до нея. “
Това е самопризнание на мъж, който към този момент не играе роля. Това е думата „ семейство “, произнесена по този начин, както би трябвало да прозвучи – не като декларация, а като схващане.
