Ректорът на СУ: Заменихме мечтите на Левски за идеали с копнежи по смартфони и маркови маратонки
" В дни като днешния обаче, изправяйки се пред неговия лик, е редно да си зададем въпроса – успяхме ли като общество да сбъднем неговите завещания? Продължаваме ли да мечтаем за всемирен дела и идеали или ги подменихме с копнежи по последните модели смарт телефони и маркови маратонки, по първокласни парцели и офшорни банкови сметки? Не предадохме ли концепциите му за чиста и свята република, в която всички би трябвало да са равни пред закона, заменяйки ги с подлостта на оцеляването, гражданското примирие и лицемерието на конформизма? " Това съобщи пред паметника на Апостола на свободата ректорът на Софийския университет проф. Георги Вълчев по време на тържествената възпоменателна гала довечера.
Ето и цялото слово на проф. Георги Вълчев:
На този ден и на това място преди 151 години беше прекършен един млад живот. На черното бесило в покрайнините на София тогава увисна карловецът Васил Иванов Кунчев. Посрещна гибелта си самотно, като че ли зарязан от своите съидейници и сподвижници, с цел да се трансформира последователно през миналите години в пример за публичен и политически деятел, в приключен народен блян, с който генерации българи към този момент съпоставят своите политици! " Най-добрият ни българин ", както инстинктивно още неговите съвременници го нарекоха, съумя да завоюва сърцата на хората, защото осъзна точните потребности на това гранично време и формулира просто и ясно дилемите, които трябваше да бъдат решавани тогава от българската нация. Нещо повече - с държанието и гибелта си той направи допустимо цялостен един народ да заживее с упованието за близкото допиране до най-великото човешко завладяване - концепцията за свободата!
Това е мъчно измеримата като историческа заслуга задача на Апостола. При осъществяването й той съумя да кръстоса надлъж и нашир " цяло Българско ", откри време да се допре до душите и мозъците на елементарните българи, да ги трансформира в почтени хора, жадуващи едно по-справедливо бъдеще за своите деца!
Пръв Левски прозря простата истина, че в случай че желаеме да бъдем уважавани, сами би трябвало да решаваме проблемите си, сами би трябвало да подредим личния си двор, където без разлика на етнос и религия можем да живеем всички дружно. Единствен той самоуверено и намерено съобщи на тогавашния ни политически хайлайф, че освобождението е дело допустимо единствено за свободни духом хора и стартира да работи непосредствено с тях, говорейки разбираемо на техния всекидневен език.
Нагърбвайки се с една съвсем непостижима задача, той се трансформира в обединителната фигура за цялата ни революционна емиграция, която с помощта на него осъзна, че българското бъдеще не би трябвало да се дефинира от кабинетите на една или друга велика мощ и от случайностите на огромната политика. С делото, с живота и саможертвата си Васил Левски се трансформира в най-яркото доказателство, че в хода на човешката история няма задни порти и в случай че желаеме като народ да оставим неизлечима диря в нея, би трябвало да минем през парадния й вход, пък било то и с цената на доста свидни жертви!
В дни като днешния обаче, изправяйки се пред неговия лик, е редно да си зададем въпроса – успяхме ли като общество да сбъднем неговите завещания? Продължаваме ли да мечтаем за всемирен дела и идеали или ги подменихме с копнежи по последните модели смарт телефони и маркови маратонки, по първокласни парцели и офшорни банкови сметки? Не предадохме ли концепциите му за чиста и свята република, в която всички би трябвало да са равни пред закона, заменяйки ги с подлостта на оцеляването, гражданското примирие и лицемерието на конформизма? Не изпразнихме ли от наличие и смисъл думи като дълг, достолепие, чест, криейки се зад високопарни слова и заучени кухи изречения?
Вместо за жадуваните независимост и тъждество не сме ли подготвени през днешния ден доста по-охотно да се пребиваме до гибел за свободно паркомясто или отнето преимущество на пътя? Не позволихме ли на кресливия подправен национализъм да подкопае основите на обичайна за обществото ни приемливост към другостта, с помощта на която сме оцелявали епохи наред?
Не се ли превърнахме в последна сметка в плебеи на внушените ни страхове, че някой тайно унищожава личната ни страна и не допуснахме ли изцяло непринудено да оголим цели региони от нея като спряхме да поставяме даже обикновени грижи и оставихме на разрухата домовете и родните места на дедите ни? Не се ли поддадохме на изкушението да въздишаме по-често по предишното, вместо да погледнем бъдещето и да потърсим посоките на днешния ден към него?
Зная, че в дни като днешния всичките тези въпроси терзаят всеки един мислещ жител и това е повода към този момент 151 години след ония паметни събития модерна България да осъмва в деня на самотната крах на Апостола на свободата с изключение на с разбираема тъга и с нежна вяра. С тъгата по един рано убит живот и с вярата, че в сложни за страната ни моменти, че във времена на бъдещи тествания тази земя и този народ още веднъж ще родят горди и почтени персони, които ще вдъхнат на обърканото ни общество нова религия и смели фантазии!
Да живее България! "
Ето и цялото слово на проф. Георги Вълчев:
На този ден и на това място преди 151 години беше прекършен един млад живот. На черното бесило в покрайнините на София тогава увисна карловецът Васил Иванов Кунчев. Посрещна гибелта си самотно, като че ли зарязан от своите съидейници и сподвижници, с цел да се трансформира последователно през миналите години в пример за публичен и политически деятел, в приключен народен блян, с който генерации българи към този момент съпоставят своите политици! " Най-добрият ни българин ", както инстинктивно още неговите съвременници го нарекоха, съумя да завоюва сърцата на хората, защото осъзна точните потребности на това гранично време и формулира просто и ясно дилемите, които трябваше да бъдат решавани тогава от българската нация. Нещо повече - с държанието и гибелта си той направи допустимо цялостен един народ да заживее с упованието за близкото допиране до най-великото човешко завладяване - концепцията за свободата!
Това е мъчно измеримата като историческа заслуга задача на Апостола. При осъществяването й той съумя да кръстоса надлъж и нашир " цяло Българско ", откри време да се допре до душите и мозъците на елементарните българи, да ги трансформира в почтени хора, жадуващи едно по-справедливо бъдеще за своите деца!
Пръв Левски прозря простата истина, че в случай че желаеме да бъдем уважавани, сами би трябвало да решаваме проблемите си, сами би трябвало да подредим личния си двор, където без разлика на етнос и религия можем да живеем всички дружно. Единствен той самоуверено и намерено съобщи на тогавашния ни политически хайлайф, че освобождението е дело допустимо единствено за свободни духом хора и стартира да работи непосредствено с тях, говорейки разбираемо на техния всекидневен език.
Нагърбвайки се с една съвсем непостижима задача, той се трансформира в обединителната фигура за цялата ни революционна емиграция, която с помощта на него осъзна, че българското бъдеще не би трябвало да се дефинира от кабинетите на една или друга велика мощ и от случайностите на огромната политика. С делото, с живота и саможертвата си Васил Левски се трансформира в най-яркото доказателство, че в хода на човешката история няма задни порти и в случай че желаеме като народ да оставим неизлечима диря в нея, би трябвало да минем през парадния й вход, пък било то и с цената на доста свидни жертви!
В дни като днешния обаче, изправяйки се пред неговия лик, е редно да си зададем въпроса – успяхме ли като общество да сбъднем неговите завещания? Продължаваме ли да мечтаем за всемирен дела и идеали или ги подменихме с копнежи по последните модели смарт телефони и маркови маратонки, по първокласни парцели и офшорни банкови сметки? Не предадохме ли концепциите му за чиста и свята република, в която всички би трябвало да са равни пред закона, заменяйки ги с подлостта на оцеляването, гражданското примирие и лицемерието на конформизма? Не изпразнихме ли от наличие и смисъл думи като дълг, достолепие, чест, криейки се зад високопарни слова и заучени кухи изречения?
Вместо за жадуваните независимост и тъждество не сме ли подготвени през днешния ден доста по-охотно да се пребиваме до гибел за свободно паркомясто или отнето преимущество на пътя? Не позволихме ли на кресливия подправен национализъм да подкопае основите на обичайна за обществото ни приемливост към другостта, с помощта на която сме оцелявали епохи наред?
Не се ли превърнахме в последна сметка в плебеи на внушените ни страхове, че някой тайно унищожава личната ни страна и не допуснахме ли изцяло непринудено да оголим цели региони от нея като спряхме да поставяме даже обикновени грижи и оставихме на разрухата домовете и родните места на дедите ни? Не се ли поддадохме на изкушението да въздишаме по-често по предишното, вместо да погледнем бъдещето и да потърсим посоките на днешния ден към него?
Зная, че в дни като днешния всичките тези въпроси терзаят всеки един мислещ жител и това е повода към този момент 151 години след ония паметни събития модерна България да осъмва в деня на самотната крах на Апостола на свободата с изключение на с разбираема тъга и с нежна вяра. С тъгата по един рано убит живот и с вярата, че в сложни за страната ни моменти, че във времена на бъдещи тествания тази земя и този народ още веднъж ще родят горди и почтени персони, които ще вдъхнат на обърканото ни общество нова религия и смели фантазии!
Да живее България! "
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ