Британският бежанец: По грешен път сме поели
В днешния празничен ден, рубриката „ Британският емигрант “ ни споделя за традициите през месец март, само че и за едно планувано и много комплицирано пътешестване.
Хелоу mate!
Вързахте ли мартеници на 100 души? Actually, когато четете тези редове ще е към този момент 2-ри март, тъй че, с цел да ми е настоящ въпросът, би трябвало да е по-скоро, разкарахте ли мартениците, които 100 индивида ви вързаха през вчерашния ден?
Да, доста е хубава тази традиция с мартениците в България. Харесва ми концепцията, че един ден в годината закичваш околните си с декорации от червен и бял конец, с цел да им пожелаеш здраве. Дори в китайските мартеници с пластмасови табелки на БМВ и Фики Стораро има нещо занимателно. Въпрос на усет, както е споделило това куче, до момента в който си облизвало, you know what. Въпросът е, обаче и на обичаи, тъй като както знаете Баба Марта не се състои в това (или най-малко освен в това), да купиш 20 мартеници от крайпътната сергия и да накичиш хората към теб, до момента в който не замязят на вълнена играчка, с която си е играла разгонена котка. Традицията повелява mate, да носиш мартениците, до момента в който видиш първите прелетни птици – щъркел или лястовица и да ги закачиш на някое цъфнало плодно дръвче. Всеки път, когато си се прибрал още на 1-ви и махнеш изкуствения ръкав от мартеници, които са ти връзвали през целия ден, и ги метнеш в кошчето за отпадък, някъде някое малко китайче страда, че нископлатеният му труд е останал непризнат. А в Африка, най-малко един щъркел си споделя, че няма смисъл за следващ път да бие целия път до България, щом тук хората дори една мартеница не могат да изтърпят, до момента в който го чакат.
Така че, пазете традициите mates, дръжте мартениците, докато би трябвало, не разочаровайте щъркелите.
И в случай че мислите, че днешната ми история ще е морална дрънканица отдадена на все по-краткия живот на мартениците, грубо се заблуждавате. Искам да ви опиша за едно наше странствуване, което не просто не протече по проекта, който си бяхме създали, ами напряко се случи всичко тъкмо наобратно.
Още в самото начало всичко стартира доста, но доста неверно. Наши другари ни поканиха през уикенда да ги придружим на маратона в село Локорско. Мъжът от двойката решил да взе участие на късата права, в случай че 6 км тичане по баирите (при това без да ви гони мечка) може да се смята за къса права. Неговата обичана щеше да го придружи и да го поддържа в начинанието му, като употребява случая да си направи разходка по красивата екопътека край фамозните водопади.
На първо място mate, би трябвало да при помня, че неведнъж съм изтъквал какъв брой доста аз и другите спортове се намираме в две паралелни вселени, които в никакъв случай не се допират между тях. Бягането даже не е измежду спортовете, които обичам да виждам. Извън футболните мачове на обичания ми Chelsea, ползата ми могат да приковат само дисциплини като плажен волейбол(жени), скок дължина(жени), троен скок(жени) и впрочем спортни мероприятия свързани с красиви дами по трико, които се въргалят в пясък. Маратонското тичане освен не е забавен спорт за гледане, ами си е направи неанглийски. Ако погледнем историята, и изключително военната история, ще се убедим, че бягането е по-скоро обичаен спорт за французите ha-ha.
Also, великият Gordon Matthew Sumner (известен още като Стинг) го е дефинирал още през далечната 1988г.
“A gentleman will walk but never run ”, твърди Стинг в песента си “Englishman in New York ”. И аз категорично извършвам съвета му цялостен живот.
Въпреки това българското в мен (разбирай, брачната половинка ми) надви и ние дружно взехме решение да придружим нашите другари на неделна разходка до Локорско. Ходили сме към този момент там и съм ви разказвал за красивата екопътека, която е подобаваща даже за бебешка количка.
Изследователската ми душа, обаче не можеше да се помири, че няма да посетим някоя нова дестинация и по тази причина се обърнах към обичания ми лист със средновековни манастири в покрайнините на София, останал в историята като Мала Света гора. От истинския лист с 14 манастира, който съм синтезирал, намиращите се в региона към Локорско към този момент ги бяхме посещавали. Но защото тези описи са разтегливо разбиране и другите източници дават разнообразни обекти като част от комплекса, взех решение да изляза от Пилигримския си маршрут и погледнах този на Столична община. Преди 10-ина години общината в партньорство с една фондация са подхванали самодейност по възобновяване на зелените направления до Мала Света гора и измежду обектите посочени от тях попада и Подгумерския манастир „ Свети Димитър “.
Манастирът е издигнат през XI в., само че в края на XIVв. е опустошен от турците. Около двеста години по-късно е възобновен благодарение на известния български светец Пимен Зографски. Част от стенописите в църквата даже са негово дело. Апропо, свети Пимен има доста забавна история. Роден в София, той остава сирак като дребен, замонашва се и поема към Атон. Там прави една камара чудеса и когато е 55-годишен св. Георги му се явява насън и му споделя, че работата му не е да се излежава на третия ръкав на Халкидики, ами да обикаля поробените български земи и да проповядва вярата. Над 300 църкви и 15 манастира построил и обновил свети Пимен, до момента в който най-после не умрял в Черепишкия манастир. Там обаче турците също създали разгром и откакто манастирът бил опустошен, суходолски монаси разкрили гроба му и пренесли мощите му в своя манастир. Тук уловката е, че Суходолски манастир се наричал някой от манастирите край днешния хубав сръбски град Княжевац. И по този начин и до през днешния ден мощите на един от дребното хора, които могат да се нарекат кореняк-софиянец почиват в чужбина.
The point is, че отвън странното име на селото, край което е издигнат Подгумерския манастир звучи като legit дестинация. А и беше единствено на 10 км Локорско.
В деня на маратона ние of course закъсняхме за срещата. Казвам of course, тъй като както знаете съм в компания с цели две дами. Освен брачната половинка ми Додо, все по-пълноправен член на дребното ни семейство е и 3-годишната ни щерка Ева. А, тя в последно време е изключително взискателна към външния си тип и в случай че от мен е наследила луничките, то от майка си definitely е взела неотстъпчивия и враждебен темперамент. В ранната неделна заран този темперамент се материализира в фамилен скандал съпроводен с писъци, плач и тръшкане по земята в отбрана на дантелена рокля за балет, с която моята щерка твърдеше, че ще облече за разходка в полите на Стара планина. Не единствено твърдеше това, Ева беше подготвена да брани със зъби (макар и единствено 22 все още) и нокти (лакирани с фулмастер) това свое изконно женско право. Well, събитието, което дребната ми принцеса беше подценила е, че отсреща си имаше майката, от която е наследила чепатия си темперамент. Така с цената на доста закани и плач (признавам, че и аз си поплаках по едно време) детето беше облечено уместно за излет и натоварено дружно с нас в колата, въпреки и с близо 40-минутно забавяне.
Уговорката ни с нашата другарка беше, че ще се намерим по трасето на маратона. Тя мислеше да чака своя обичан при водопадите, в края на маршрута му и когато той мине около нея да му даде ключа за колата им, с цел да може той откакто финишира, напряко да се преоблече в колата и да пристигна при нас и да си създадем пикник.
Когато ние пристигнахме, маратонът към този момент течеше с цялостна мощ. Паркирахме при започване на екопътеката и тръгнахме около водопадите, а първите бегачи към този момент се появиха, край нас бързащи за финала. Додо и приятелката й от самото начало поддържаха мобилна връзка с конкретизиране кой къде се намира и по какъв начин ще се срещнем по пътя. Тя сподели, че е намерила чудна полянка край реката с пейки и ние побързахме да стигнем до нея преди обичаният й да е минал по трасето. Уточнихме се даже, че на едно място реката би трябвало да се пресече по спонтанен брод от нахвърляни камъни и откакто преминахме и продължихме да се разминаваме с плувнали в пот маратонци внезапно видяхме нашият другар да се задава по трасето. Поздравихме го, скандирахме името му на няколко езика, само че не скрихме взаимното си удивление, че нито ние, нито той сме срещнали гаджето му по пътя.
Нашият човек ни подмина по пътя към финала, а Додо се зае с нови координационни диалози с приятелката му, която сякаш го чака, с цел да му даде ключовете от колата.
В рамките на бързия 5-минутен chat (такъв какъвто единствено дами могат да проведат по телефона), тя внезапно се усети, че повече от половин час сякаш чака край трасето, а до момента нито един бегач не е минал около нея. На фона на обстоятелството, че около нас минаха една камара маратонци включително й годеникът й, анализът сочеше, че тя може би вероятно чака на неверното място. Разбрахме се, тя да побърза да тръгне назад към финала, с цел да даде на приятеля си ключа, преди да е заледен, потен след 6 километра бягане, а ние също да се върнем по трасето и да ги чакаме край водопадите.
Тръгнахме с мудна крачка наопаки, леко развеселени от историята по какъв начин нашите другари тичат по разнообразни трасета и до момента в който се носехме с бодра крачка към този момент в посока на другите маратонци, внезапно против нас се зададе още веднъж нашият другар бегач. Не знам нашите физиономии какви са били, само че неговата беше почтена за фотография. След като беше тичал 6 километра. Финиширал и се върнал назад по трасето, с цел да търси своята обичана, която сякаш го чака от самото начало с bloody ключ, и вместо нея още веднъж среща нас.
Посмяхме се много на цялата обстановка и до момента в който към този момент чертаехме сюжети дали е тръгнала по горската пътека, а се е озовала в мола, или си е харесала някой широкоплещест маратонец и е хукнала след него, нашата заблудена другарка се появи с бодра крачка от трасето.
Естествено нейната теза, беше че мъжът й е отговорен, защото й е споделил да върви по същата пътека, по която седмица по-рано са се разхождали отново, с цел да се срещнат с маршрута. Фактът, че цялото спортно трасе беше изпъстрено с указателна маркировка и тя явно е поела по една от многото пътечки, по които освен няма маркировка, ами и не минават туристи, по никакъв метод не наклони везните в негова изгода. Така на нашия другар не му остана нищо различен, с изключение на да се извини на обичаната си, че я е заблудил, да вземе най-накрая проклетите ключове и да поеме за трети път по трасето, с цел да отиде до колата и най-накрая да си облече сухи и топли облекла.
Нашият пикник не продължи дълго, тъй като гадният февруарски вятър, който владееше софийските улици реши да ни настигне и тук. Разходихме се още веднъж до Момините скали от другата страна на селото и поехме към Подгумерския манастир, който actually трябваше да е главната ни дестинация.
В края на китното село Подгумер, измежду красиви хълмисти поляни, около дерето на една не изключително огромна река, единствено 100-ина метра преди навигацията да ни каже, че сме достигнали крайната си дестинация пред нас се изпречи ограда със залостен (и Слава Богу) портал. На портала имаше табела с надпис „ Дом за възрастни хора с умствена назадничавост “.
През портала в далечината се виждаха остарели постройки напомнящи на фотосите на манастира, които бях гледал в интернет, а по алеята сред тях човек облечен с халат се разхождаше клатейки нервно тялото си напред-назад.
Obviously, Подгумерският манастир „ Свети Димитър “ не е наличен по никакъв метод за туристи.
Това, несъмнено, по никакъв метод не е попречило на Столична община в партньорство с една мастита фондация, да го поместят в особено изработен уебсайт като част от благородната им самодейност за възобновление на Софийската (Мала) Света гора.
Колко е възродена Мала Света гора видях с очите си през последната година. Там където има монаси, има живот и добре поддържани манастири (Гигинския манастир). Там където няма – има загрижени хора, които се стараят да поддържат, доколкото могат паметта за тези места (Буховския манастир). Виж, Столична община, тя е малко като нашата другарка с гаджето бегач, няма я на никое място по трасето.
PS.
Ако спазвате традицията с мартениците, може да си уплътните времето, до момента в който дойдат щъркелите като посетите Фейсбук-страницата ми:
Хелоу mate!
Вързахте ли мартеници на 100 души? Actually, когато четете тези редове ще е към този момент 2-ри март, тъй че, с цел да ми е настоящ въпросът, би трябвало да е по-скоро, разкарахте ли мартениците, които 100 индивида ви вързаха през вчерашния ден?
Да, доста е хубава тази традиция с мартениците в България. Харесва ми концепцията, че един ден в годината закичваш околните си с декорации от червен и бял конец, с цел да им пожелаеш здраве. Дори в китайските мартеници с пластмасови табелки на БМВ и Фики Стораро има нещо занимателно. Въпрос на усет, както е споделило това куче, до момента в който си облизвало, you know what. Въпросът е, обаче и на обичаи, тъй като както знаете Баба Марта не се състои в това (или най-малко освен в това), да купиш 20 мартеници от крайпътната сергия и да накичиш хората към теб, до момента в който не замязят на вълнена играчка, с която си е играла разгонена котка. Традицията повелява mate, да носиш мартениците, до момента в който видиш първите прелетни птици – щъркел или лястовица и да ги закачиш на някое цъфнало плодно дръвче. Всеки път, когато си се прибрал още на 1-ви и махнеш изкуствения ръкав от мартеници, които са ти връзвали през целия ден, и ги метнеш в кошчето за отпадък, някъде някое малко китайче страда, че нископлатеният му труд е останал непризнат. А в Африка, най-малко един щъркел си споделя, че няма смисъл за следващ път да бие целия път до България, щом тук хората дори една мартеница не могат да изтърпят, до момента в който го чакат.
Така че, пазете традициите mates, дръжте мартениците, докато би трябвало, не разочаровайте щъркелите.
И в случай че мислите, че днешната ми история ще е морална дрънканица отдадена на все по-краткия живот на мартениците, грубо се заблуждавате. Искам да ви опиша за едно наше странствуване, което не просто не протече по проекта, който си бяхме създали, ами напряко се случи всичко тъкмо наобратно.
Още в самото начало всичко стартира доста, но доста неверно. Наши другари ни поканиха през уикенда да ги придружим на маратона в село Локорско. Мъжът от двойката решил да взе участие на късата права, в случай че 6 км тичане по баирите (при това без да ви гони мечка) може да се смята за къса права. Неговата обичана щеше да го придружи и да го поддържа в начинанието му, като употребява случая да си направи разходка по красивата екопътека край фамозните водопади.
На първо място mate, би трябвало да при помня, че неведнъж съм изтъквал какъв брой доста аз и другите спортове се намираме в две паралелни вселени, които в никакъв случай не се допират между тях. Бягането даже не е измежду спортовете, които обичам да виждам. Извън футболните мачове на обичания ми Chelsea, ползата ми могат да приковат само дисциплини като плажен волейбол(жени), скок дължина(жени), троен скок(жени) и впрочем спортни мероприятия свързани с красиви дами по трико, които се въргалят в пясък. Маратонското тичане освен не е забавен спорт за гледане, ами си е направи неанглийски. Ако погледнем историята, и изключително военната история, ще се убедим, че бягането е по-скоро обичаен спорт за французите ha-ha.
Also, великият Gordon Matthew Sumner (известен още като Стинг) го е дефинирал още през далечната 1988г.
“A gentleman will walk but never run ”, твърди Стинг в песента си “Englishman in New York ”. И аз категорично извършвам съвета му цялостен живот.
Въпреки това българското в мен (разбирай, брачната половинка ми) надви и ние дружно взехме решение да придружим нашите другари на неделна разходка до Локорско. Ходили сме към този момент там и съм ви разказвал за красивата екопътека, която е подобаваща даже за бебешка количка.
Изследователската ми душа, обаче не можеше да се помири, че няма да посетим някоя нова дестинация и по тази причина се обърнах към обичания ми лист със средновековни манастири в покрайнините на София, останал в историята като Мала Света гора. От истинския лист с 14 манастира, който съм синтезирал, намиращите се в региона към Локорско към този момент ги бяхме посещавали. Но защото тези описи са разтегливо разбиране и другите източници дават разнообразни обекти като част от комплекса, взех решение да изляза от Пилигримския си маршрут и погледнах този на Столична община. Преди 10-ина години общината в партньорство с една фондация са подхванали самодейност по възобновяване на зелените направления до Мала Света гора и измежду обектите посочени от тях попада и Подгумерския манастир „ Свети Димитър “.
Манастирът е издигнат през XI в., само че в края на XIVв. е опустошен от турците. Около двеста години по-късно е възобновен благодарение на известния български светец Пимен Зографски. Част от стенописите в църквата даже са негово дело. Апропо, свети Пимен има доста забавна история. Роден в София, той остава сирак като дребен, замонашва се и поема към Атон. Там прави една камара чудеса и когато е 55-годишен св. Георги му се явява насън и му споделя, че работата му не е да се излежава на третия ръкав на Халкидики, ами да обикаля поробените български земи и да проповядва вярата. Над 300 църкви и 15 манастира построил и обновил свети Пимен, до момента в който най-после не умрял в Черепишкия манастир. Там обаче турците също създали разгром и откакто манастирът бил опустошен, суходолски монаси разкрили гроба му и пренесли мощите му в своя манастир. Тук уловката е, че Суходолски манастир се наричал някой от манастирите край днешния хубав сръбски град Княжевац. И по този начин и до през днешния ден мощите на един от дребното хора, които могат да се нарекат кореняк-софиянец почиват в чужбина.
The point is, че отвън странното име на селото, край което е издигнат Подгумерския манастир звучи като legit дестинация. А и беше единствено на 10 км Локорско.
В деня на маратона ние of course закъсняхме за срещата. Казвам of course, тъй като както знаете съм в компания с цели две дами. Освен брачната половинка ми Додо, все по-пълноправен член на дребното ни семейство е и 3-годишната ни щерка Ева. А, тя в последно време е изключително взискателна към външния си тип и в случай че от мен е наследила луничките, то от майка си definitely е взела неотстъпчивия и враждебен темперамент. В ранната неделна заран този темперамент се материализира в фамилен скандал съпроводен с писъци, плач и тръшкане по земята в отбрана на дантелена рокля за балет, с която моята щерка твърдеше, че ще облече за разходка в полите на Стара планина. Не единствено твърдеше това, Ева беше подготвена да брани със зъби (макар и единствено 22 все още) и нокти (лакирани с фулмастер) това свое изконно женско право. Well, събитието, което дребната ми принцеса беше подценила е, че отсреща си имаше майката, от която е наследила чепатия си темперамент. Така с цената на доста закани и плач (признавам, че и аз си поплаках по едно време) детето беше облечено уместно за излет и натоварено дружно с нас в колата, въпреки и с близо 40-минутно забавяне.
Уговорката ни с нашата другарка беше, че ще се намерим по трасето на маратона. Тя мислеше да чака своя обичан при водопадите, в края на маршрута му и когато той мине около нея да му даде ключа за колата им, с цел да може той откакто финишира, напряко да се преоблече в колата и да пристигна при нас и да си създадем пикник.
Когато ние пристигнахме, маратонът към този момент течеше с цялостна мощ. Паркирахме при започване на екопътеката и тръгнахме около водопадите, а първите бегачи към този момент се появиха, край нас бързащи за финала. Додо и приятелката й от самото начало поддържаха мобилна връзка с конкретизиране кой къде се намира и по какъв начин ще се срещнем по пътя. Тя сподели, че е намерила чудна полянка край реката с пейки и ние побързахме да стигнем до нея преди обичаният й да е минал по трасето. Уточнихме се даже, че на едно място реката би трябвало да се пресече по спонтанен брод от нахвърляни камъни и откакто преминахме и продължихме да се разминаваме с плувнали в пот маратонци внезапно видяхме нашият другар да се задава по трасето. Поздравихме го, скандирахме името му на няколко езика, само че не скрихме взаимното си удивление, че нито ние, нито той сме срещнали гаджето му по пътя.
Нашият човек ни подмина по пътя към финала, а Додо се зае с нови координационни диалози с приятелката му, която сякаш го чака, с цел да му даде ключовете от колата.
В рамките на бързия 5-минутен chat (такъв какъвто единствено дами могат да проведат по телефона), тя внезапно се усети, че повече от половин час сякаш чака край трасето, а до момента нито един бегач не е минал около нея. На фона на обстоятелството, че около нас минаха една камара маратонци включително й годеникът й, анализът сочеше, че тя може би вероятно чака на неверното място. Разбрахме се, тя да побърза да тръгне назад към финала, с цел да даде на приятеля си ключа, преди да е заледен, потен след 6 километра бягане, а ние също да се върнем по трасето и да ги чакаме край водопадите.
Тръгнахме с мудна крачка наопаки, леко развеселени от историята по какъв начин нашите другари тичат по разнообразни трасета и до момента в който се носехме с бодра крачка към този момент в посока на другите маратонци, внезапно против нас се зададе още веднъж нашият другар бегач. Не знам нашите физиономии какви са били, само че неговата беше почтена за фотография. След като беше тичал 6 километра. Финиширал и се върнал назад по трасето, с цел да търси своята обичана, която сякаш го чака от самото начало с bloody ключ, и вместо нея още веднъж среща нас.
Посмяхме се много на цялата обстановка и до момента в който към този момент чертаехме сюжети дали е тръгнала по горската пътека, а се е озовала в мола, или си е харесала някой широкоплещест маратонец и е хукнала след него, нашата заблудена другарка се появи с бодра крачка от трасето.
Естествено нейната теза, беше че мъжът й е отговорен, защото й е споделил да върви по същата пътека, по която седмица по-рано са се разхождали отново, с цел да се срещнат с маршрута. Фактът, че цялото спортно трасе беше изпъстрено с указателна маркировка и тя явно е поела по една от многото пътечки, по които освен няма маркировка, ами и не минават туристи, по никакъв метод не наклони везните в негова изгода. Така на нашия другар не му остана нищо различен, с изключение на да се извини на обичаната си, че я е заблудил, да вземе най-накрая проклетите ключове и да поеме за трети път по трасето, с цел да отиде до колата и най-накрая да си облече сухи и топли облекла.
Нашият пикник не продължи дълго, тъй като гадният февруарски вятър, който владееше софийските улици реши да ни настигне и тук. Разходихме се още веднъж до Момините скали от другата страна на селото и поехме към Подгумерския манастир, който actually трябваше да е главната ни дестинация.
В края на китното село Подгумер, измежду красиви хълмисти поляни, около дерето на една не изключително огромна река, единствено 100-ина метра преди навигацията да ни каже, че сме достигнали крайната си дестинация пред нас се изпречи ограда със залостен (и Слава Богу) портал. На портала имаше табела с надпис „ Дом за възрастни хора с умствена назадничавост “.
През портала в далечината се виждаха остарели постройки напомнящи на фотосите на манастира, които бях гледал в интернет, а по алеята сред тях човек облечен с халат се разхождаше клатейки нервно тялото си напред-назад.
Obviously, Подгумерският манастир „ Свети Димитър “ не е наличен по никакъв метод за туристи.
Това, несъмнено, по никакъв метод не е попречило на Столична община в партньорство с една мастита фондация, да го поместят в особено изработен уебсайт като част от благородната им самодейност за възобновление на Софийската (Мала) Света гора.
Колко е възродена Мала Света гора видях с очите си през последната година. Там където има монаси, има живот и добре поддържани манастири (Гигинския манастир). Там където няма – има загрижени хора, които се стараят да поддържат, доколкото могат паметта за тези места (Буховския манастир). Виж, Столична община, тя е малко като нашата другарка с гаджето бегач, няма я на никое място по трасето.
PS.
Ако спазвате традицията с мартениците, може да си уплътните времето, до момента в който дойдат щъркелите като посетите Фейсбук-страницата ми:
Източник: flashnews.bg
КОМЕНТАРИ