В деня след като баща ми почина през август във Вашингтон, окръг Колумбия, изнасях боклука в жилищната сграда на родителите ми, когато бях засечен от бъбрив 60-годишен -стар портиер от Ел Салвадор – ще го наречем Сезар – който за много краткото време, откакто познаваше баща ми, според съобщенията е имал двуцифрени часове разговори с него.
Чувайки, че баща ми е починал от рак на простатата, след като лекарите му са му наложили контрапродуктивни, но изключително доходоносни химиотерапии, Сезар изказа своите съболезнования и продължи да ми разказва за последния си сблъсък със здравната система на САЩ. Това се случи, след като той получи сърдечен удар на улицата и случайни минувачи извикаха ченгета срещу него, предполагайки, че е пиян.
В крайна сметка той се озова в болницата, където му беше представена банкнота от 80 000 долара в замяна на лукса да не умре. Докато беше в болница, той получи телефонно обаждане от работодателя си, който го информира, че е уволнен заради инфаркт, вместо да се появи на работа.
След като е живял в САЩ в продължение на 20 години като работник без документи, Сезар веднага ще се върне в Салвадор, каза той, но възрастният му син все още се придържа към идеята за „el sueño americano“ или американската мечта. Той сви рамене с усмивка на примирение и се впусна в енергичен разказ за поредното нещастие в така наречената земя на свободните.
Двадесет години, така се случи, беше точният период от време, който бях прекарал досега, избягвайки САЩ, моята родна страна, като чумата – по различни причини, като например желанието да не влизам във вечни дългове в случай на спешна медицинска помощ. Избягването стана по-трудно, когато родителите ми се върнаха в родината от Барселона през 2021 г. поради предизвикана от пандемията на коронавирус пропуск в преценката.
Разбира се, като се има предвид паспортът ми в САЩ, винаги съм можел да избирам други нации, в които да прекарам времето си – включително Ел Салвадор, все по-популярна дестинация за привилегированата тълпа „емигранти“ гринго, но не толкова безопасно място за средностатистическия салвадонец благодарение до голяма степен на многобройните десетилетия на подкрепян от САЩ десен държавен терор.
И все пак за много салвадорци и безброй други хора, които са потърпевши от подхранваната от САЩ мизерия, цялата „американска мечта“ по някакъв начин е запазила мистиката си въпреки факта, че реалността на място в самите САЩ е толкова често ужасяващо.
Като начало, вътрешен пейзаж на бедност, бездомност, масово лишаване от свобода, масови стрелби и престъпно скъпи възможности за здравеопазване, образование и жилище едва ли би трябвало да представлява нещо от мечтите.
А за имигрантите без документи панорамата може да бъде дори още по-гротескна, какво се отнася до широко разпространената дискриминация, ксенофобския витрион и усилията на правителството на САЩ да отнема деца от родители, търсещи убежище, и по друг начин да превърне живота в ад за хората, които играят огромна роля в поддържане на икономиката на САЩ.
През май осем души бяха убити в тексаския град Браунсвил на границата между САЩ и Мексико, когато SUV се вряза в група предимно венецуелски пешеходци близо до приют, обслужващ бездомни хора и бежанци.
Малко преди този инцидент група мои венецуелски и колумбийски приятели – които срещнах през февруари в Панама, когато излязоха от огромното гробище за бежанци, известно като Дариен Гап на път за САЩ – преминаха в Ел Пасо, друг Граничен град в Тексас. Те бяха задържани от имиграционния персонал на САЩ, който, както ми казаха, общуваше главно чрез ругатни.
Венецуелците в групата в крайна сметка бяха откарани със самолет до Аризона и изхвърлени обратно в Мексико; колумбийците бяха освободени на временна „свобода“ в САЩ, което бързо се оказа неприятно.
Няколко дни след „свободата“, един от колумбийците ми изпрати съобщение от тротоара на Ел Пасо, където спеше, за да ме попита за връщане в Колумбия, където, каза той, хората поне не са толкова вкаменени, че да не искат дори говорете с нуждаещите се. САЩ бяха невъзможна страна, оцени моят приятел, „особено ако си беден“.
Толкова за „американската мечта“.
Защо тогава мечтата продължава да съществува в глобалното въображение?
Разбира се, фантазиите могат да бъдат необходимо разсейване от ежедневното страдание – и не по-малко в Колумбия, където подкрепяният от САЩ десен държавен терор от името на глобалния капитализъм уби хиляди и хиляди селски фермери и други колумбийци. В такива ситуации мечтата за физическа и икономическа безопасност може да бъде шамандура, дори ако случайно е свързана със страната, отговорна за унищожаването на мечтите на всички.
Има други причини, поради които митологията на американските сънища е толкова устойчива. Има глобален обхват на американската „култура“, т.е. бързо хранене, филми и общо бездушно консуматорство, което въпреки това е разбираемо привлекателно за бедните по света.
Американската мечта също е много подходяща за епохата на социалните медии, която така или иначе е свързана изцяло с рекламиране на фалшиво щастие. Въпреки категорично мрачните им обстоятелства в САЩ, моите колумбийски приятели незабавно се заеха да създадат оптимистични TikTok продукции – на фона на регетон музика – за да популяризират въображаема версия на новия си живот пред приятели у дома. В едно видео един от моите приятели се разхождаше по тротоара, блажено размахвайки пазарски чанти.
Още през 2008 г. тогавашният президент на САЩ Джордж Буш отбеляза: „Капитализмът на свободния пазар е много повече от икономическата теория. Това е двигателят на социалната мобилност, магистралата към американската мечта. За честта на лингвистично предизвикания бивш президент, всичко това беше поне граматически правилно.
Но истината по въпроса е, че насочваният от САЩ свободен пазарен капитализъм – и неговото налагане, често с оръжие, върху други страни – е това, което движи голяма част от миграцията на първо място.
Забравете „магистралата към американската мечта“. Единственото място, където минава тази магистрала, е кошмар.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
