В деня на Задушница Николай Попов – бащата на загиналата

В деня на Задушница Николай Попов – бащата на починалата Сияна – изрече думи, които раздрусаха десетки хора в обществените мрежи. „ Толкова е безумно да вървиш на гроб на дете “, написа той, описвайки болката от загуба, която дефинира като изцяло предотвратима – резултат от „ чисто безхаберие “ и „ непознати неточности “.

В разтърсващото си обръщение бащата приказва за празната детска стая, останала непокътната – като че ли Сияна просто е излязла за учебно заведение. Дрехите, моливите, играчките са там, само че нея я няма. „ И си даваш сметка, че това е вечно “, написа той. Завинаги разделяне на живота на „ преди “ и „ след “. Преди – когато е имало смях, диалози в колата, дребни елементарни мигове. След – когато всичко това се трансформира в невъзможна фантазия.

Думите му са освен персонална изповед, само че и мъчителен въпрос към обществото – за отговорността, за закона, за цената, която родителите заплащат. И за тези дребни, елементарни моменти с децата, които постоянно одобряваме за даденост, до момента в който не стане късно.

Ето какво написа Попов:

" Задушница е. Толкова е безумно да вървиш на гроб на дете.
Гибел провокирана от непознати неточности, изцяло предотвратима.
Чисто безхаберие.
Стаята е непокътната, стои като че ли тя е отишла на учебно заведение, облеклата, моливите, играчките, всичко е там. Но нея я няма.
И си даваш сметка, че това е вечно. Не за ден, два. Минута, две.
Завинаги.
Ужасно е…
Вещите остават, могат да стоят хиляди години…
Буцата става още по огромна, стиска те за гърлото и не можеш нищо да направиш.
Отнеха децата ни, платихме ужасяващ налог, тъй като тук е по този начин.
Закона е врата в полето.
Не зная дали си давате сметка за мащаба на тази покруса. Какво е да влезеш в празната стая, да гледаш старите фотоси, да делиш на преди и след.
Когато тя беше жива……тогава бяха хубавите дни, а към този момент е друго.
Всичко това, което е всекидневие, което от време на време желае да бързаш-става фантазия. Невъзможна фантазия.
Да заведа Сияна на учебно заведение, да дърдорим в колата.
Да приберем някоя клета животинка от улицата.
Какви щастливи, обикновенно човешки мигове.
Пазете ги. Те са доста, доста скъпи.
Хода на живота е нечовечен, когато загубиш най-скъпото си даваш сметка за дребните неща. Оказва се, че са най-важни. Прегръдката на детето ти, усмивката, смехът.
Стоя в празната стая и отново се питам-нямаше ли по какъв начин да я спася?
Защо я пуснах, за какво?
Все въпроси, с отговор без смисъл.
Никой не може да върне времето обратно.
Пазете миговете, обичайте децата си, майките, бащите.
Тук сме краткотрайно и сме за малко.
Дори не знаем докога….
Мир на душите им. "