Проф. Атанас Атанасов: Хората, които ходят на театър, не са онези с многото пари
В деня на Световния ден на театъра „ Новини.бг.” потърси за изявление един от най-популярните и обичани български актьори - проф. доктор Атанас Атанасов. Той е артист, изиграл десетки функции в наши и непознати продукции в киното и театъра, режисьор, учител в НАТФИЗ. Роден е в София, приключил е тетралната академия. Бил е в трупите на държавна такса „ Ст. Киров “ - Сливен, спектакъл „ Българска войска “, Народния спектакъл „ Иван Вазов” и други От 1991 година е учител в театралната академия. От 2001 година е артист и режисьор на свободна процедура с десетки функции и постановки в разнообразни театри.
- Проф. Атанасов, Пенчо Славейков преди години е споделил, че страни, които знаят какво вършат, знаят и за какво поддържат театъра. Смятате ли, че през днешния ден, в съвремието ни, нашата страна знае какво прави и за какво поддържа или се грижи за тетъра?
- Сентенцията е годна освен през днешния ден, беше и през вчерашния ден, и когато е основана, ще е жива евентуално и доста години напред. Смятам, че в последните 30-тина години страната не се грижи за изкуството въобще. Става въпрос за основаването на уместно, съответно законодателство, което освен би облекчило работата на тетралните мениджъри, а би помогнало и в региона на висшето обучение, на изкуствата. Мисля, че законодателната и изпълнителната власт не схващат, че става въпрос за инвестиция в бъдещето. От три десетилетия те на процедура единствено ремонтират и кърпят на парче обособени закони, само че не вършат нищо значително, тъй като евентуално не знаят, не са способни да изградят системата по съвременен и сътветен метод.
- Само неналичието на нов Закон за театрите /старият е от 1947г. и се работи по него/ ли е причина да сравните обстановката в родните театри преди време с „ Авгиеви обори”?
- Ситуацията си е все същата. Има единствено няколко отвън столични театри, които работят добре и то с помощта на гения на техните мениджъри. Смятам, че конкуренцията е доста значима и в активността на театрите, с изключение на във всички останали сфери от живота. Все още съществува една уравниловка – система, която предопределя, че всички пари от всички театри отиват в Министерството на културата. От там средствата се разпределят поравно, без оглед на това дали театърът Х има 3 представления, а У – 33 месечно. Това бе въведено по времето на ръководството на премиера Иван Костов, само че продължава да съществува и аз не знам за какво. Повярвайте ми, аз играя на доста места – в държавни, в общински театри, в читалища – е, на всички места нещата са доста зле. Например театърът в Ямбол, където съм играл и поставял, се стопанисва от читалището. Настоятелството там е дало чартърен три пространства на заведения за хранене и кафенета, само че покривът тече. Това принуждава тетралната натрупа да играе от октомври до април в една зала на общината, където не може да се приказва за улеснения и комфорт. Това е единствено един от образците.
- И все пак актьорите там не престават да играят! Това ми припомня за „ Звезди в косите, сълзи в очите”. Защо към този момент 30 години няма частен спектакъл, единствено неналичието на закон ли пречи?
- Частен спектакъл към този момент не може да има, тъй като финансирането му е извънредно комплицирано. Когато няма закони, правила, система, които да уреждат връзките сред спонсори, меценати и хората на изкуството, тогава нещата не работят. Сега всеки нещо търси, нещо дава, нещо се колебае...
- Салоните са цялостни, само че казвате, че финансово нещата не вървят – това не е ли абсурд?
- Не са положителни нещата. Материалите за декори, за костюми, за атрибут, за всичко останало, са скъпи. Билетите не са на високи цени, с цел да бъдат налични за джоба на множеството българи, чийсто стандарт не е висок. Хората, които вървят на спектакъл, не са тези с многото пари.
- Твърдите, че няма положителни закони, правила и правила, само че доста ваши сътрудници се изредиха през годините на разнообразни позиции във властта. Това не донесе ли съответни изгоди?
- Сложно е, само че и просто – всичко е в ръцете на управниците. Сам министърът на културата не може да направи нищо, въпреки всичко бюджетните пари се разпределят от Министерството на културата и кабинета. Не мога да отрека, че се направиха и много неща в нашата сфера – ремонтираха се доста театри, само че като цяло и преди и в този момент ръководещата класа в никакъв случай не е била съответна на нуждите на театралите. Също по този начин и на потребителите. Работи се на парче.
- Как наподобява „ театралната естетика” във времена на владичество на интернет и обществените мрежи?
- Столичните театри имат богат и цветен репертоар. Има значими театрални обстоятелства. По отношение на чисто режисьорските разнообразни похвати, с които се работи в театъра, има огромно многообразие. Има спектакли от безспорната конвенционалност до първичен битов психологизъм. На районно равнище обаче публиката има нужда от това, което би могла да поеме най-лесно и от там нататък да се обогатява и да желае нещо по-различно и модерно. Вярвайте ми – България не е единствено София, Пловдив, Варна, Русе. Смятам, че всяка пиеса може да се направи по този начин, че да не слиза под равнището на положителния усет и да не е пошла. Вярно е също по този начин, че избрана виновност за втълпяване на негативизъм и интерес към интригите, носят медиите. Те насочват вниманието на хората като подчертават върху „ хляба и зрелищата”. Да, но животът не е единствено самун и зрелища. В резултат следим също по този начин внезапно утежняване на психологичното здраве при множеството българи. Вече си мисля, че българинът е благополучен, когато е трагичен. Той все по-често си споделя: „ Не ми е доста добре, когато всичко ми е наред”. Позитивизмът е на изгубване. Естетиката на чистата драматургия, също.
- Играл сте десетки функции и несъмнено вашите студенти в този момент ви завиждат. Кои от превъплъщенията си обаче помните?
- Не сме говорили със студентите ми по тази причина. Те идват, гледат, от време на време мълчат, различен път скачат и ме прегръщат. Аз помня сложните си функции, някои от тях са сполучливи, а други не. Вижте, виждам на специалността си много по-рационално, не я преглеждам в патетико-романтична светлина. Помня „ Лоренцачо” /Алфред дьо Мюсе/, „ В полите на Витоша”, „ Хамлет” и мн.др. Какво ли не съм играл! Имах щастието да работя с най-хубавите режисьори. Една от обичаните ми функции обаче е в „ Арт” / по текст на Ясмина Реза в „ Зад канала”/. Винаги са ме вълнували тематиките за другарството – по кое време се получава, по кое време не и така нататък. Виж във филмовите функции като че ли ми е било по-лесно и леко, не съм имал страхове и терзания. Работил съм с чудесни режисьори там – Иванка Гръбчева, Неделчо Чернев, Христо Христов, Жоро Дюлгеров и други. Преди години съм взел участие и много френски, италиански продукции. Въобще, много съм работил.
- Какви са очакванията ви за вашите ученици в този момент?
- От 1991 година преподавам в академията, преди този момент даже съм учил чужденци от Африка и Виетнам. Мога да се гордея с моите ученици. 9 индивида от дипломантите ми, към този момент работят в софийски театри, снимат и в киното, имат награди. Общувайки с тях, аз съм млад.
- Как „ зареждате акумулатора”?
- В тишина, самотност, измежду природата, пътуванията, не обичам светските шумотевици. Много е потребно да знаеш по кое време да намалиш ритъма, да поспреш, с цел да не станеш скучен. И в никакъв случай не се дразня на хората, в случай че не ме харесват. Една другарка споделя: „ Не ме обезличавай единствено с похвали, имам и недостатъци”. Помня също думите на моя професор, че нито триумфът, нито неуспехът са дефинитивни и вечно.
- Вие имате ли малко обръщение към сътрудниците си през днешния ден – по прилика с непознатите, които го вършат от 1962 година насам – Жан Кокто, Изабел Юпер, Джуди Денч и други?
- Не имам вяра в тези послания. Много са забавни есетата на Макс Фриш, изключително за актьорите. Той споделя, че „ би трябвало да се влюбиш в актьорите, тъй като другояче са непоносими, непоправими, противни дори”. Написал го е с обич, несъмнено. Но ние сме суетни, другарствата в театрите се трансформират след всяко последващо систематизиране, споделяше учителят ми. Не тъй като сме неприятни хора, а тъй като сме чувствителни и все ни се коства, че сме ощетени, недохаресвани, колкото заслужаваме. Но да си пожелаем да бъдем здрави, с цел да можем да издържим. Или пък, в случай че не можем, да се откажем в точния момент. Но да не съсипваме живота си със самоизяждане, мрънкане и да не се плашим от личните си недостатъци.
- Проф. Атанасов, Пенчо Славейков преди години е споделил, че страни, които знаят какво вършат, знаят и за какво поддържат театъра. Смятате ли, че през днешния ден, в съвремието ни, нашата страна знае какво прави и за какво поддържа или се грижи за тетъра?
- Сентенцията е годна освен през днешния ден, беше и през вчерашния ден, и когато е основана, ще е жива евентуално и доста години напред. Смятам, че в последните 30-тина години страната не се грижи за изкуството въобще. Става въпрос за основаването на уместно, съответно законодателство, което освен би облекчило работата на тетралните мениджъри, а би помогнало и в региона на висшето обучение, на изкуствата. Мисля, че законодателната и изпълнителната власт не схващат, че става въпрос за инвестиция в бъдещето. От три десетилетия те на процедура единствено ремонтират и кърпят на парче обособени закони, само че не вършат нищо значително, тъй като евентуално не знаят, не са способни да изградят системата по съвременен и сътветен метод.
- Само неналичието на нов Закон за театрите /старият е от 1947г. и се работи по него/ ли е причина да сравните обстановката в родните театри преди време с „ Авгиеви обори”?
- Ситуацията си е все същата. Има единствено няколко отвън столични театри, които работят добре и то с помощта на гения на техните мениджъри. Смятам, че конкуренцията е доста значима и в активността на театрите, с изключение на във всички останали сфери от живота. Все още съществува една уравниловка – система, която предопределя, че всички пари от всички театри отиват в Министерството на културата. От там средствата се разпределят поравно, без оглед на това дали театърът Х има 3 представления, а У – 33 месечно. Това бе въведено по времето на ръководството на премиера Иван Костов, само че продължава да съществува и аз не знам за какво. Повярвайте ми, аз играя на доста места – в държавни, в общински театри, в читалища – е, на всички места нещата са доста зле. Например театърът в Ямбол, където съм играл и поставял, се стопанисва от читалището. Настоятелството там е дало чартърен три пространства на заведения за хранене и кафенета, само че покривът тече. Това принуждава тетралната натрупа да играе от октомври до април в една зала на общината, където не може да се приказва за улеснения и комфорт. Това е единствено един от образците.
- И все пак актьорите там не престават да играят! Това ми припомня за „ Звезди в косите, сълзи в очите”. Защо към този момент 30 години няма частен спектакъл, единствено неналичието на закон ли пречи?
- Частен спектакъл към този момент не може да има, тъй като финансирането му е извънредно комплицирано. Когато няма закони, правила, система, които да уреждат връзките сред спонсори, меценати и хората на изкуството, тогава нещата не работят. Сега всеки нещо търси, нещо дава, нещо се колебае...
- Салоните са цялостни, само че казвате, че финансово нещата не вървят – това не е ли абсурд?
- Не са положителни нещата. Материалите за декори, за костюми, за атрибут, за всичко останало, са скъпи. Билетите не са на високи цени, с цел да бъдат налични за джоба на множеството българи, чийсто стандарт не е висок. Хората, които вървят на спектакъл, не са тези с многото пари.
- Твърдите, че няма положителни закони, правила и правила, само че доста ваши сътрудници се изредиха през годините на разнообразни позиции във властта. Това не донесе ли съответни изгоди?
- Сложно е, само че и просто – всичко е в ръцете на управниците. Сам министърът на културата не може да направи нищо, въпреки всичко бюджетните пари се разпределят от Министерството на културата и кабинета. Не мога да отрека, че се направиха и много неща в нашата сфера – ремонтираха се доста театри, само че като цяло и преди и в този момент ръководещата класа в никакъв случай не е била съответна на нуждите на театралите. Също по този начин и на потребителите. Работи се на парче.
- Как наподобява „ театралната естетика” във времена на владичество на интернет и обществените мрежи?
- Столичните театри имат богат и цветен репертоар. Има значими театрални обстоятелства. По отношение на чисто режисьорските разнообразни похвати, с които се работи в театъра, има огромно многообразие. Има спектакли от безспорната конвенционалност до първичен битов психологизъм. На районно равнище обаче публиката има нужда от това, което би могла да поеме най-лесно и от там нататък да се обогатява и да желае нещо по-различно и модерно. Вярвайте ми – България не е единствено София, Пловдив, Варна, Русе. Смятам, че всяка пиеса може да се направи по този начин, че да не слиза под равнището на положителния усет и да не е пошла. Вярно е също по този начин, че избрана виновност за втълпяване на негативизъм и интерес към интригите, носят медиите. Те насочват вниманието на хората като подчертават върху „ хляба и зрелищата”. Да, но животът не е единствено самун и зрелища. В резултат следим също по този начин внезапно утежняване на психологичното здраве при множеството българи. Вече си мисля, че българинът е благополучен, когато е трагичен. Той все по-често си споделя: „ Не ми е доста добре, когато всичко ми е наред”. Позитивизмът е на изгубване. Естетиката на чистата драматургия, също.
- Играл сте десетки функции и несъмнено вашите студенти в този момент ви завиждат. Кои от превъплъщенията си обаче помните?
- Не сме говорили със студентите ми по тази причина. Те идват, гледат, от време на време мълчат, различен път скачат и ме прегръщат. Аз помня сложните си функции, някои от тях са сполучливи, а други не. Вижте, виждам на специалността си много по-рационално, не я преглеждам в патетико-романтична светлина. Помня „ Лоренцачо” /Алфред дьо Мюсе/, „ В полите на Витоша”, „ Хамлет” и мн.др. Какво ли не съм играл! Имах щастието да работя с най-хубавите режисьори. Една от обичаните ми функции обаче е в „ Арт” / по текст на Ясмина Реза в „ Зад канала”/. Винаги са ме вълнували тематиките за другарството – по кое време се получава, по кое време не и така нататък. Виж във филмовите функции като че ли ми е било по-лесно и леко, не съм имал страхове и терзания. Работил съм с чудесни режисьори там – Иванка Гръбчева, Неделчо Чернев, Христо Христов, Жоро Дюлгеров и други. Преди години съм взел участие и много френски, италиански продукции. Въобще, много съм работил.
- Какви са очакванията ви за вашите ученици в този момент?
- От 1991 година преподавам в академията, преди този момент даже съм учил чужденци от Африка и Виетнам. Мога да се гордея с моите ученици. 9 индивида от дипломантите ми, към този момент работят в софийски театри, снимат и в киното, имат награди. Общувайки с тях, аз съм млад.
- Как „ зареждате акумулатора”?
- В тишина, самотност, измежду природата, пътуванията, не обичам светските шумотевици. Много е потребно да знаеш по кое време да намалиш ритъма, да поспреш, с цел да не станеш скучен. И в никакъв случай не се дразня на хората, в случай че не ме харесват. Една другарка споделя: „ Не ме обезличавай единствено с похвали, имам и недостатъци”. Помня също думите на моя професор, че нито триумфът, нито неуспехът са дефинитивни и вечно.
- Вие имате ли малко обръщение към сътрудниците си през днешния ден – по прилика с непознатите, които го вършат от 1962 година насам – Жан Кокто, Изабел Юпер, Джуди Денч и други?
- Не имам вяра в тези послания. Много са забавни есетата на Макс Фриш, изключително за актьорите. Той споделя, че „ би трябвало да се влюбиш в актьорите, тъй като другояче са непоносими, непоправими, противни дори”. Написал го е с обич, несъмнено. Но ние сме суетни, другарствата в театрите се трансформират след всяко последващо систематизиране, споделяше учителят ми. Не тъй като сме неприятни хора, а тъй като сме чувствителни и все ни се коства, че сме ощетени, недохаресвани, колкото заслужаваме. Но да си пожелаем да бъдем здрави, с цел да можем да издържим. Или пък, в случай че не можем, да се откажем в точния момент. Но да не съсипваме живота си със самоизяждане, мрънкане и да не се плашим от личните си недостатъци.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ