В държавата на оплакванията, където институциите често са синоним на

В страната на недоволствата, където институциите постоянно са синоним на администрация, студ и “ела на следващия ден ”, една жена написа нещо друго. Не за недоволство. А за признателност.

Кинче Кривошапкова от Добрич описа по какъв начин е била посрещната в Инспекцията по труда от служителки, които не просто си правят работата. Те слушат. Съпреживяват. Съдействаха ѝ. И я запомниха.

Милица, Сибел, Климентина – три имена, които няма да видите в свадите, в репортажите с поучителен звук или в митингите пред институции. Но са там. Всеки ден. И вършат това, което през днешния ден е необичайност – работят с човешко лице.

Когато страната се наведе до височината на индивида

Историята ѝ е елементарна: потърсила помощ, получила я. Но в думите ѝ прозира нещо по-дълбоко – изненадата, че въобще се е почувствала чута. И какъв брой тъжно е, че това ни учудва. Колко рядко чакаме държавната институция да бъде не с гише, а с глас, с очи, с схващане.

“Радвам се, че има хора, които знаят какво вършат на работните си места. Това е рядко срещано събитие. ”

Великденско знамение в работен ден

Не става дума единствено за съответна ревизия. Става дума за това, че има хора, които пазят лицето на институциите, даже когато системата ги кара да гледат в пода. Те не са по първите страници. Те са в коридора, където чакаме с документи и примирие. Но понякога… се случва нещо друго.

Усмивка. Въпрос. Слушане. Съдействие. И това е по-голямо знамение от ново уверение.

Ето целия пост на дамата от Добрич:

Разходих се тук и забелязах, че скоро никой не се е оплаквал от незабавното, градски превоз или друга институция... та си споделих дай да напиша нещо. И по този начин...

Наложи ми се /бях принудена/ да посетя инспекцията по труда в границите на два поредни дни. Бях посрещната от Милица и Сибел, за моя огромна изненада, с почитание и схващане /всички знаем по какъв начин ни посрещат в държавната администрация/. Изслушаха ме и направиха нужното да ми спомагат. След като се откри, че казуса ми не касае техните пълномощия и старания ме помолиха да се върна през днешния ден при сътрудника им, който може да направи това, за което съм при тях.

И през днешния ден отивам, с цел да затворя казуса. Бях посрещната от Климентина, със същото почитание и схващане. Преди 3-4 години също бях при Климентина, тогава казуса беше доста, доста сериозен и получих същото отношени и освен...Тогава, въпреки и да бях уверена, че няма да има смисъл от жалбата ми, институцията като такава, направи в границите на закона, тъй че да спре гаврата върху мен от страна на медиатора на тогавашният ми шеф.

Радвам се, че има хора, които знаят какво вършат на работните си места. Това е рядко срещано събитие. Иначе, противоположни образци всички можем да дадем.

Това не е текст за страната. Това е текст за положителното в нея. За индивида зад гишето, който те кара да си тръгнеш с вярата, че… може би въпреки всичко си част от нещо, което има смисъл. Ако и ти, читателю на GlasNews, си срещал доброта – разкажи. Толкова постоянно приказваме за това, което ни ядосва, че сме не запомнили да споделяме положителното. А то също съществува. Тихо. Незабелязано. Без фойерверки. И постоянно от хора, които не го вършат, с цел да получат овации – а тъй като просто по този начин схващат работата си.

Светъл Великден на всички, които освен правят работа – а и дават човешка светлина. Вие сте нужни. Много повече, в сравнение с знаете.

Снимката е илюстративна