В четвъртък Монте Карло Мастърс ни даде един очарователен мач,

В четвъртък Монте Карло Мастърс ни даде един обаятелен мач, в който Рафаел Надал се изправи против Григор Димитров за място на четвъртфиналите.

Надал излезе с вдигната глава, защото в мачовете на клей той въобще не се интересува кой е противникът му, просто побеждава.

Това, което е в действителност впечатляващо, когато сравнявате двамата, е тяхната еднаквост като играчи.

Сега, в случай че помолите някого да опише Надал и играта му, доста малко даже и инцидентни почитатели на тениса ще имат проблеми да го сторят.

Феноменален спортист и покриващ полето играч, демонски топ-спин на форхенда, нападателно атакуващ топката и скандално подобаващ за мачове на клей.

По-нататъшното изследване евентуално ще покаже хората, които могат да ви опишат кой е Надал. Обсесивно-компулсивното разстройство, жестоката воля за победа, методът, по който наподобява (все едно негов непосредствен родственик е починал) всякога, когато загуби една точка.

Но какво да кажем за Димитров? Наистина не е елементарно да се прикрепи българинът към всяко същинско елементарно изложение. Неговата еднаквост като тенисист е малко объркана и в действителност стартира да му проличава в играта през последните две години.

В последна сметка Димитров би трябвало да се любува на най-хубавите си сезони в тениса, защото е единствено на 27-години. Той би трябвало да е на това прелестно място: задоволително възрастен, с цел да бъде шлифован в отиграванията си, само че не толкоз остарял, че тялото да стартира да го проваля.

Реалността обаче не е покрай това изложение.

През 2017 година Димитров завоюва АТП финала, само че предишния сезон бе злополука за него.

​Всъщност той завоюва единствено 55 про​цента от мачовете си (в съпоставяне със 72 % миналата година). Започна годината на трето място в света, приключи я на 19-о място.

Днес той е 28-ми в ранглистата и може да падне още по-надолу, откакто не съумя да отбрани точките си за класиране, които проработи с полуфинала си в Монте Карло предходната година.

Той, несъмнено, се опита да промени това, като прибави Андре Агаси към неговия треньорски екип като съветник. Засега работата им още не ползотворна и забавното е, че може да е единствено част от казуса.

След като стана експерт през 2009 година, Димитров имаше шест разнообразни треньори. Само сегашният Даниел Валверду и Роджър Рашид са траяли повече от година и даже в този момент можете да се уверите, че въздействието на Валверду се размива от спомагателния глас на Агаси. И, като се вгледаме в играта му, в действителност започваме да се чудим дали това е казусът, изключително като се съпостави с Надал и неговите единствено двама треньори в съвсем 15-годишната му кариера като експерт.

Димитров е надарен, само че постоянно наподобява повече на необработен юноша, в сравнение с умел експерт. Блясъкът на играта му е нарушен от многочислени неравни ръбове.

Най-добре се акцентира това от неговия сервис. Българинът има огромни сривове в осъществяването му. Твърде постоянно той се бореше за към 50 % от сполучлив първи сервис, само че ситуацията с точките от втори по-трагично.

Ако не можете да отреголирате първия си сервис, то наложително имате проблеми в АТР. Ако не можете да отбраните и втория, тогава просто нещата са злополука. Ако не можеш да оправиш и двете, тръгваш в едната посока на класацията, тази, която Димитров към този момент е разкрил.

И това слага същинския въпрос. Защо на 27-годишна възраст Димитров се бори за възстановяване на сервиса си. Най-общо казано, това би трябвало да се взема решение при него на автопилот, предвид на възрастта му.

Трудно е и безусловно незаслужено да се повдигат въпроси за качеството на образованието, което Димитров е получил в кариерата си. Един взор върху играта му от последната година обаче слага съществени въпроси за последователността, защото Димитров не дава доказателства, че има концепция какъв състезател е в този момент.