- В битките се появяват и драскотини, но те са

- В борбите се появяват и драскотини, само че те са част от порастването

- Днешните продавачи на очаквания не съумяха да станат създатели на смислени решения

- В политиката ме притегля визионерството, посредством което променяш към по-добро живота на хората

- Когато сгрешиш, израз на мощ е да се извиниш

- От студентите си узнавам, че всяко наше изпитание има смисъл

Навръх Гергьовден беседваме с един прочут Георги – ръководителят на Столичния общински съвет. Млад политик, който в придвижване се учи от грешките и триумфите, от похвалите и от ударите под кръста. „ Политикът би трябвало да построи мост към другите. Може да не се наложи да се мине по него, само че е значимо да знаем, че го има “ - това е един от уроците, които към този момент е научил Георги Георгиев. Приема рецензията – когато е градивна. Но измяната и лошотията го срутват. Признава: „ пристигам на работа цялостен с сила и съм доста трагичен, когато затънем в безсмислени разногласия или интриги “. Знае, че в общуването с хората „ нямаш право нито на неточност, нито на неистина “, а зареждането идва, когато „ видиш в очите им утвърждението “.

- Честит празник, господин Георгиев! Свети Георги е знаков светец в съзнанието на българина - постоянно носи чувството за победа. А политиците желаят това – да са вестители на положителното, на успеха. Вие носите това свято име, смятате ли го като някакъв знак?

- Имам рожден ден 20 дни след Гергьовден, само че по-големият празник е именият ми ден. Това име идва от дядо ми и за мен значи доста. Дава ми кураж – като кажа Георги – това съм аз! Името задължава – да убиваш най-малко по един дракон дневно, дребен или огромен, и на змийчета и пепелянки да не се предаваме. Пък и чувството за пролет е доста мощно.

- В политиката обаче дългата борба със змейове износва, успехите постоянно са горчиви, а водачи все по-рядко се срещат.

- Да, в политиката през днешния ден има по-малко водачи. Тежко задължение е властта. Когато си в съпротива - даваш препоръки, когато управляваш – водиш борба на доста фронтове. Един път - с всекидневните проблеми, повторно - с политическите интриги на съперниците, трети - с интриги на своите, четвърти - със себе си. Трябва да си с пулса на времето и да усещаш какво се случва в обществото, а не да тичаш след събитията, да се опитваш - в случай че не да даваш направления, най-малко да виждаш коя е вярната. Не по-малко значимо е да си организираш екип, с който да правиш всичко това. И не на последно място - да умееш да обясняваш всичко това добре на хората и да общуваш с тях. А знаем какъв брой малко са образците за същински гении - политикът да бъде посредник, да умее да споделя с думи елементарни геополитически или макроикономически проблеми, да има харизма. И когато водиш борби, непроменяемо се появяват и драскотини, само че това е част от порастването, което непроменяемо води до извличане на убеденост.

Днес виждаме нерешителността в политиката, която е пагубна - убийствена е освен за водача, само че и за народа, който го е избрал да го води. Да се трансформира в национална политика лозунгът: „ Всеки самичък си преценя”, роден около имунизирането, е толкоз тъпо! Това е прегледен урок по какъв начин не се прави политика, по какъв начин не се ръководи страна. Политикът водач би трябвало да има гръбнак - да отстоява ясни позиции, даже да прокарва непопулярни решения тогава, когато те са за общото богатство. И в никакъв случай да не се отлепва от земята, да не не помни, че върви по нашите тротоари.

- Споменахте, че властта е тежко задължение. От друга страна, времето ни като че ли е болно - не ражда велики хора, няма велики мозъци, а сме изправени пред велики тествания. Пагубно за България е, че няма същински водачи. Приемате ли тази теза?

- В държавното ръководство в България през днешния ден няма водачи. В политическите партии мисля, че има. Аз съм част от план, който има водач, потвърдил своите качества. Затова и в този момент е толкоз внезапен контрастът с останалите. Мина годината на изчегъртването, видя се, че от това на никого не стана по-добре, в противен случай - всекидневните проблеми се усилиха. И откакто до през вчерашния ден си бил продавач на очаквания, през днешния ден е време да покажеш, че си създател на смислени решения. Но тъкмо това не виждаме.

Иначе ние като народ сме безпощадни към водачите си и това се вижда изключително остро в обществените медии – едно неверно секване на светофара на политик мъчно може да бъде простено. Особено в тази „ cancel” просвета на отказване на всичко. Лидерите би трябвало да са визионери, те би трябвало да носят креативен подтик по какъв начин да трансформират към по-добро живота на хората посредством правене на политики. Това е нещото, което персонално мен ме притегля в политиката.

- А рецензията убива ли импулса?

- Да очакваш, че няма да те подлагат на критика и да кажеш – върша го, тъй като по този начин желая, би било незряло. Ако рецензията убива импулса на някого, значи не е толкоз мощен този креативен подтик. Много ми хареса едно четиристишие на моя обичан стихотворец Георги Константинов:

Рубикон

Ако не можеш да обяздиш кон,

в случай че настиваш от срещуположен вятър,

недей пресича Рубикон,

от теб не става император

Сетих се за него в миг, когато ми бяха потънали гемиите от рецензия и намеци: ти си толкоз деен, тъй като несъмнено искаш да си претендент за нещо. Ето, това за мен е разочароващо. Защото, когато човек работи добре и някой да му каже „ браво”, това основава нов подтик. Не е неприятно с изключение на рецензия, да има от време на време и справедлива оценка. И да не забравяш в никакъв случай, че си част от екип. По съвет на кмета Фандъкова в Общинския съвет обсъждаме хрумвания за всяко нещо в по-широк кръг, търсейки противоположна връзка. Голяма част от моите хрумвания ги представяме като общи на разнообразни политически групи в името на консенсуса. Политикът би трябвало да построи мост към другите. Може да не се наложи да се мине по този мост, само че е значимо да знаем, че го има. Нас са ни избрали, с цел да решаваме проблеми на хората. Колкото и да не се харесваме, би трябвало да мислим, че това е най-важното – да свършим работа.

- Даването обратно израз на безволие ли е?

- Говорим за Св. Георги, за смелост, за неустрашимост. Когато сгрешиш, израз на мощ е да се извиниш. Борисов го е казвал постоянно – никой не се ражда политик, камо ли министър председател, учиш се в придвижване, най-малко в България е по този начин. И няма нищо ужасно да признаеш: Сгреших, апелирам за опрощение, сглупих, дайте амнистия, с цел да мога да си правя работата, другояче ми тежи към вас. За страдание политиците в ръководството през днешния ден не го схващат това. Правят неточности и не намират сили да се извинят на хората.

- Как вписвате бедстващите украинци в живота на столицата?

- Много значимо е да не ги мислим за такива. Казах им го и в чужбина, споделям го и пред тях: Вие не сте бежанци, вие сте посетители на София. Трябва да държим сметка, че както има богати с първокласни коли, които нервират някои, само че към които се ползват същите правила – от зоните за паркиране през повдигане с паяка, по този начин има и небогати. А наша грижа са нуждаещите се – майките с деца. Има и доста бесарабски българи - прелестно е да се беседва с тях, чуваш архаични български думи. Те са наш корен, това е наш народен дълг. Правим всичко допустимо да им създадем условия за естествен живот - за кариерното им развиване, за социализиране на децата и така нататък Наша е грижата да няма маргинализирана, несоциализирана, неинтегрирана група.

- Какво може прочувствено да ви срути?

- От най-лошите – загубата на непосредствен, от по-малко неприятните – измените на непосредствен. Не претърпявам лъжата. А това постоянно се случва - изключително на настоятелен диалози виждам, че индивидът ме лъже. Гледам го и си споделям: Георги, виж това лице, то е на човек, който те лъже, запомни това лице. Но това не ме кара да изгубя вярата си в хората. Имаше една поговорка: Предпочитам 100 пъти да ме излъжат, в сравнение с един път да не допускам на очите, които са били откровени. Не помня тъкмо цитата, само че това е посланието.

- Мисля, че това е стих на Станка Пенчева.

- С две думи – по-добре е да си една концепция по-наивен, в сравнение с подозрителен. Разбира се, когато става дума за публични каузи, би трябвало и подозрителност. За дилемите тук, в общината, в случай че бях повярвал на първите реакции на хора, които споделят: „ не може”, „ няма по какъв начин да стане”, в случай че бях показал повече такава доверчивост, нищо от това, което сме свършили за тези 8 месеца, нямаше да е реалност.

И се връщаме на въпроса за рецензията – когато е градивна, е потребна. Но измяната, лошотията ме срутват. Идвам на работа цялостен с сила и съм доста трагичен, когато затънем в безсмислени разногласия или интриги. Но пък доста уроци узнавам. Имам един шах, подарък ми е, доста забавен –истинско произведение на изкуството. Започнах да играя постоянно за гимнастика на мозъка, това ме поддържа във форма.

- Изненадвате ме - два пъти ми цитирате стихове. Кога намирате време за лирика?

- Рядко, за жалост. Това е храна за душата, само че доста значима, тъй като всекидневието изхабява. Но съм четящ човек и обичам книгите. За лирика все по-рядко намирам време, само че не минава ден без да прелистя обичани класици или нов разказ. Обичам да чета Сенека, настолна книга ми е - чета по две странички на вечер, само че с молив. Когато няма духовна храна, започваш да си я набавяш. Щастието на нашата работа са диалозите с с хората – от компании за нововъведения, през регулации на „ Топлофикация “, до срещите в пенсионерските клубове в „ Надежда “. Тази опция да се виждам с разнообразни хора ме зарежда. Пенсионерите да вземем за пример имат забележка към мен по какъв начин играя хоро - разбрали сме се да отивам на уроци. Казват ми, че всеки може с възторг, обаче би трябвало и с можене. Урокът, който получих от тях е, че с цел да постигнеш триумф в нещо, трябват вярното количество старания.

- Забележките за хорото са разбираеми, от чия рецензия най-вече се страхувате?

- На майка ми. Тя е кметски наместник на едно село и ме следи деликатно – да не се срами фамилията от моите дейности. Ние сме няколко генерации, свързани с работа в общините. Прапрадядо ми е бил след Освобождението кмет на едно село. Хората описват на майка ми какво върша, тя е горда с мен, само че като всяка майка се обезпокоена да не ме бастисат. По Великден имахме диалог с баба ми – отново ми заръча да не се давам и да оказвам помощ на хората. Нашата работа е такава - през пенсионерките клубове, през партийните задължения, през срещите с майките на деца със синдрома на Даун, през организацията на хората с деменция - нямаш право нито на неточност, нито на неистина. Но когато видиш в очите им утвърждението – това ме зарежда. И с преподаването на студентите е същото – след тежките изпити идва абсолвентският бал, усмивки, фотоси, описват какви ли не истории... и това зарежда.

- Какво научавате от младите?

- Че всичко това има смисъл. Всяко едно изпитание, всеки кахър и гняв, който ни минава през главата, има смисъл. Гледах ги на премиите на фондация „ Стоян Камбарев” – млади, готини, изобретателни, страхотни - това е благосъстоянието на нашата страна и е грехота, че не съумяваме задоволително добре, задоволително проведено да вършим по този начин, че работливият, надареният по-лесно да се издига. А некомпетентният, колкото и да го бутат откъм гърба лели, чичовци, да не може да стигне там, където не му е мястото. На студентите си, които са прелестни младежи, умни и надарени, постоянно дублирам следното: „ Най-доброто следва “. И откровено имам вяра в това.