Актьорът Димитър Живков: Ние сме повече в черупката си, отколкото в сърцевината си
В българската граматика има доста изключения. Едно от тях е, че думата живак се римува с Живков. Димитър Живков. Актьорът. Човекът. Харизматикът. Талантът. А неотдавна – и създател на разказ...
Срещаме се след съвсем 10 години. За това време малко от хората към нас са съумели да останат индивиди на 100 %, дребните звезди са станали още по-големи, въпреки и в личните си показа за космос... Културата през днешния ден е това, на което през вчерашния ден се споделяше халтура... Сърцата умаляват обратнопропорционално на телата ни. А той си е същият. Същностен. Съществен. Съществуващ. Обичащ. Играещ. И още по-непобиращ се в рамките, които заграждат гения и поддържат еднообразието на темп, натрапен като стандарт с високо качество.
След 10 години и 250 представления, неговият живот – „ Живак “, излиза като разказ. Без клопките на лъжещата реклама. Книгата е толкоз добра, колкото и двучасовия сценичен театър. Там един единствен артист е еднообразно безапелационен във всеки един от над десетте характера, които пресъздава. Още по-шокиращото на сцената е, че той се пробва – и съумява! – да играе няколко персонажа по едно и също време.
Къде е уловката? Ами, няма такава... Когато човек следва правилата си. Когато знае, че същинските неща са мощни – тъй като не се дообясняват, Когато е осъзнал, че отпущането смъква гарда и се появяват неща, за които не си подготвен. Когато знае, че усети ли се в комфорт, би трябвало да ревизира дали в действителност това е комфорт. Когато прогонва демоните от главата си с... спектакъл. И най-много – когато е повече в сърцевината си, а не в черупката си...
Снимка: Даниел Димитров
Димитър Живков – за новия (книжен) формат на „ Живак “, за приликите с действителни лица, за романтиката и любовта, за бащинството и измененията в характера, за „ оловните “ сълзи, за мнимата сигурност, за непримиримостта и нетърпимостта, за житейските избори и по кое време е слагал кантар сред бизнеса и изкуството. И още: За деца ли е „ Живак “ и какво споделя 6-годишният му наследник Андрей за книгата и представлението. Как наподобява светът на Димитър Живков. Кой тепих е по-мек – на щатния или на свободния спектакъл.
Нека да стартираме с нещо, за което Ви апелирам да мислите не повече от пет секунди – пет думи, които се римуват с живак.
- Тъпак, похлупак... Айде де! Калпак... Забих! Лаврак и... котарак
Коя от тези думи е най-близо до Вас?
- (Замисля се, повтаря още веднъж думите на глас – бел. а.) Може би, калпак. Защото някак си се пробвам да си знам мястото. Знам какво съставлявам. И се грижа за света, който съм си основал, и за хората, които считам за близки.
Как наподобява този свят?
- Опитвам се да наподобява постоянен. Опитвам се да наподобява свят, в който и има някаква естетика. От друга страна, евентуално е неустойчив, тъй като ние самите живеем в един неустойчив, чудноват, комплициран свят. Опитвам се да бъде свят, в който да има комизъм, да има смях, повече, в сравнение с горест и сълзи, и свят, който да дава благоприятни условия за мен и за хората към мен, най-много – на сина ми.
Намират ли се тези благоприятни условия?
- По-скоро, да. Важното е, че ги диря, че не се отхвърлям. Дори се пробвам да подкрепям моето верую, че значително всичко си зависи от нас.
Посвещението на „ Живак. Романът “ е към сина Ви Андрей – с признателност за уроците и доста любов. Това ли е индивидът, който най-вече заслужава Вашата любов?
- Да. Със сигурност. Той е на шест години. За едно момче в днешния свят е изключително значимо образецът на един уравновесен, съзнателен татко. Така че за мен е доста значимо той да е добре. И в действителност постоянно, откогато се е появил в съзнанието ми, има един миг, в който си споделям: „ Какво ще каже Андрей, когато порасне по тази причина ти деяние “...
Интересно е какво споделя сегашният, 6-годишен Андрей за „ Живак “ – представлението и книгата.
- Той напълно скоро гледа представлението за първи път. За мен беше много вълнуващо. За него беше любопитно предизвикателно. Харесва му езика, макар че го чува от дядо си във Враца, от съседи и познати там. Фактът, че съм посветил романа на него, е нещо, което го кара да се усеща горделив. И, когато подарих няколко екземпляра на майка ми и на родственици, той им споделяше: „ Вижте какво написа на първите две страници. Това го написа във всичките книги “ (Усмихва се – бел. а.).
Надявам се, един ден да успее да го прочете, да го осъзнае, да направи разликата сред спектакъла и романа. И, в последна сметка, да оцени, че това е нещо, което остава след нас. Защото изкуството ни е прелестно и могъщо, само че всичко, което вършим на сцената, живее, експлодира в някакви прелестни моменти, мигове и страсти, само че умира незабавно след края на спектакъла. Остава споменът в публиката. Докато написаното може да продължи, дай Боже, много дълго време.
Чел ли сте на Андрей от книгата? За деца ли е „ Живак “, в действителност, може ли да се чете на деца...
- Това е доста любопитен въпрос. Не съм сигурен... Може би, зависи какъв брой огромни са децата. При всички положения, не е книга за приспиване. Езикът не е пошъл, само че самият факт, че е на акцент удържа вниманието и ще би трябвало много да се изяснява една или друга дума, изключително на дете, което не е осведомено с този акцент.
Затова на него не съм го чел още, само че, може би, ще стартира след време, когато още веднъж гледа спектакъла.
Щеше ли да звучи неуместно една същинска любовна история в този разказ?
- Не... Не мисля.
Истинските неща от време на време по тази причина са мощни, тъй като не се дообясняват. Те не се акцентират, а просто се изживяват. Самият персонаж схваща след време какво му се е случило и какъв брой мощно е било това събитие за него. Героят е задоволително необработен по темперамент, несклоняем и недодялан в това, че се втъкал повече в черупката си, в сравнение с в сърцевината си – че да може умерено да приказва за тези неща – за обич, за усеща. По-скоро ги изпитва, усеща, че те са му някакъв претекст, става зависим на тях, без да може да го артикулира осъзнато.
Хора от Вашето обграждане разпознаха ли се в „ Живак “?
- Още е рано да приказваме за романа, само че, в случай че осъждам по пиесата, през годините доста хора са ми казвали, че някой им наподобява на родственик или, че припомня на години, прекарани на село.
Здравко (Главният воин в „ Живак “ – бел. а.) като персонаж съм го построил още при основаването на пиесата – по образеца на татко ми. Той беше първообраз – подобен деятелен, несклоняем, активен, по-често недодялан, в сравнение с внимателен и деликатен. В същото време, беше доста сензитивен и доста раним. Другите персонажи са, по-скоро, като наблюдения от хора, които съм срещал през годините, изключително в детството ми.
По-хубавото е, че тези облици през годините станаха прототипи сами на себе си, и сами си доизградиха облика.
Нямаше да кажа това след представлението, само че до момента в който четох романа, останах с усещането, че създателят е един доста сантиментален вид... Грешно ли е това усещане?
- Не. Аз в действителност съм доста сантиментален човек. Просто, с годините, евентуално, с цел да се предпазя, това съм го изтикал на по-заден проект. Но тук имах опция, може би тъкмо тъй като е написано и играя, не мога да се прикрия зад страниците и зад текста. Но се веселя, че това се усеща, тъй като съм подобен.
За мен беше значимо тъкмо тези страни на персонажите също да се усетят, макар грубоватата им обшивка. Тях ги вълнуват всичките усеща, които и ние изпитваме. Просто ги показват по малко по-различен метод – по изразителен, по-грубоват. Понякога, те звучат по този начин и поради езика. А в действителност са изпълнени с най-съкровените и най-неприкрити усеща...
Кога идват „ оловните “ сълзи в живота?
- Според мен идват тъкмо в ония моменти, в които човек е най-разголен, когато е бил най-отдаден на концепция, човек, някакъв претекст в живота си – а насреща получава или пестник, или някакво тежко отчаяние.
Вероятно, такива сълзи идват и в тежката, чисто физическа загуба на доста непосредствен човек. Слава Богу, до момента съм се опазил от такова нещо... Предполагам, че това са от тези моменти, в които в действителност усещаш сълзите си като оловни...
Последният ни диалог беше преди, има-няма, 10 години. Какво се промени при Вас за това време?
- Какво се промени... Първо, станах татко. И това ме промени значително, нелеко. Надявам се да е било в позитивна посока. Много неща научих около това събитие.
Чисто професионално, поиграх значително време време и на тепиха на държавния спектакъл, и на тепиха на свободния спектакъл и свободните актьори. Което също ми даде положителни уроци. Кали ме, мога да кажа. Надявам се, да съм си взел уроците...
Снимка: Даниел Димитров
Имах хубави планове, имах и много разочарования, само че считам, че от всяко едно от тези неща си взех добра поука. И, в действителност, към този момент доста по-осъзнато мога да организирам участията си в разнообразни планове...
Кой тепих е по-мек?
- О, нито един от двата не е мек. Никъде не е мек.
Щатната работа ти дава успокоението, че имаш една дребна сигурност, която обаче бързо бива заличена от обстоятелството, че ти си зависим на нечии непознати решения. Други вземат решение къде участваш, по какъв начин участваш, какъв брой участваш и дали участваш изобщо... Ако имаш шанса да си част от прекрасен екип, това е ужасно. Ако имаш опцията, бидейки, да въздействаш на този екип, е супер. Ако имаш поддръжката на такива хора,, е доста хубаво. Мога да кажа, че във всички щатни трупи, в които съм бил до момента, е била тъкмо по този начин – и в сливенския спектакъл, и в Стара Загора, и в Сатиричния спектакъл, и в казанлъшкия спектакъл.
Въпросът е, че тази мнима сигурност неведнъж притъпява желанието на човек да се развива и да си постанова самичък претекст да работи повече. Защото животът е доста динамичен и не позволява разпределяне. Отпускането постоянно смъква гарда и, в един миг, се появяват неща, за които не си подготвен.
Докато свободният пазар има напълно други правила. Там напрежението е не по-малко. За благополучие, свободата е задоволително огромна. И е доста хубаво, в случай че човек може да си разреши да прави избор.
Тази мнима сигурност усеща ли се и отвън работата, или е единствено там?
- Това е едно от нещата, които премислих за себе си, изключително след локдауните. Всичко зависи от нас, без значение дали е професионално, персонално, интимно...
Мисля, че съумях да се преборя тъкмо с това – когато се усетя в комфорт, да го предизвиквам и да го ревизира дали в действителност е комфорт.
Снимка: Даниел Димитров
За значително време минах през разнообразни неща в съкровен проект. И видях, че както съумея аз да ги управлявам, доколкото е допустимо, толкоз по-добри са резултатите. Успявам да изляза по-спокоен, по-уверен, по уравновесен.
„ Системата на културата в България не дава задоволително поле за изява на младежите. Имам възприятието, че даже ги лимитира и още по-лошо –
подценява ги. Затова доста млади артисти, борейки се първоначално, доста бързо виждат и, съгласно характера си – или съумяват, или не съумяват да се преборят с проблемите в системата “. Това са Ваши думи от предходния ни диалог. Как стоят в този момент нещата с младите Ви сътрудници, от погледа на артист с опит. Има ли смяна?
- Промяната евентуално е във опциите, които един младеж може да реши да употребява, започвайки живота си в професионалния артистичен свят. Имам поради, чисто софтуерно, към този момент има всевъзможен тип медии. Немалко благоприятни условия се дадоха за пускане на личен план. Оттук нататък идва тъкмо детайлът с издръжливостта и характера. Доколко ще проявят темперамент, доколко ще могат да натренират сетивата си и да бъдат фокусирани в главната цел.
Другото нещо, което се промени при мен, е, че започнах да преподавам в националната академия (От 2017 година Димитър Живков е помощник по театрална тирада в НАТФИЗ на професор Любомир Гърбев – бел. а.). Виждам, че при студентите към момента се демонстрира това що за темперамент са. Хората, които са борбени, които желаят да предизвикат себе си, и хора, които се оставят на течението. Тези, които в действителност са били дейни и са знаели какво желаят или най-малко са го търсили дълго време, се осъществят доста по-успешно от тези, които просто някак си са там, тъй като няма къде другаде да отидат...
Снимка: Даниел Димитров
Така че системата си е система. Трудно може да бъде разтърсена и изменена. Иска ми се да считам, че може да бъде развита в позитивна посока, само че това зависи от всички – и от хората с повече опит, и от тези, които натрупат опит, и от тези, които стартират напълно изначало. За страдание, когато има един от тази верига, който подвига ръце и споделя: „ Оправяйте се! “, нещата няма по какъв начин да бъдат изменени. Защото, даже да има млада сила, която желае да предизвика смяна, тя няма мъдростта и опита. А тези, които имат мъдрост и опит, нямат силата. Постоянно се потвърждава, че едното без другото не може.
„ Аз съм леко краен, само че мисля с положително “ са още веднъж Ваши думи. Продължавате ли да мислите с положително за безумията към Вас? Или към този момент сте по-нетърпим и по-малко оптимист?
- Мислех си, че ще се успокоя – изключително след появяването на сина ми. Мислех, че ще стана по-балансиран. Оказа се, че не е по този начин...
Моите наблюдения са, че това май се случва единствено с майките...
- Не съм сигурен, че и при майките се случва (Смее се – бел. а.). Станах по-нетърпим, само че, може би, по-точната дума е наострен – когато съм с него. Защото живеем в безспорен безпорядък. Живеем в джунгла, която потвърждава всеки ден, че правото на мощния е преди всичко. Това неведнъж ме кара вътрешно да избухвам. И, в случай че е било в наличието на дребния, се пробвам да го панирам – тъкмо, с цел да не му давам неприятен образец.
В същото време, всекидневно имаме доказателства, че положителното е мощно, че то е измежду нас.
Така че, може би, не съм станал по-натърпим, а по-непримирим – несклоняем към нелепостите. И имам още по-голям претекст поради сина ми. Опитвам се да трансформирам неща, които считам, че са неправилни. Опитвам се най-малко да не си мълча отсреща.
Продължават ли безсънните нощи след добре изиграно зрелище?
- Адреналинът продължава да ме удря към 2:00–3:00 ч. през нощта. Продължава да ми е все по този начин вълнуващо, изключително в случай че не съм играл спектакъла повече от две седмици. Слава Богу, режисьорът Димитър Стефанов продължава да бъде с мен на всеки театър и е мой коректив.
Лятото бях изправен пред доста сериозен житейски избор, от което зависеше дали ще продължа да бъда актьор. Понеже дълго време не бях играл „ Живак “, едно от нещата, които наклони везните към това да продължа да се занимавам с специалността, беше тъкмо това – че съумях да си изиграя „ Живак “, и да си напомня всички тези неща, които спектакълът ми дава.
Преди това бях стигнал досега, в който видях, че чисто финансово не мога да оставам жив по този метод. Защото, по време на локдауна, хората, които най-вече пострадаха, бяха свободните актьори. Екипът на „ Живак “ беше един от последните, който спря да играе и измежду първите, които заиграха на софийска сцена след края на пандемията.
В един миг се появи предложение, което щеше да ми смуче цялото време и внимание. А беше хубаво бизнес предложение, с положителни вероятности. Но осъзнах, че мъчно ще устоя без да играя и по този метод да пропъждам демоните от главата си.
Не мога да си показва предприемача Живков...
- Аз също не мога да си го показва. Когато бях студент в четвърти курс, влязох във филмовата къща на един американец. Даде ми да върша хубави неща, написахме сюжет за филм, събрахме екип, направихме готини фотосесии на младежи. Но бях зает на бюро с три служебни телефона и два бележника, в които трябваше да разказвам всеки диалог, всяка минута, всеки имейл.
Стигна се до там, че ходя на дипломен театър, всеки от сътрудниците ми се приготвя, а аз ходя и приказвам по телефона. Звънни шефът и ме пита по какъв начин съм. Казвам му, че след две минути имам зрелище. „ Значи имаш две минути да ми обясниш по какъв начин мина денят през днешния ден “, отговори той. Нещо, което е тотално друго от нашия актьорски свят... 17-20 години по-късно се чувствам, че мъчно бих могъл да устоя на бюро.
Предлагам в края на диалога да предложим една настояща готварска рецепта?
- Май към този момент не съм толкоз разпален кулинар, само че ето една рецепта за хубави свински ребра. Маринатата се прави от соев сос, мед, доматено пюре, риган и черен пипер, и би трябвало да престои най-малко шест часа. След това ребрата се заливат, с цел да попият доста хубаво. Престояват 24 часа. После се поставят в готварска хартия и във фолио. Това нещо се вкарва във фурната – най-малко за шест часа на 150 градуса. Колкото по-дълго време му се даде, толкоз по-крехко е месото и става някаква магия.
Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?
-...да има опция да бъде себе си.
