Властта влиза в разговорите: кой ще решава кое е „дезинформация“!?
В България стартира да се оформя нова среда, в която диалогът към този момент не е просто конфликт на отзиви, а последователно се подрежда по невидими правила. Под прикритието на „ битка с дезинформацията “ се основават механизми, които могат да дефинират кое да остане и кое да изчезне от общественото пространство. Въпросът към този момент не е кой какво споделя, а кой ще взема решение какво да се чува.
Кога диалогът престава да бъде диалог
Преди няколко дни чувам един диалог и нещо ме закачи, не незабавно, не в първото изречение, а малко по-късно, когато сякаш апропо се загатнаха „ уеб сайтове “, „ описи “, „ ограничения “, и в случай че би трябвало да съм почтен, първата ми реакция не беше отвращение, а по-скоро едно неприятно чувство, че това съм го чувал и различен път, единствено че тогава не съм му обърнал задоволително внимание.
После започнах да си връщам обратно нещата, диалози, участия, думи, които са минали около мен, и внезапно всичко стартира да се връзва по един метод, който не ми хареса, тъй като не беше инцидентен, не беше емоционален, не беше изявление в миг на страст, а нещо, което стои по-дълго, което се повтаря и което към този момент не звучи като мнение.
И тук към този момент се появява това чувство, че не става дума за спор, а за приготовление на нещо, което би трябвало да бъде признато умерено, без звук, без непотребни въпроси, тъй като когато нещо стартира да се повтаря задоволително дълго, хората престават да го чуват като нещо изключително и стартират да го одобряват като част от естествения диалог.
Само че това не е естествен диалог.
Защото в естествен диалог има напрежение, има риск, има опит да убедиш другия, а тук това липсва, и тъкмо тази липса стартира да прави усещане, тъй като когато някой не се пробва да те убеди, а просто ти споделя по какъв начин стоят нещата, значи към този момент не разчита на теб.
И тук към този момент не става дума за думи.
Става дума за позиция.
За това, че някой е заел място, от което приказва не като участник в диалог, а като човек, който го дефинира, който взема решение кое има право да остане и кое би трябвало да бъде извадено.
И в случай че би трябвало да бъда прям, тъкмо това ме тормози най-вече, тъй като сходно нещо не се появява внезапно, то се построява, постепенно, с повтаряне, с едни и същи хора, с едни и същи внушения, които първоначално наподобяват безобидни, след това стартират да се повтарят, а най-после се трансформират в нещо, което към този момент никой не слага под подозрение.
И тогава се появява въпросът, който няма по какъв начин да избегнеш – по кое време тъкмо започнахме да одобряваме, че някой може да взема решение вместо нас кое да чуем и кое не.
Не в доктрина.
В процедура.
Защото едно е да приказваш за „ дезинформация “, друго е да започнеш да приказваш за „ затваряне “, и разликата сред двете не е дребна, както се пробват да я показват, а голяма, тъй като от спор за истина се минава към нещо напълно друго.
Към надзор.
И тук към този момент не оказват помощ пояснения.
Не оказват помощ оправдания.
Защото чувството е по-силно от тях.
И то остава.
Как се стеснява пространството, без да се вижда
След това започваш да слушаш същите диалози по различен метод, не тъй като са станали по-умни или по-смислени, а тъй като към този момент знаеш какво да търсиш в тях, и внезапно стартират да изплуват неща, които преди си подминавал, тъй като са били казани сякаш апропо, без акцент, без гледище, като нещо второстепенно.
И тъкмо там стартира да се вижда какво в действителност се готви.
Не като решение.
Като среда.
Говори се за „ механизъм “, за „ наблюдаване “, за „ оценка “, за „ реакция “, и в случай че човек не се замисли, може да одобри това като нещо обикновено, като част от някаква административна активност, която няма отношение към него. Само че когато тези думи стартират да се повтарят, когато стартират да се връзват между тях, те към този момент не звучат като механически подробност.
Започват да звучат като рамка.
И в тази рамка към този момент има място за всичко – за описи, за нареждане, за обозначаване на едни като „ допустими “, други като „ проблематични “, без това да се споделя непосредствено, без да се поема отговорност за него, тъй като няма потребност да се споделя.
Достатъчно е да стартира да се прави.
И тук се появява това, което не се вижда незабавно, само че стартира да работи – не затварянето, а изтласкването. Не възбраната, а изолирането. Не решението, а процесът, в който едно място последователно престава да съществува за останалите, тъй като достъпът до него става по-труден, видимостта му понижава, стартира да се отбелязва по метод, който кара други да се оттеглен.
И това става без звук.
Без да има ден, в който да се каже „ от през днешния ден това се затваря “.
Просто един ден го няма.
И когато това се сложи до другите неща, които се случват редом – политически решения, задължения, посока, която се следва без съмнение – тогава към този момент става мъчно да се гледа на всичко това като на съвпадане.
Защото когато една линия е определена, всичко, което не влиза в нея, стартира да тежи.
И тогава се появява потребността то да бъде „ обработено “.
Не със спор.
С механизъм.
И тъкмо тук стартират да се появяват и лицата, които би трябвало да дадат пояснение на това, да го създадат задоволително, да го показват като належащо, като част от отбрана, а не като ограничаване, тъй че човек да не се усети, че в действителност се трансформира нещо доста по-дълбоко.
И когато всичко това се събере, към този момент не наподобява като диалог.
Изглежда като развой.
Когато посоката към този момент е заложена
Когато започнеш да връзваш нещата, без да се насилваш да ги връзваш, просто тъй като те сами стартират да си пасват, се появява едно чувство, което не е прелестно, тъй като не идва от съответен факт, а от струпване, от това, че разнообразни думи, разнообразни дейности, разнообразни хора стартират да сочат в една и съща посока, без някой да го е споделил непосредствено.
От едната страна се приказва за закани, за въздействие, за това, че обществото би трябвало да бъде защитавано, и това звучи разумно, звучи даже отговорно, тъй като никой не желае да бъде манипулиран, никой не желае решенията да се взимат под непознат напън, само че в това време стартират да се появяват неща, които не се връзват напълно с това пояснение, тъй като не засягат единствено външното, а и вътрешното.
И тъкмо там стартира да се усеща разликата.
Не като нещо внезапно.
Като леко изместване.
Говори се за механизми, за наблюдаване, за това по какъв начин би трябвало да се реагира, когато нещо бъде несъмнено като проблем, и в случай че човек не се замисли, може да одобри това като част от естествената работа на една страна, тъй като всяка страна следи, всяка страна реагира, това не е ново.
Само че тук нещо стартира да се трансформира.
Не в думите.
В посоката.
Защото когато тези неща се слагат в една линия, когато стартират да се повтарят, когато стартират да се свързват с съответни места, с съответни източници, с съответни гласове, тогава към този момент не наподобяват като реакция на нещо външно.
Изглеждат като нареждане вътре.
И тъкмо това е моментът, в който стартира да става мъчно да се прави разлика сред отбрана и интервенция, тъй като границата сред двете не е ясна, не е обрисувана, тя се движи, трансформира се, и в един миг към този момент не е ясно кое е едното и кое другото.
И когато към това се прибавят и решенията, които се взимат редом, решения, които задават посока за години напред, тогава към този момент всичко това стартира да наподобява като част от по-голямо придвижване, което не се афишира като такова, само че се усеща.
Не като проект.
Като логичност.
И тази логичност стартира да работи сама, тъй като един път призната, тя не се нуждае от непрекъснато пояснение, тя просто се ползва, в разнообразни обстановки, по друг мотив, само че постоянно в една и съща посока.
И тогава към този момент не става дума за това дали някой е споделил освен това или по-малко, дали е прекалил или не, тъй като тези неща стартират да наподобяват второстепенни.
По-важното е, че се основава опция.
Възможност да се работи.
И когато такава опция се появи, тя рано или късно стартира да се употребява.
Без да се афишира.
Без да се акцентира.
Просто стартира да се случва.
Мястото, където стартира вътрешното вземане предвид
В един миг започваш да усещаш, че нещо се е разместило, само че не можеш да посочиш тъкмо по кое време, не можеш да кажеш „ ето тук “, тъй като не е станало с едно деяние, не е станало с едно решение, а е станало по този начин, че съвсем да не се усети, и тъкмо по тази причина остава по-дълбоко.
Преди човек говореше и след това мислеше какво ще последва, дали ще има спор, дали ще има отговор, дали ще се съгласят или не, а в този момент стартира да мисли преди да приказва, стартира да премерва думите не по отношение на това дали са правилни, а по отношение на това по какъв начин ще прозвучат, къде ще попаднат, дали няма да бъдат извадени от подтекста, дали няма да бъдат употребявани против него по метод, който не може да управлява.
И това не идва от закон.
Не идва от възбрана.
Идва от чувството, че нещо към този момент е допустимо.
Че има линия, която не е написана на никое място, само че стартира да се усеща.
И тъкмо това стартира да трансформира всичко.
Не шумно.
Тихо.
Човек стартира да се оглежда.
Не тъй като някой го е спрял.
А тъй като не е сигурен какво следва.
И това последователно стартира да се придвижва на всички места, в диалозите, в текстовете, в метода, по който се задават въпроси, в метода, по който се заобикалят други, и без да има официална граница, стартира да се появява действителна.
И в този миг към този момент няма значение дали ще се стигне до нещо по-крайно, тъй като процесът към този момент е почнал преди този момент, почнал е там, където човек самичък стартира да се преценява, без да му е казано, където самичък стартира да се стопира, без да е бил спрян.
И тъкмо това е мястото, където нещата се трансформират най-силно, тъй като когато смяната пристигна извън, тя може да бъде забелязана, може да бъде оспорена, може да бъде отхвърлена, само че когато стартира от вътрешната страна, тя остава.
И тогава към този момент няма потребност от напън.
Няма потребност от пояснение.
Всичко се подрежда единствено.
И човек стартира да се пита не какво ще създадат, а до каква степен към този момент е стигнало.
И този въпрос остава.
Моментът, в който към този момент не питаме до каква степен, а за какво мълчим
Когато човек се опита да събере всичко това, не като фрази, не като обособени думи, а като чувство, което се е натрупало, стартира да вижда, че нещата не се движат на скокове, не стават внезапно, а се трансформират по този начин, че съвсем да не се усети моментът, в който към този момент не са същите.
И може би тъкмо по тази причина е толкоз мъчно да се приказва за него, тъй като няма ясно събитие, няма дата, няма решение, което да посочиш и да кажеш „ ето тук стартира “, има единствено едно постепенно пренасяне, което първо наподобява като дребна смяна, след това като повтаряне, след това като табиет, и в един миг към този момент е част от средата.
И тогава стартира да се губи чувството за граница, не тъй като я няма, а тъй като към този момент не е ясно къде е, тя се е разместила, отместила се е толкоз, че това, което преди е изглеждало невероятно, към този момент не наподобява толкоз далечно, а това, което е било обикновено, стартира да се усеща като нещо, което би трябвало да бъде обяснявано.
И в това разбъркване човек остава с едно вътрешно напрежение, което не може да изчезне, тъй като няма къде да отиде, няма къде да се разтовари, няма я онази ясна линия, против която да се изправиш, има единствено чувството, че нещо към този момент не е както преди.
И колкото повече време минава, толкоз повече това чувство се задържа, тъй като не получава отговор, не се обяснява, не се посочва до дъно, а остава да виси, да се връща в диалозите, в мислите, в метода, по който човек стартира да гледа на това, което се случва към него.
И може би тъкмо тук е въпросъ
Кога диалогът престава да бъде диалог
Преди няколко дни чувам един диалог и нещо ме закачи, не незабавно, не в първото изречение, а малко по-късно, когато сякаш апропо се загатнаха „ уеб сайтове “, „ описи “, „ ограничения “, и в случай че би трябвало да съм почтен, първата ми реакция не беше отвращение, а по-скоро едно неприятно чувство, че това съм го чувал и различен път, единствено че тогава не съм му обърнал задоволително внимание.
После започнах да си връщам обратно нещата, диалози, участия, думи, които са минали около мен, и внезапно всичко стартира да се връзва по един метод, който не ми хареса, тъй като не беше инцидентен, не беше емоционален, не беше изявление в миг на страст, а нещо, което стои по-дълго, което се повтаря и което към този момент не звучи като мнение.
И тук към този момент се появява това чувство, че не става дума за спор, а за приготовление на нещо, което би трябвало да бъде признато умерено, без звук, без непотребни въпроси, тъй като когато нещо стартира да се повтаря задоволително дълго, хората престават да го чуват като нещо изключително и стартират да го одобряват като част от естествения диалог.
Само че това не е естествен диалог.
Защото в естествен диалог има напрежение, има риск, има опит да убедиш другия, а тук това липсва, и тъкмо тази липса стартира да прави усещане, тъй като когато някой не се пробва да те убеди, а просто ти споделя по какъв начин стоят нещата, значи към този момент не разчита на теб.
И тук към този момент не става дума за думи.
Става дума за позиция.
За това, че някой е заел място, от което приказва не като участник в диалог, а като човек, който го дефинира, който взема решение кое има право да остане и кое би трябвало да бъде извадено.
И в случай че би трябвало да бъда прям, тъкмо това ме тормози най-вече, тъй като сходно нещо не се появява внезапно, то се построява, постепенно, с повтаряне, с едни и същи хора, с едни и същи внушения, които първоначално наподобяват безобидни, след това стартират да се повтарят, а най-после се трансформират в нещо, което към този момент никой не слага под подозрение.
И тогава се появява въпросът, който няма по какъв начин да избегнеш – по кое време тъкмо започнахме да одобряваме, че някой може да взема решение вместо нас кое да чуем и кое не.
Не в доктрина.
В процедура.
Защото едно е да приказваш за „ дезинформация “, друго е да започнеш да приказваш за „ затваряне “, и разликата сред двете не е дребна, както се пробват да я показват, а голяма, тъй като от спор за истина се минава към нещо напълно друго.
Към надзор.
И тук към този момент не оказват помощ пояснения.
Не оказват помощ оправдания.
Защото чувството е по-силно от тях.
И то остава.
Как се стеснява пространството, без да се вижда
След това започваш да слушаш същите диалози по различен метод, не тъй като са станали по-умни или по-смислени, а тъй като към този момент знаеш какво да търсиш в тях, и внезапно стартират да изплуват неща, които преди си подминавал, тъй като са били казани сякаш апропо, без акцент, без гледище, като нещо второстепенно.
И тъкмо там стартира да се вижда какво в действителност се готви.
Не като решение.
Като среда.
Говори се за „ механизъм “, за „ наблюдаване “, за „ оценка “, за „ реакция “, и в случай че човек не се замисли, може да одобри това като нещо обикновено, като част от някаква административна активност, която няма отношение към него. Само че когато тези думи стартират да се повтарят, когато стартират да се връзват между тях, те към този момент не звучат като механически подробност.
Започват да звучат като рамка.
И в тази рамка към този момент има място за всичко – за описи, за нареждане, за обозначаване на едни като „ допустими “, други като „ проблематични “, без това да се споделя непосредствено, без да се поема отговорност за него, тъй като няма потребност да се споделя.
Достатъчно е да стартира да се прави.
И тук се появява това, което не се вижда незабавно, само че стартира да работи – не затварянето, а изтласкването. Не възбраната, а изолирането. Не решението, а процесът, в който едно място последователно престава да съществува за останалите, тъй като достъпът до него става по-труден, видимостта му понижава, стартира да се отбелязва по метод, който кара други да се оттеглен.
И това става без звук.
Без да има ден, в който да се каже „ от през днешния ден това се затваря “.
Просто един ден го няма.
И когато това се сложи до другите неща, които се случват редом – политически решения, задължения, посока, която се следва без съмнение – тогава към този момент става мъчно да се гледа на всичко това като на съвпадане.
Защото когато една линия е определена, всичко, което не влиза в нея, стартира да тежи.
И тогава се появява потребността то да бъде „ обработено “.
Не със спор.
С механизъм.
И тъкмо тук стартират да се появяват и лицата, които би трябвало да дадат пояснение на това, да го създадат задоволително, да го показват като належащо, като част от отбрана, а не като ограничаване, тъй че човек да не се усети, че в действителност се трансформира нещо доста по-дълбоко.
И когато всичко това се събере, към този момент не наподобява като диалог.
Изглежда като развой.
Когато посоката към този момент е заложена
Когато започнеш да връзваш нещата, без да се насилваш да ги връзваш, просто тъй като те сами стартират да си пасват, се появява едно чувство, което не е прелестно, тъй като не идва от съответен факт, а от струпване, от това, че разнообразни думи, разнообразни дейности, разнообразни хора стартират да сочат в една и съща посока, без някой да го е споделил непосредствено.
От едната страна се приказва за закани, за въздействие, за това, че обществото би трябвало да бъде защитавано, и това звучи разумно, звучи даже отговорно, тъй като никой не желае да бъде манипулиран, никой не желае решенията да се взимат под непознат напън, само че в това време стартират да се появяват неща, които не се връзват напълно с това пояснение, тъй като не засягат единствено външното, а и вътрешното.
И тъкмо там стартира да се усеща разликата.
Не като нещо внезапно.
Като леко изместване.
Говори се за механизми, за наблюдаване, за това по какъв начин би трябвало да се реагира, когато нещо бъде несъмнено като проблем, и в случай че човек не се замисли, може да одобри това като част от естествената работа на една страна, тъй като всяка страна следи, всяка страна реагира, това не е ново.
Само че тук нещо стартира да се трансформира.
Не в думите.
В посоката.
Защото когато тези неща се слагат в една линия, когато стартират да се повтарят, когато стартират да се свързват с съответни места, с съответни източници, с съответни гласове, тогава към този момент не наподобяват като реакция на нещо външно.
Изглеждат като нареждане вътре.
И тъкмо това е моментът, в който стартира да става мъчно да се прави разлика сред отбрана и интервенция, тъй като границата сред двете не е ясна, не е обрисувана, тя се движи, трансформира се, и в един миг към този момент не е ясно кое е едното и кое другото.
И когато към това се прибавят и решенията, които се взимат редом, решения, които задават посока за години напред, тогава към този момент всичко това стартира да наподобява като част от по-голямо придвижване, което не се афишира като такова, само че се усеща.
Не като проект.
Като логичност.
И тази логичност стартира да работи сама, тъй като един път призната, тя не се нуждае от непрекъснато пояснение, тя просто се ползва, в разнообразни обстановки, по друг мотив, само че постоянно в една и съща посока.
И тогава към този момент не става дума за това дали някой е споделил освен това или по-малко, дали е прекалил или не, тъй като тези неща стартират да наподобяват второстепенни.
По-важното е, че се основава опция.
Възможност да се работи.
И когато такава опция се появи, тя рано или късно стартира да се употребява.
Без да се афишира.
Без да се акцентира.
Просто стартира да се случва.
Мястото, където стартира вътрешното вземане предвид
В един миг започваш да усещаш, че нещо се е разместило, само че не можеш да посочиш тъкмо по кое време, не можеш да кажеш „ ето тук “, тъй като не е станало с едно деяние, не е станало с едно решение, а е станало по този начин, че съвсем да не се усети, и тъкмо по тази причина остава по-дълбоко.
Преди човек говореше и след това мислеше какво ще последва, дали ще има спор, дали ще има отговор, дали ще се съгласят или не, а в този момент стартира да мисли преди да приказва, стартира да премерва думите не по отношение на това дали са правилни, а по отношение на това по какъв начин ще прозвучат, къде ще попаднат, дали няма да бъдат извадени от подтекста, дали няма да бъдат употребявани против него по метод, който не може да управлява.
И това не идва от закон.
Не идва от възбрана.
Идва от чувството, че нещо към този момент е допустимо.
Че има линия, която не е написана на никое място, само че стартира да се усеща.
И тъкмо това стартира да трансформира всичко.
Не шумно.
Тихо.
Човек стартира да се оглежда.
Не тъй като някой го е спрял.
А тъй като не е сигурен какво следва.
И това последователно стартира да се придвижва на всички места, в диалозите, в текстовете, в метода, по който се задават въпроси, в метода, по който се заобикалят други, и без да има официална граница, стартира да се появява действителна.
И в този миг към този момент няма значение дали ще се стигне до нещо по-крайно, тъй като процесът към този момент е почнал преди този момент, почнал е там, където човек самичък стартира да се преценява, без да му е казано, където самичък стартира да се стопира, без да е бил спрян.
И тъкмо това е мястото, където нещата се трансформират най-силно, тъй като когато смяната пристигна извън, тя може да бъде забелязана, може да бъде оспорена, може да бъде отхвърлена, само че когато стартира от вътрешната страна, тя остава.
И тогава към този момент няма потребност от напън.
Няма потребност от пояснение.
Всичко се подрежда единствено.
И човек стартира да се пита не какво ще създадат, а до каква степен към този момент е стигнало.
И този въпрос остава.
Моментът, в който към този момент не питаме до каква степен, а за какво мълчим
Когато човек се опита да събере всичко това, не като фрази, не като обособени думи, а като чувство, което се е натрупало, стартира да вижда, че нещата не се движат на скокове, не стават внезапно, а се трансформират по този начин, че съвсем да не се усети моментът, в който към този момент не са същите.
И може би тъкмо по тази причина е толкоз мъчно да се приказва за него, тъй като няма ясно събитие, няма дата, няма решение, което да посочиш и да кажеш „ ето тук стартира “, има единствено едно постепенно пренасяне, което първо наподобява като дребна смяна, след това като повтаряне, след това като табиет, и в един миг към този момент е част от средата.
И тогава стартира да се губи чувството за граница, не тъй като я няма, а тъй като към този момент не е ясно къде е, тя се е разместила, отместила се е толкоз, че това, което преди е изглеждало невероятно, към този момент не наподобява толкоз далечно, а това, което е било обикновено, стартира да се усеща като нещо, което би трябвало да бъде обяснявано.
И в това разбъркване човек остава с едно вътрешно напрежение, което не може да изчезне, тъй като няма къде да отиде, няма къде да се разтовари, няма я онази ясна линия, против която да се изправиш, има единствено чувството, че нещо към този момент не е както преди.
И колкото повече време минава, толкоз повече това чувство се задържа, тъй като не получава отговор, не се обяснява, не се посочва до дъно, а остава да виси, да се връща в диалозите, в мислите, в метода, по който човек стартира да гледа на това, което се случва към него.
И може би тъкмо тук е въпросъ
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ