Веселие по български: цървули, боб и чушки
В България към този момент не остана село без някакъв фест: ден на боба, ден на чушката, възстановки, кукери, цървули. Но за какво всичко е така еднообразно и скучно, пита Ивайло Дичев в текст за " Дойче веле ".В последно време в България се вижда някаква фикс идея за празнични ивенти. Всяка седмица ни бомбардират с оферти за някакво мероприятие. " Да сложим връх на Гинес дружно: най-голямото боядисване на великденски яйца в света " (Велинград); " Патриотичен Джулай морнинг на Рилските езера " ; " Въртене на огън пред Народния спектакъл в Часа на земята " ; " Национален конгрес и събор в Казанлък: античното знание и силата на българите. Родът Дуло, траките, Орфей, богомилите ".
Вече няма град и по-амбициозно село без някакъв хранителен празник - ден на боба, чушката, ориза, райската ябълка, сланината, чевермето, сливата, баницата. Разцвет бележат и тържествата, комеморациите, шествията, честванията, зарите-проверки. Те към този момент от дълго време са надскочили кръглите дати и непрестанно се сгъстяват в културните календари на общините.
Дори най-традиционните религиозни празници като че ли имат наклонността да се разрастват: тв приемникът от сутринта ни припомня какъв ярък ден е през днешния ден, кой светец да почитаме и какво да сготвим; загряват ни с митове на тайнствен музикален декор. Отбелязваме и астрономически дати като равноденствието и слънцестоенето, най-често с музика измежду природата. Не пропущаме вносни празници като Хелоуин, а неотдавна и лова на шоколадови яйца, организиран за децата. Отделно празненствата, алкохолните турове, разюзданата веселба в нощните заведения. Как да си разбираем тази детонация?
В това развиване виждаме от една страна наследството на туристическия мениджмънт от социализма. В този бизнес през днешния ден мъчно виреят нежни, култивирани души, по тази причина евентуално промишлеността безжалостно експлоатира ресурса, създаден при Живков. Стандартизирани, индустриално създавани носии, цървули, пластмасови чушки; мешана скара с шопска салата и, несъмнено, кукери по всевъзможен мотив и във всяко кътче на страната. Къщи в жанр " Стария Пловдив " ; нестинари, научили в ускорени периоди античната традиция; кон, поп, петел, гайда, ножка.
Забележителното е, че конкуренцията не поражда многообразие, а таман в противен случай. Всички натъртват на това, което върви - на правилото " от всичко по доста и постоянно ". Към розите се прикачат траки, към траките – кукери, към кукерите – вино, към виното - фолклорен фестивал и така нататък.
Празничният взрив има и чисто времево измерение – от предходните двудневни празници през днешния ден сме минали към " фестивали ", които по определение са доста по-дълги (фестивалът на розата в Казанлък предходната година беше двайсет и няколко дни, нима задържи туристите в легловата база). В страната се построиха голям брой " къщи за посетители ", най-често с европейско финансиране и в този момент би трябвало да се измисли метод да бъдат пълнени. Няма (пари за) общинска политика, която да облагороди природата в близост, да сътвори условия за спорт, отмора, лекуване – по тази причина пък се натъртва на празници, които да примамят хората като един тип реклама. Така в едно малко градче за седмица или две се струпват хора, които няма къде да нощуват, а след това цяла година къщите за посетители стоят празни.
Има и нови атракции. Историческите възстановки станаха неразделна част от всеки празник – от оповестяването на Априлското въстание минаха към Средновековието, Балканските войни и тракийските ритуали, от борби – към всекидневния обичай и неолитна кухня. Тази година имаше възстановка на самоубийството на Ангел Кънчев в Русе, а един кмет си навлече националния яд, тъй като направи плашило с обесения Левски. Възстановките се разрастват освен времеви, само че и като фон. Все отново страната беше осеяна с бутафорни замъци - отново по европейски стратегии.
Проектната просвета е другият фактор за експанзията на празничността. Ритуалният експерт от обичайните култури, който знае кое по какъв начин би трябвало да се направи, през днешния ден е сменен от креативан управител - постоянно братовчед на кмета - който знае по какъв начин се написа план и защо са допустимите разноски. Но за какво всичките празници са по този начин монотонни – напълно като сувенирите, които се продават към тях (глинени съдове, дъски за самун, чаши с Левски и Путин...)? Вероятно тъй като планът минава през иглените уши на противостоящи си групи от специалисти, които могат да реализират консенсус единствено по най-безпроблемното, най-клишираното.
През последните години като че ли сме добили конвенционален инстикт: идват почивни дни и би трябвало да се върви някъде. И къде, къде – ами тук чудодейна икона, там медийна звезда ще готви на площада, а пък единствено на 100 километра можем да гледаме самодиви и щерка ни да се снима със самодивски костюм. Празниците се множат, тъй като сме приведени в придвижване.
Подобни локални специфики и тържествени комеморации, исторически панаири и ню ейдж фестивали се множат на всички места по света. И по тази причина и българите стартират героичен да се борят за самопризнание – в случай че не е регистърът на нематериалните наследства на ЮНЕСКО, най-малко да влезем в книгата за върховете на Гинес или да ни уважат с едно утешително репортажче по CNN (както се споделя - и подигравка ще преглътнем, нали знаете, няма неприятна реклама). Какво да променим?
Как да променим нещата по този начин, че празнуването да не е толкоз еднообразно и скучно? Може би да създадем по този начин, че всяко градче да развива някаква своя неповторима специфичност, да се разграничава от другите, а не да ги имитира? Само че в България вместо за уникалност, всеки се бори да е по-патриотичен, по-фолклорен, по-униформен - от боязън да не бъде отстранен от националната общественост.
Вероятно би трябвало последователно да научим публиката да цени неповторимите неща. Да търси не театъра, който ѝ играят, с цел да ѝ продадат някое и друго легло. А да търси истината за локалната просвета и достоверното прекарване на локалните хора. Трябва да се появи някаква туристическа хармония, което изисква възпитаване на усета, престижи, опит в други културни среди. А това е сложна работа.
Вече няма град и по-амбициозно село без някакъв хранителен празник - ден на боба, чушката, ориза, райската ябълка, сланината, чевермето, сливата, баницата. Разцвет бележат и тържествата, комеморациите, шествията, честванията, зарите-проверки. Те към този момент от дълго време са надскочили кръглите дати и непрестанно се сгъстяват в културните календари на общините.
Дори най-традиционните религиозни празници като че ли имат наклонността да се разрастват: тв приемникът от сутринта ни припомня какъв ярък ден е през днешния ден, кой светец да почитаме и какво да сготвим; загряват ни с митове на тайнствен музикален декор. Отбелязваме и астрономически дати като равноденствието и слънцестоенето, най-често с музика измежду природата. Не пропущаме вносни празници като Хелоуин, а неотдавна и лова на шоколадови яйца, организиран за децата. Отделно празненствата, алкохолните турове, разюзданата веселба в нощните заведения. Как да си разбираем тази детонация?
В това развиване виждаме от една страна наследството на туристическия мениджмънт от социализма. В този бизнес през днешния ден мъчно виреят нежни, култивирани души, по тази причина евентуално промишлеността безжалостно експлоатира ресурса, създаден при Живков. Стандартизирани, индустриално създавани носии, цървули, пластмасови чушки; мешана скара с шопска салата и, несъмнено, кукери по всевъзможен мотив и във всяко кътче на страната. Къщи в жанр " Стария Пловдив " ; нестинари, научили в ускорени периоди античната традиция; кон, поп, петел, гайда, ножка.
Забележителното е, че конкуренцията не поражда многообразие, а таман в противен случай. Всички натъртват на това, което върви - на правилото " от всичко по доста и постоянно ". Към розите се прикачат траки, към траките – кукери, към кукерите – вино, към виното - фолклорен фестивал и така нататък.
Празничният взрив има и чисто времево измерение – от предходните двудневни празници през днешния ден сме минали към " фестивали ", които по определение са доста по-дълги (фестивалът на розата в Казанлък предходната година беше двайсет и няколко дни, нима задържи туристите в легловата база). В страната се построиха голям брой " къщи за посетители ", най-често с европейско финансиране и в този момент би трябвало да се измисли метод да бъдат пълнени. Няма (пари за) общинска политика, която да облагороди природата в близост, да сътвори условия за спорт, отмора, лекуване – по тази причина пък се натъртва на празници, които да примамят хората като един тип реклама. Така в едно малко градче за седмица или две се струпват хора, които няма къде да нощуват, а след това цяла година къщите за посетители стоят празни.
Има и нови атракции. Историческите възстановки станаха неразделна част от всеки празник – от оповестяването на Априлското въстание минаха към Средновековието, Балканските войни и тракийските ритуали, от борби – към всекидневния обичай и неолитна кухня. Тази година имаше възстановка на самоубийството на Ангел Кънчев в Русе, а един кмет си навлече националния яд, тъй като направи плашило с обесения Левски. Възстановките се разрастват освен времеви, само че и като фон. Все отново страната беше осеяна с бутафорни замъци - отново по европейски стратегии.
Проектната просвета е другият фактор за експанзията на празничността. Ритуалният експерт от обичайните култури, който знае кое по какъв начин би трябвало да се направи, през днешния ден е сменен от креативан управител - постоянно братовчед на кмета - който знае по какъв начин се написа план и защо са допустимите разноски. Но за какво всичките празници са по този начин монотонни – напълно като сувенирите, които се продават към тях (глинени съдове, дъски за самун, чаши с Левски и Путин...)? Вероятно тъй като планът минава през иглените уши на противостоящи си групи от специалисти, които могат да реализират консенсус единствено по най-безпроблемното, най-клишираното.
През последните години като че ли сме добили конвенционален инстикт: идват почивни дни и би трябвало да се върви някъде. И къде, къде – ами тук чудодейна икона, там медийна звезда ще готви на площада, а пък единствено на 100 километра можем да гледаме самодиви и щерка ни да се снима със самодивски костюм. Празниците се множат, тъй като сме приведени в придвижване.
Подобни локални специфики и тържествени комеморации, исторически панаири и ню ейдж фестивали се множат на всички места по света. И по тази причина и българите стартират героичен да се борят за самопризнание – в случай че не е регистърът на нематериалните наследства на ЮНЕСКО, най-малко да влезем в книгата за върховете на Гинес или да ни уважат с едно утешително репортажче по CNN (както се споделя - и подигравка ще преглътнем, нали знаете, няма неприятна реклама). Какво да променим?
Как да променим нещата по този начин, че празнуването да не е толкоз еднообразно и скучно? Може би да създадем по този начин, че всяко градче да развива някаква своя неповторима специфичност, да се разграничава от другите, а не да ги имитира? Само че в България вместо за уникалност, всеки се бори да е по-патриотичен, по-фолклорен, по-униформен - от боязън да не бъде отстранен от националната общественост.
Вероятно би трябвало последователно да научим публиката да цени неповторимите неща. Да търси не театъра, който ѝ играят, с цел да ѝ продадат някое и друго легло. А да търси истината за локалната просвета и достоверното прекарване на локалните хора. Трябва да се появи някаква туристическа хармония, което изисква възпитаване на усета, престижи, опит в други културни среди. А това е сложна работа.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ