Българското общество изглежда странно разделено
В България съгласие мъчно се реализира. По всички значими тематики въпросът е на оцеляване и на заличаване на врага. Защо българите са по този начин непримиримо разграничени? Манталитет ли е това или нещо друго?
Коментар на Даниел Смилов за
Българското общество наподобява необичайно разграничено даже по явни въпроси, като този кой е отговорен за експанзията на Русия в Украйна. Самият факт, че мнозина са склонни да винят не агресора, а жертвата или тези, които ѝ оказват помощ, е индикативен за рисковите отклонения (меко казано), които се виждат във действието на българския групов разсъдък.
Причината за тези отклонения не е в народа, въпреки че и хората не са просто аморфна маса, чакаща демиургичните интервенции на политиците. Проблемът е в свръхпредлагането на необикновен вид политици – поляризатори – които раздухват разделения, сред които компромис не е вероятен. Във всяко модерно общество има голям плурализъм – има разнообразни групи, които имат свои ползи, ценностни настройки, особености. Поляризаторите са тези, които настояват, че поради разликите не може да се стигне до единодушие и съгласие. Играта е на елиминиране на другия, на цялостна победа над него.
Ако се вгледаме в тематиките, които преобладават българската политика, ще се окаже, че поляризаторите са съумели да се наложат. Политическите задания са дефинирани по този начин, че с цел да се вземе каквото и да е решение, някоя политическа мощ би трябвало просто да бъде отстранена. Оттук се появяват и множеството “червени линии”, които се чертаят на процедура от всички партии.
Подкрепа за Украйна vs. “неутралитет”
Румен Радев и Корнелия Нинова персонално са виновни за тази разграничителна линия, която нямаше да възникне, в случай че те не се бяха подвели по дейностите на маргинални и значително бутафорни играчи от национал-популисткия набор. Страхувайки се да не изгубят русофилски гласове, те на процедура легитимираха и не престават да легитимират тези популистки играчи, като постановат някакъв сякаш несклоняем ценностен спор в българското общество по линията Украйна-Русия. Парадоксът е, че от това държание печели Костадин Костадинов и крайната му групировка “Възраждане”. Защото, когато сееш поляризация, жънеш радикализация и наливаш вода в мелницата на най-крайните и радикални играчи.
Корупцията
От най-малко две десетилетия корупцията се е трансформирала от битов (макар и широкоразпространен) политически проблем в екзистенциален и идеологически въпрос, който разделя българските партии по безусловно несклоняем метод. Макар че играчите се сменят, два добре дефинирани лагера остават – на корумпираните и на тези, които се борят с тях. Между тези лагери, несъмнено, поле за съгласие няма.
(Северна) Македония
От три четири години Македония стана още веднъж съдбоносен въпрос в българската политика. И в този момент към този момент нещата са дефинирани по този начин, че Северна Македония би трябвало да одобри ултимативно всички наши условия (които са предостатъчно неразбираеми и променливи) преди даже да е почнала публично договаряния за участие в Европейски Съюз. Засега последното, в което са се вкопчили избрани партии, е настояването за промени в македонската конституция преди повдигането на нашето несъгласие. Вместо механически проблем – какъвто в действителност е – от няколко месеца въпросът с тайминга на повдигането на ветото е представян като конфликт сред “предатели” и “патриоти”, въпрос на “продаване на Македония”.
Джендъри, антиваксъри, рептили: фантазми и конспирации
Ако някоя от горните тематики не сработи, в деяние влизат поляризациите по фантазмени тематики. Хората се разделят на джендъри против анти-джендъри, рептили против хомо сапиенс, антиваксъри против мутанти и така нататък Място за съгласие сред тези групи, несъмнено, няма – въпросът е на оцеляване и заличаване на врага. Мнозина се пробват да се опълчват на тези разделения посредством научни обстоятелства и развенчаване на легенди. Но това е неточност, тъй като става дума в действителност за религиозни вярвания – неслучайно позиции като антиджендъризъм, антиваксърство и религия в рептилите съответстват и с позиции на църквите, дъновизма и така нататък Конспиративното мислене всъщност е близко и сходно на религиозното мислене – и двете стъпват на вярата в владеене на някакво извънредно знание, което ти е обещано особено на теб по някаква причина.
Задачата пред българската политика е да преодолее тези поляризации. Ако това не се случи, стабилно политическо ръководство у нас няма да има, даже когато страната се намира наоколо до боен спор и минава през голям брой рецесии. Преодоляването на поляризациите може да стане само посредством постигането на най-малко четири консенсуса и образуване на необятна политическа поддръжка към тях. Разумни учредения за тези консенсуси има в обилие, само че не е в това въпросът. Нужно е главните политически партии да схванат, че постигането на тези консенсуси е извънредно в техен интерес: в противоположен случай те ще продължат да отстъпват терен на политически радикали от рода на “Възраждане”, загряващата групировка на Стефан Янев и така нататък
Как консенсусът да стане вероятен
Възможните необятни консенсуси могат да стъпят върху следните базови положения:
България е от западната страна на новата Желязна завеса: Войната в Украйна за жалост няма да свърши скоро, а когато военните дейности въпреки всичко спрат, Европа ще е разграничена с нова Желязна завеса най-малко за известно време. В България въпреки всичко има условия за необятен консенсус, че би трябвало да сме от западната страна на тази завеса – и Радев, и Нинова несъмнено осъзнават това. Разговори за съветски газ, енергийни планове с Русия, подкрепяне на Украйна и така нататък би трябвало да се случват в тази рамка, който и да е на власт в България. Стана ясно към този момент, че можем да оцелеем и даже да просперираме без съветски енергоизточници, стига добре да организираме нещата си, да не се поддаваме на шантаж и да не се паникьосваме. Стана също по този начин ясно, че де факто подкрепяме Украйна по всякакъв начин. Т.е. зад сякаш непримиримите “ценностни” позиции има здрава основа за общи решения.
Просто политиката на поляризация по този въпрос би трябвало да се изостави от главните партии (Радев и Българска социалистическа партия на първо място).
ГЕРБ и Движение за права и свободи могат да вземат участие във властта, в случай че отдръпват компрометираните фигури от управленията си. В поредност от избори и ГЕРБ, и Движение за права и свободи потвърдиха, че имат сериозна изборна маса и извършват действителни функционалности на политическо посланичество. Същевременно обаче има фигури в управленията им – Борисов, най-много, само че освен – които след поредност от действителни кавги не биха останали в политиката в никоя естествена страна. Така че отдръпването на тези водачи, плюс промяната на прокуратурата и промяната на основния прокурор, биха отворили опция за тези партии да излязат от заслужената си политическа изолираност. Връщането им в политическия оборот би нормализирало евроатлантическата ориентировка на България и би маргинализирало евразийските въздействия.
Членството на Северна Македония в Европейски Съюз е от извънреден български интерес, а преговорният развой е идеалната среда за слагане на българските претенции във връзка с прилежащата страна. Дали ще вдигнем ветото, откакто Северна Македония промени конституцията си или ще го вдигнем в този момент, е механически, а не кардинален въпрос. И в двата случая Северна Македония няма да се придвижи към Европейски Съюз без конституционни промени. В първия случай, обаче, към България в съседката ни ще продължат да се развиват отрицателни настройки, като към страна, която си е наумила да ги стопира по всевъзможен метод. Във втория, показвайки минимална благосклонност, ще отворим вратите за необятно съдействие, при което българската позиция би станала привлекателна за мнозина.
Като цяло, връзките ни със Северна Македония не трябва да са в ключа “вето до дупка или пласиране на българските интереси”. Всъщност самото несъгласие сега работи срещу българските ползи (както и да ги интерпретираме), като основава трайни отрицателни настройки и отвращение за съдействие в СМ. Нищо няма да спечелим от тази работа като народ, само че от ветото несъмнено печелят поляризиращите политици.
Какво би трябвало да бранят политическите партии
България е секуларна страна: всеки има право да има вяра във всичко, само че би трябвало да е търпелив към вярванията на другите. Може би е време да разберем, че няма да успеем да се разубедим едни-други в базовите си вярвания. Тези, които имат вяра, че “джендърите” желаят да трансформират света по лично сходство, ще продължат да го имат вяра. Както и тези, които имат вяра в рептилите (каквото и да значи това).
Даниел Смилов
Споровете и полемиките на сходни тематики са неплодотворни, макар възгледите на Юрген Хабермас по въпроса: делиберативната народна власт въпреки всичко има своите ограничавания. Всички членове на българското общество обаче – русофили, русофоби, патриоти, космополити, либерали, консерватори, джендъри, антиджендъри, рептили, бозайници и така нататък – имат равни права и равно съображение да бъдат уважавани в обществената сфера.
Конституционната рамка подсигурява това пълноправие и тя е най-важното нещо, което би трябвало да се брани от главните политически партии. Частните вярвания на индивида – било то във възвишена божествена трансценденция или в куриозна интрига – са негово изконно право, само че не могат да стават основа на обществена политика. В противоположен случай България може един ден да осъмне като християнска джамахирия или антиджендърско царство, или най-малко с министерство за битка с кемтрейлс. Точно главните партии са тези, които би трябвало да служат като филтър на сходни вярвания в обществената сфера.
За край са подобаващи две мисли на огромния чешки отстъпник и политик Вацлав Хавел. Първо, “политиката е изкуството на невъзможното” – у нас консенсусът сега наподобява неосъществим и тъкмо по тази причина той би трябвало да стане фокус на политиката. Второ, “може да бъде изгубена единствено една борба – тази, от която авансово си се отказал “.
Коментар на Даниел Смилов за
Българското общество наподобява необичайно разграничено даже по явни въпроси, като този кой е отговорен за експанзията на Русия в Украйна. Самият факт, че мнозина са склонни да винят не агресора, а жертвата или тези, които ѝ оказват помощ, е индикативен за рисковите отклонения (меко казано), които се виждат във действието на българския групов разсъдък.
Причината за тези отклонения не е в народа, въпреки че и хората не са просто аморфна маса, чакаща демиургичните интервенции на политиците. Проблемът е в свръхпредлагането на необикновен вид политици – поляризатори – които раздухват разделения, сред които компромис не е вероятен. Във всяко модерно общество има голям плурализъм – има разнообразни групи, които имат свои ползи, ценностни настройки, особености. Поляризаторите са тези, които настояват, че поради разликите не може да се стигне до единодушие и съгласие. Играта е на елиминиране на другия, на цялостна победа над него.
Ако се вгледаме в тематиките, които преобладават българската политика, ще се окаже, че поляризаторите са съумели да се наложат. Политическите задания са дефинирани по този начин, че с цел да се вземе каквото и да е решение, някоя политическа мощ би трябвало просто да бъде отстранена. Оттук се появяват и множеството “червени линии”, които се чертаят на процедура от всички партии.
Подкрепа за Украйна vs. “неутралитет”
Румен Радев и Корнелия Нинова персонално са виновни за тази разграничителна линия, която нямаше да възникне, в случай че те не се бяха подвели по дейностите на маргинални и значително бутафорни играчи от национал-популисткия набор. Страхувайки се да не изгубят русофилски гласове, те на процедура легитимираха и не престават да легитимират тези популистки играчи, като постановат някакъв сякаш несклоняем ценностен спор в българското общество по линията Украйна-Русия. Парадоксът е, че от това държание печели Костадин Костадинов и крайната му групировка “Възраждане”. Защото, когато сееш поляризация, жънеш радикализация и наливаш вода в мелницата на най-крайните и радикални играчи.
Корупцията
От най-малко две десетилетия корупцията се е трансформирала от битов (макар и широкоразпространен) политически проблем в екзистенциален и идеологически въпрос, който разделя българските партии по безусловно несклоняем метод. Макар че играчите се сменят, два добре дефинирани лагера остават – на корумпираните и на тези, които се борят с тях. Между тези лагери, несъмнено, поле за съгласие няма.
(Северна) Македония
От три четири години Македония стана още веднъж съдбоносен въпрос в българската политика. И в този момент към този момент нещата са дефинирани по този начин, че Северна Македония би трябвало да одобри ултимативно всички наши условия (които са предостатъчно неразбираеми и променливи) преди даже да е почнала публично договаряния за участие в Европейски Съюз. Засега последното, в което са се вкопчили избрани партии, е настояването за промени в македонската конституция преди повдигането на нашето несъгласие. Вместо механически проблем – какъвто в действителност е – от няколко месеца въпросът с тайминга на повдигането на ветото е представян като конфликт сред “предатели” и “патриоти”, въпрос на “продаване на Македония”.
Джендъри, антиваксъри, рептили: фантазми и конспирации
Ако някоя от горните тематики не сработи, в деяние влизат поляризациите по фантазмени тематики. Хората се разделят на джендъри против анти-джендъри, рептили против хомо сапиенс, антиваксъри против мутанти и така нататък Място за съгласие сред тези групи, несъмнено, няма – въпросът е на оцеляване и заличаване на врага. Мнозина се пробват да се опълчват на тези разделения посредством научни обстоятелства и развенчаване на легенди. Но това е неточност, тъй като става дума в действителност за религиозни вярвания – неслучайно позиции като антиджендъризъм, антиваксърство и религия в рептилите съответстват и с позиции на църквите, дъновизма и така нататък Конспиративното мислене всъщност е близко и сходно на религиозното мислене – и двете стъпват на вярата в владеене на някакво извънредно знание, което ти е обещано особено на теб по някаква причина.
Задачата пред българската политика е да преодолее тези поляризации. Ако това не се случи, стабилно политическо ръководство у нас няма да има, даже когато страната се намира наоколо до боен спор и минава през голям брой рецесии. Преодоляването на поляризациите може да стане само посредством постигането на най-малко четири консенсуса и образуване на необятна политическа поддръжка към тях. Разумни учредения за тези консенсуси има в обилие, само че не е в това въпросът. Нужно е главните политически партии да схванат, че постигането на тези консенсуси е извънредно в техен интерес: в противоположен случай те ще продължат да отстъпват терен на политически радикали от рода на “Възраждане”, загряващата групировка на Стефан Янев и така нататък
Как консенсусът да стане вероятен
Възможните необятни консенсуси могат да стъпят върху следните базови положения:
България е от западната страна на новата Желязна завеса: Войната в Украйна за жалост няма да свърши скоро, а когато военните дейности въпреки всичко спрат, Европа ще е разграничена с нова Желязна завеса най-малко за известно време. В България въпреки всичко има условия за необятен консенсус, че би трябвало да сме от западната страна на тази завеса – и Радев, и Нинова несъмнено осъзнават това. Разговори за съветски газ, енергийни планове с Русия, подкрепяне на Украйна и така нататък би трябвало да се случват в тази рамка, който и да е на власт в България. Стана ясно към този момент, че можем да оцелеем и даже да просперираме без съветски енергоизточници, стига добре да организираме нещата си, да не се поддаваме на шантаж и да не се паникьосваме. Стана също по този начин ясно, че де факто подкрепяме Украйна по всякакъв начин. Т.е. зад сякаш непримиримите “ценностни” позиции има здрава основа за общи решения.
Просто политиката на поляризация по този въпрос би трябвало да се изостави от главните партии (Радев и Българска социалистическа партия на първо място).
ГЕРБ и Движение за права и свободи могат да вземат участие във властта, в случай че отдръпват компрометираните фигури от управленията си. В поредност от избори и ГЕРБ, и Движение за права и свободи потвърдиха, че имат сериозна изборна маса и извършват действителни функционалности на политическо посланичество. Същевременно обаче има фигури в управленията им – Борисов, най-много, само че освен – които след поредност от действителни кавги не биха останали в политиката в никоя естествена страна. Така че отдръпването на тези водачи, плюс промяната на прокуратурата и промяната на основния прокурор, биха отворили опция за тези партии да излязат от заслужената си политическа изолираност. Връщането им в политическия оборот би нормализирало евроатлантическата ориентировка на България и би маргинализирало евразийските въздействия.
Членството на Северна Македония в Европейски Съюз е от извънреден български интерес, а преговорният развой е идеалната среда за слагане на българските претенции във връзка с прилежащата страна. Дали ще вдигнем ветото, откакто Северна Македония промени конституцията си или ще го вдигнем в този момент, е механически, а не кардинален въпрос. И в двата случая Северна Македония няма да се придвижи към Европейски Съюз без конституционни промени. В първия случай, обаче, към България в съседката ни ще продължат да се развиват отрицателни настройки, като към страна, която си е наумила да ги стопира по всевъзможен метод. Във втория, показвайки минимална благосклонност, ще отворим вратите за необятно съдействие, при което българската позиция би станала привлекателна за мнозина.
Като цяло, връзките ни със Северна Македония не трябва да са в ключа “вето до дупка или пласиране на българските интереси”. Всъщност самото несъгласие сега работи срещу българските ползи (както и да ги интерпретираме), като основава трайни отрицателни настройки и отвращение за съдействие в СМ. Нищо няма да спечелим от тази работа като народ, само че от ветото несъмнено печелят поляризиращите политици.
Какво би трябвало да бранят политическите партии
България е секуларна страна: всеки има право да има вяра във всичко, само че би трябвало да е търпелив към вярванията на другите. Може би е време да разберем, че няма да успеем да се разубедим едни-други в базовите си вярвания. Тези, които имат вяра, че “джендърите” желаят да трансформират света по лично сходство, ще продължат да го имат вяра. Както и тези, които имат вяра в рептилите (каквото и да значи това).
Даниел Смилов
Споровете и полемиките на сходни тематики са неплодотворни, макар възгледите на Юрген Хабермас по въпроса: делиберативната народна власт въпреки всичко има своите ограничавания. Всички членове на българското общество обаче – русофили, русофоби, патриоти, космополити, либерали, консерватори, джендъри, антиджендъри, рептили, бозайници и така нататък – имат равни права и равно съображение да бъдат уважавани в обществената сфера.
Конституционната рамка подсигурява това пълноправие и тя е най-важното нещо, което би трябвало да се брани от главните политически партии. Частните вярвания на индивида – било то във възвишена божествена трансценденция или в куриозна интрига – са негово изконно право, само че не могат да стават основа на обществена политика. В противоположен случай България може един ден да осъмне като християнска джамахирия или антиджендърско царство, или най-малко с министерство за битка с кемтрейлс. Точно главните партии са тези, които би трябвало да служат като филтър на сходни вярвания в обществената сфера.
За край са подобаващи две мисли на огромния чешки отстъпник и политик Вацлав Хавел. Първо, “политиката е изкуството на невъзможното” – у нас консенсусът сега наподобява неосъществим и тъкмо по тази причина той би трябвало да стане фокус на политиката. Второ, “може да бъде изгубена единствено една борба – тази, от която авансово си се отказал “.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ