Независимостта: Тъгата по старите зависимости
В анкетата на marica.bg " Кой за вас е най-българският празник? " Денят на независимостта заема нежеланото последно място. За него са дали своят вот едвам 5.92% от читателите, до момента в който за 9 септември да вземем за пример - 9.39 на 100. Първенство държи 3 март, следван от 24 май и 6 септември.
Мнозина към момента не са наясно какво тъкмо означаваме на 22 септември, само че не трябва преждевременно да се упрекват в историческа безпаметност, защото за това си има разбираеми аргументи.
По времето на соца беше направено всичко допустимо този ден да бъде премахнат от празничния календар, защото се свързвал с монархията, че и с фашизма. Официално стартира да се отбелязва чак през 1998-а.
Празникът е млад, а и е през наситения с празници септември. А и България е на едно от първите места в света по брой национални празници.
Денят на независимостта не носи и юначния екшън заряд, с който са обагрени Освобождението и Съединението, въпреки че по никакъв начин не е било безвредно: в отговор на заканите от Високата врата България афишира частична военна готовност. И нещата се вземат решение безкръвно с помощта на мощната ни тогава дипломация и удобното за нас интернационално състояние.
А значимостта на този исторически акт е тъкмо в това: след 30 години васално състояние България се появява на картата на " интернационалното състояние ", както след Освобождението се появява на картата на Европа. Вече има културна, икономическа и политическа тежест в интернационалните връзки.
И за какво тогава не горим с този празник както американците да вземем за пример със своя 4 юли? Или да означаваме Деня на независимостта с хъс най-малко колкото Деня на зависимостта - 9 септември? Ами тъй като независимостта не е единствено благина, а и тежест: тя дава право на избор, който самостоятелният прави самичък, само че си носи и следствията. Глупавият не може да е самостоятелен, защото не може да прави рационални избори. Не може да е самостоятелен корумпираният, алчният, които са подвластни от своите зависимости. И след 1909-а, та и до през днешния ден, политическият хайлайф, който малко или доста съчетаваше тези особености, удостовери това - не направи рационалните избори, а народът отнесе следствията. Последваха национални произшествия, руска окупация и един вечен преход. Като за всичко ни беше отговорно същото това интернационално състояние: първо Великите сили, по-късно Големият източен брат, след това Големият западен. А дали Големият ще те изненада от изток или запад, болката има единствено географско измерение. А по-късно остава тъгата по старите зависимости.
И независимостта става безспорна - нищо не зависи от нас. Да се поснишим, както споделяше общественият антрополог бай Тошо, или да послушаме началниците, както споделя общественият оракул бате Бойко. А с ресурса на една приблизително огромна европейска страна, каквато е България, можем, в случай че не да тропнем по масата на огромните, най-малко да не бъдем в ролята на келнери.
Защото подвластният прислужва на спечелилите, а самостоятелният - на историята. А спечелилите може и да пишат историята, само че под нейна диктовка.
Мнозина към момента не са наясно какво тъкмо означаваме на 22 септември, само че не трябва преждевременно да се упрекват в историческа безпаметност, защото за това си има разбираеми аргументи.
По времето на соца беше направено всичко допустимо този ден да бъде премахнат от празничния календар, защото се свързвал с монархията, че и с фашизма. Официално стартира да се отбелязва чак през 1998-а.
Празникът е млад, а и е през наситения с празници септември. А и България е на едно от първите места в света по брой национални празници.
Денят на независимостта не носи и юначния екшън заряд, с който са обагрени Освобождението и Съединението, въпреки че по никакъв начин не е било безвредно: в отговор на заканите от Високата врата България афишира частична военна готовност. И нещата се вземат решение безкръвно с помощта на мощната ни тогава дипломация и удобното за нас интернационално състояние.
А значимостта на този исторически акт е тъкмо в това: след 30 години васално състояние България се появява на картата на " интернационалното състояние ", както след Освобождението се появява на картата на Европа. Вече има културна, икономическа и политическа тежест в интернационалните връзки.
И за какво тогава не горим с този празник както американците да вземем за пример със своя 4 юли? Или да означаваме Деня на независимостта с хъс най-малко колкото Деня на зависимостта - 9 септември? Ами тъй като независимостта не е единствено благина, а и тежест: тя дава право на избор, който самостоятелният прави самичък, само че си носи и следствията. Глупавият не може да е самостоятелен, защото не може да прави рационални избори. Не може да е самостоятелен корумпираният, алчният, които са подвластни от своите зависимости. И след 1909-а, та и до през днешния ден, политическият хайлайф, който малко или доста съчетаваше тези особености, удостовери това - не направи рационалните избори, а народът отнесе следствията. Последваха национални произшествия, руска окупация и един вечен преход. Като за всичко ни беше отговорно същото това интернационално състояние: първо Великите сили, по-късно Големият източен брат, след това Големият западен. А дали Големият ще те изненада от изток или запад, болката има единствено географско измерение. А по-късно остава тъгата по старите зависимости.
И независимостта става безспорна - нищо не зависи от нас. Да се поснишим, както споделяше общественият антрополог бай Тошо, или да послушаме началниците, както споделя общественият оракул бате Бойко. А с ресурса на една приблизително огромна европейска страна, каквато е България, можем, в случай че не да тропнем по масата на огромните, най-малко да не бъдем в ролята на келнери.
Защото подвластният прислужва на спечелилите, а самостоятелният - на историята. А спечелилите може и да пишат историята, само че под нейна диктовка.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ