В 5 часа сутринта лежах в леглото буден и мислех. Всъщност,

В 5 часа сутринта лежах в леглото безсънен и мислех. Всъщност, мислене е прекомерно мощна дума за това, което правех.

Бях на път да си купя нов велосипед и не можех да взема решение за цвета. Опитах се да пресъздавам бъдещата си облага и да си показва по какъв начин ще се усещам всякога когато я карам във всеки цвят. Претеглих вариантите.

Вече бях гледал неведнъж велосипеда в интернет. Дори прекъсвах значима работа, с цел да го направя и се връщах в магазина два пъти. Бях попитал безчет хора кой цвят те мислеха, че би трябвало да си взема, показвах им опциите на моя iPhone.

Бях обезпокоен. А би трябвало да бъда ефикасен и работлив. Аз трябваше да бъда убеден. Но си губех времето, питайки други хора да ми оказват помощ да избера обичания си цвят. Не желая да бъда подобен.

Ясно е обаче кой съм аз. Колкото и да желая да го отхвърлям, постоянно съм колеблив и нерешителен.

Трудно е да си го призная, тъй че се пробвам да заобикалям срещата си с този факт лице в лице.

Обвинявах другите: Може би това е неточност на родителите ми - те взеха толкоз доста решения за мен, че в никакъв случай не се научих да вярвам в личните си благоприятни условия за избор. Или може би това е по виновност на компанията за колела, която оферираше толкоз доста цветове - има проучвания, доказващи, че колкото повече други възможности имаме, толкоз по-труден е изборът ни.

Сведох до най-малко моята битка: Аз взимам доста значими решения, тъй че на кого му пука, в случай че не мога да реша за незначителни неща?

И се пробвах да последвам процеса на елиминирането. Елиминирах това, което явно не желаех и по този начин просто трябваше да избера някой от останалите цветове.

Но и тази тактика не проработи. Една седмица по-късно към момента не бях решил.

Една нощ, до момента в който лежах безсънен с възприятие на позор от моето блуждаене, започнах да мисля за щерка ми. Тя има компликации при управлението на импулсите и попада бързо в спорове с другари. Много постоянно съм се карал с нея, нервиран от метода, по който работи.

Щях да го приема, в случай че тя искаше да се промени. Но от позиция на моята лична битка, аз осъзнах, какъв брой неправилно действах. Дъщеря ми прави безусловно най-хубавото, което може. Когато я съдех за неприятното й държание единствено я карах да се усеща зле и да се държи още по-зле.

Тогава разбрах: Моите упования за всички, в това число и мен са контра продуктивно високи.

Високите упования може да имат позитивен резултат, хората се нуждаят от висока летва. Ние подлагаме на критика себе си и хората към нас - семейство, другари, сътрудници, общественици толкоз постоянно, че като че ли не чакаме хората да бъдат човешките същества. И когато подлагаме на критика себе си или другите, вършим нещата още по-лоши.

Когато сме изправени пред уязвимост - нашата или на някой различен - не оказва помощ да упрекваме някого или нещо.

Това, което оказва помощ е разбирането.  Да, щерка ми да вземем за пример има потребност от поддръжка, инструкции, указания и препоръки. Но тя се нуждае от схващане най-много.

В последна сметка, си купих колело. Закарах го вкъщи. След това, на идващия ден, още веднъж се разсъниха в пет сутринта, мислейки за моето решение, мислейки най-много, че трябваше да си купя друг цвят. Смъмрих се и по-късно се сетих: Това е, което съм. Не съм съвършен. Но това е най-хубавото, което мога да направя. Да се надяваме, че е задоволително положително.

Питър Брегман за Harvard Business Review