28 юли е черна дата: 37 умират в страшни мъки до Приморско, повечето жени и деца
Утрото на 28 юли не предвещава нищо неприятно. Курортистите във ведомствената станция на НИПКИДА (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по мотори и автомобили), Държавно стопанско обединение " Автопром “, в Ахтопол стягат багажа си и се подготвят да отпътуват към домовете си в София. Годината е 1972.
Същевременно две млади и здрави момчета преди малко уволнили се от казармата, се стягат за вечерна веселба край брега на ММЦ-Приморско, а 65-годишен риболовец се готви за следващия си улов в Китенската река. Летният сезон е в разгара си, а по алеите на ММЦ-то и към Китен щъкат красиви полякини и чехкини. Вечерта обаче се трансформира в безчовечен призрачен сън за всички.
Привечер рейс " Чавдар “, претрупан с 48 пасажери, прибиращи се от отмора, към този момент е напуснал почивната станция в Ахтопол и към 19,20 часа стига до моста на пълноводната Караагач, (известна още като Караач, Орляшка река, а от 1980 година формалното й наименование е Китенска река – б.а.).
И тук се случва страшното. Мостът имал дребна гърбица образувала се от сгорещеният асфалт и водачът евентуално взема решение да я избегне. Рейсът отскача леко настрана и за момент лидерът губи надзор. Предната и задната лява гума на возилото затъват в пешеходната зона на оборудването над реката. Плочата, която е изпод, се счупва и пропада, а на моста нямало парапети и мантинела.
Автобусът се сгромолясва от 5 метра височина във водата, приземява се по таван и се трансформира в ковчег, затрупан напълно от калните вълни на Караагач. Пътниците били най-вече майки с деца. Свидетел на нещастието първи става живеещият наоколо риболовец Васил Димитров, който по това време е излизал да поставя рибарските мрежи.
Той чува тътена от рухването на рейса, само че в началото не осъзнава какво е станало. След минута-две на повърхността вижда човешки ръце и незабавно поема с най-голямата лодка към давещите се пасажери. Бай Васил не можел да плува, само че демонстрира изключителна храброст, подвиг и хладнокръвие, като превъзмогва страха в тези сложни минути.
След като доближава с лодката до давещите се, той вижда по какъв начин потърпевшите стартират да губят схващане и не знаят какво да вършат. Възрастният риболовец с безчовечен старания стартира да трансферира хора зад борда. В същото време регионът се изпълва с хора, сред които и доста чужденци. Всички крещели стъписани от смут, само че никой не посмява да скочи в мътните води на реката. И в изведнъж се появяват двамата смелчаци Евтим Милев и Иван Янев.
Те вървели по пътя към Китен публично облечени за вечерното джамбуре в ММЦ " Георги Димитров ". След като виждат в бездната лодка с възрастен човек на борда, а в нея и няколко човешки тела, без да му мислят доста, хвърлят облеклата си и отиват да оказват помощ на лодкаря. Младежите се мятат в мътните води на реката и през изпочупените стъкла на автобуса стартират да изваждат пътуващите. От общо 48 пасажери шансът да оживеят обаче имат единствено малко на брой.
Жертвите са 37. Те са на възраст от 3 до 75 години, а 14 от тях са деца. От избавените 12 една жена умира, само че тя е била със свръхтегло и сърцето й стопира, когато е към този момент на борда. Един съумява да доплува самичък до брега. По-късно на мястото на нещастието идват леководолазите и военните. Но те се натъкват единствено на трупове.
Равносметката е жестока: измежду трудно удавилите се летовници имало и цели фамилии. Като легенда измежду локалните хора стартира да се споделя за отгледано от своите спасители извадено дете, чиито родители са починали. Оказа се обаче, че оживели деца няма.
Двама от участниците в проведената по-късно акция по изваждането на хората и рейса са леководолазът Георги Дърмонаров и служителят на КАТ Атанас Николов. Инструкторът от морския клуб към тогавашното ДОСО (Доброволна организация за подпомагане на отбраната) по време на службата си се е натъквал на доста ужасяващи случаи, когато е трябвало да вади удавници, само че счита, че по-зловеща панорама от тази край Китен в никакъв случай не е виждал. " По това време аз образовах леководолази в Поморие. На мен и на още няколко инструктори, които също бяха мои ученици, ни разпоредиха да тръгнем към река Караагач.
Дойдоха сътрудници от Мичурин, в този момент Царево, както и военни от Атия. Никога няма да не помни жестоката картина, която се разкри пред нас, до момента в който вадехме рейса от реката: изтървахме го няколко пъти и от него изпаднаха 12 натрупа. Беше смут! ", описа Дърмонаров. " По време на нещастието бях в Приморско, към 20,30 часа дежурният ни заяви, че има произшествие. След 10 минутки отидохме на моста, рейсът в реалност не се виждаше, водата го закриваше.
Три денонощия вадихме трупове. Спомням си, още виждам като насън, че множеството хора бяха обърнати по тил и евентуално са умряли от удара, а не толкоз от удавяне. Само десетина души съумяха да излязат. Те са седели на разнообразни места в рейса, тъй че не може да се каже, че някои са били в по-изгодна позиция. Целият автобус беше в кал и тиня. Водата в реката е доста мътна и търсенето на телата беше извънредно мъчно.
Две от телата се наложи да ги търсим повече време. Никога няма да не помни майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател. Тя плачеше непрестанно три дни подред. “, спомня си Николов. В тогавашните медии известията за сходни събития в множеството случаи са тематика табу за комунистическата власт. В случая пресата сервира информация за жестоката покруса, въпреки и спестовно.
Три дни след случилото се най-подробно злополуката е отразена на последните страници на бургаския всекидневник " Черноморски фронт " и профсъюзния " Труд ", макар че на никое място не се загатва за броя и имена на жертви, както и обстоятелства към събитието. Единствено е обявено, че има жертви и са избавени 10 индивида. В " Народна юноша " също се появява неугледна дописка за трагичния случай със заглавие " Автомобилна злополука, има починали ".
Вестник " Отечествен фронт " съвсем дублира " Народна юноша " със непретенциозно каре с информация " Автомобилна злополука, има жертви ", а официозът " Работническо дело " е най-пестелив – нито дума, нито запетая. На 07.08.1972 г в бр. 32 на седмичника " Поглед ", журналистът Любомир Янков разгласява очерка си за лодкаря-спасител " Другото име на героизма ". За проявения подвиг на бай Васил, страната му дава 500 лева премия и орден. След преживеният потрес рибарят се поболява и малко по-късно почива от рак.
Очеркът приключва с " Молим двете момчета, взели присъединяване в спасяването на потърпевшите, да оповестят имената и адресите си в редакцията. " Явно от вестника са желали да ги намерят, с цел да им създадат очерци, само че по този начин и не ги откриват. След случая е назначена държавна комисия за следствие аргументите за злополуката и оказване помощ на потърпевшите. От направените експертизи се оказва, че мостът е неприятно планиран и издигнат, до самия завой, с неравна повърхнина и украсителен парапет.
Съоръжението е било прекомерно едва. При ваденето на рейса даже е имало подозрения, че мостът ще удържи крана. След трагичния случай единствената реакция от страна на тогавашната власт е била да сложи ограничаване за 20-тонни камиони през моста. Тировете, преминаващи до този миг оттова на път за Турция, са били изведени през Звездец. После казусът бързо се не помни от институциите, само че не и от хората. Те и до ден сегашен помнят покъртителната картина след зверската злополука край Китен, в оня парещ юлски ден на 1972 година.
Същевременно две млади и здрави момчета преди малко уволнили се от казармата, се стягат за вечерна веселба край брега на ММЦ-Приморско, а 65-годишен риболовец се готви за следващия си улов в Китенската река. Летният сезон е в разгара си, а по алеите на ММЦ-то и към Китен щъкат красиви полякини и чехкини. Вечерта обаче се трансформира в безчовечен призрачен сън за всички.
Привечер рейс " Чавдар “, претрупан с 48 пасажери, прибиращи се от отмора, към този момент е напуснал почивната станция в Ахтопол и към 19,20 часа стига до моста на пълноводната Караагач, (известна още като Караач, Орляшка река, а от 1980 година формалното й наименование е Китенска река – б.а.).
И тук се случва страшното. Мостът имал дребна гърбица образувала се от сгорещеният асфалт и водачът евентуално взема решение да я избегне. Рейсът отскача леко настрана и за момент лидерът губи надзор. Предната и задната лява гума на возилото затъват в пешеходната зона на оборудването над реката. Плочата, която е изпод, се счупва и пропада, а на моста нямало парапети и мантинела.
Автобусът се сгромолясва от 5 метра височина във водата, приземява се по таван и се трансформира в ковчег, затрупан напълно от калните вълни на Караагач. Пътниците били най-вече майки с деца. Свидетел на нещастието първи става живеещият наоколо риболовец Васил Димитров, който по това време е излизал да поставя рибарските мрежи.
Той чува тътена от рухването на рейса, само че в началото не осъзнава какво е станало. След минута-две на повърхността вижда човешки ръце и незабавно поема с най-голямата лодка към давещите се пасажери. Бай Васил не можел да плува, само че демонстрира изключителна храброст, подвиг и хладнокръвие, като превъзмогва страха в тези сложни минути.
След като доближава с лодката до давещите се, той вижда по какъв начин потърпевшите стартират да губят схващане и не знаят какво да вършат. Възрастният риболовец с безчовечен старания стартира да трансферира хора зад борда. В същото време регионът се изпълва с хора, сред които и доста чужденци. Всички крещели стъписани от смут, само че никой не посмява да скочи в мътните води на реката. И в изведнъж се появяват двамата смелчаци Евтим Милев и Иван Янев.
Те вървели по пътя към Китен публично облечени за вечерното джамбуре в ММЦ " Георги Димитров ". След като виждат в бездната лодка с възрастен човек на борда, а в нея и няколко човешки тела, без да му мислят доста, хвърлят облеклата си и отиват да оказват помощ на лодкаря. Младежите се мятат в мътните води на реката и през изпочупените стъкла на автобуса стартират да изваждат пътуващите. От общо 48 пасажери шансът да оживеят обаче имат единствено малко на брой.
Жертвите са 37. Те са на възраст от 3 до 75 години, а 14 от тях са деца. От избавените 12 една жена умира, само че тя е била със свръхтегло и сърцето й стопира, когато е към този момент на борда. Един съумява да доплува самичък до брега. По-късно на мястото на нещастието идват леководолазите и военните. Но те се натъкват единствено на трупове.
Равносметката е жестока: измежду трудно удавилите се летовници имало и цели фамилии. Като легенда измежду локалните хора стартира да се споделя за отгледано от своите спасители извадено дете, чиито родители са починали. Оказа се обаче, че оживели деца няма.
Двама от участниците в проведената по-късно акция по изваждането на хората и рейса са леководолазът Георги Дърмонаров и служителят на КАТ Атанас Николов. Инструкторът от морския клуб към тогавашното ДОСО (Доброволна организация за подпомагане на отбраната) по време на службата си се е натъквал на доста ужасяващи случаи, когато е трябвало да вади удавници, само че счита, че по-зловеща панорама от тази край Китен в никакъв случай не е виждал. " По това време аз образовах леководолази в Поморие. На мен и на още няколко инструктори, които също бяха мои ученици, ни разпоредиха да тръгнем към река Караагач.
Дойдоха сътрудници от Мичурин, в този момент Царево, както и военни от Атия. Никога няма да не помни жестоката картина, която се разкри пред нас, до момента в който вадехме рейса от реката: изтървахме го няколко пъти и от него изпаднаха 12 натрупа. Беше смут! ", описа Дърмонаров. " По време на нещастието бях в Приморско, към 20,30 часа дежурният ни заяви, че има произшествие. След 10 минутки отидохме на моста, рейсът в реалност не се виждаше, водата го закриваше.
Три денонощия вадихме трупове. Спомням си, още виждам като насън, че множеството хора бяха обърнати по тил и евентуално са умряли от удара, а не толкоз от удавяне. Само десетина души съумяха да излязат. Те са седели на разнообразни места в рейса, тъй че не може да се каже, че някои са били в по-изгодна позиция. Целият автобус беше в кал и тиня. Водата в реката е доста мътна и търсенето на телата беше извънредно мъчно.
Две от телата се наложи да ги търсим повече време. Никога няма да не помни майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател. Тя плачеше непрестанно три дни подред. “, спомня си Николов. В тогавашните медии известията за сходни събития в множеството случаи са тематика табу за комунистическата власт. В случая пресата сервира информация за жестоката покруса, въпреки и спестовно.
Три дни след случилото се най-подробно злополуката е отразена на последните страници на бургаския всекидневник " Черноморски фронт " и профсъюзния " Труд ", макар че на никое място не се загатва за броя и имена на жертви, както и обстоятелства към събитието. Единствено е обявено, че има жертви и са избавени 10 индивида. В " Народна юноша " също се появява неугледна дописка за трагичния случай със заглавие " Автомобилна злополука, има починали ".
Вестник " Отечествен фронт " съвсем дублира " Народна юноша " със непретенциозно каре с информация " Автомобилна злополука, има жертви ", а официозът " Работническо дело " е най-пестелив – нито дума, нито запетая. На 07.08.1972 г в бр. 32 на седмичника " Поглед ", журналистът Любомир Янков разгласява очерка си за лодкаря-спасител " Другото име на героизма ". За проявения подвиг на бай Васил, страната му дава 500 лева премия и орден. След преживеният потрес рибарят се поболява и малко по-късно почива от рак.
Очеркът приключва с " Молим двете момчета, взели присъединяване в спасяването на потърпевшите, да оповестят имената и адресите си в редакцията. " Явно от вестника са желали да ги намерят, с цел да им създадат очерци, само че по този начин и не ги откриват. След случая е назначена държавна комисия за следствие аргументите за злополуката и оказване помощ на потърпевшите. От направените експертизи се оказва, че мостът е неприятно планиран и издигнат, до самия завой, с неравна повърхнина и украсителен парапет.
Съоръжението е било прекомерно едва. При ваденето на рейса даже е имало подозрения, че мостът ще удържи крана. След трагичния случай единствената реакция от страна на тогавашната власт е била да сложи ограничаване за 20-тонни камиони през моста. Тировете, преминаващи до този миг оттова на път за Турция, са били изведени през Звездец. После казусът бързо се не помни от институциите, само че не и от хората. Те и до ден сегашен помнят покъртителната картина след зверската злополука край Китен, в оня парещ юлски ден на 1972 година.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ