Утре е не какъв да е ден, а един от

Утре е не кой да е ден, а един от най-важните и великите в българската история и един от най-важните за историята на Балканите. Не единствено за най-новата, а изобщо за цялата история.

За страдание, 6 септември в съзнанието на мнозина е нищо повече от почивен ден, в който да се поразходят. Хубаво е да си поприпомним някои неща, пък било и в компактен вид. Съединението е тема… обширна; няма да стане с едно махване на ръката да си опишем всичко. Книги, отдадени на него, има – цели библиотеки да се запълнят с тях. Сега няма да сме нито истински, нито изчерпателни, само че дано въпреки всичко да сме обърнати към събитието и да си го напомним.

…

На 6 септември 1885 година, в град Пловдив, е направена решителна стъпка, която преначертава картата на Балканите и бележи едно от най-значимите събития в новата история на района: Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Това е кулминационната точка на години напрежение и революционно обмисляне.

След Руско-турската война от 1877–1878 година България е освободена от близо пет века османско господство.

По време на Берлинския конгрес (юни–юли 1878 г.), доминиран от Великите сили, картата на Балканите е преначертана. България е разграничена на три елементи:

Княжество България – самостоятелна васална страна под върховенството на Османската империя, със столица София;

Източна Румелия – самостоятелна област под директното ръководство на султана, с административен център Пловдив.

Македония и елементи от Тракия – върнати напълно под директна османска власт.

Това разделяне провокира надълбоко неодобрение измежду българите. Санстефанският контракт е разпалил очакванията за национално единение, единствено с цел да бъдат разрушени за броени месеци. Отделянето на Източна Румелия се трансформира във фокус на публичното напрежение, изключително измежду българското болшинство в региона.

В началото на 80-те години на XIX век националните настроения нарастват доста. Започват да се появяват секрети организации, отдадени на идеята за обединяване на Източна Румелия с Княжеството.

Най-значимата измежду тях е Българският скришен централен революционен комитет (БТЦРК), учреден в Пловдив през 1885 година от Захари Стоянов – бунтовник, публицист и участник в Априлското въстание от 1876 година Комитетът координира загадка агитация, построява локални ядра и приготвя почвата за национално въстание.

БТЦРК ловко притегля освен революционери, само че и търговци, интелектуалци и елементи от локалната администрация. Тяхната тактика се основава на две съществени убеждения:

Масовата поддръжка на българите в Източна Румелия ще направи съпротивата минимална.

Бърз и съдбоносен прелом може да сложи Великите сили пред приключен факт.

В нощта на 5 против 6 септември 1885 година революционерите минават към деяние. Под управлението на майор Данаил Николаев, пълководец на източнорумелийската милиция, въоръжени групи поемат контрола над Пловдив, столицата на региона.

Генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич, назначен от Османската империя, е подложен под домакински арест, само че не оказва опозиция. Кръстевич, самият българин по генезис, по-късно декларира, че „ няма да работи против своя народ “.

На сутринта на 6 септември превратът към този момент е сполучлив и без проливане на кръв. Обявено е основаването на Временното държавно управление на Южна България, управлявано от доктор Георги Странски. Изпратени са телеграми до княз Александър I Батенберг, държател на Княжество България, с апел да поддържа Съединението.

В началото княз Александър се колебае, осъзнавайки, че актът може да разгневи Великите сили и изключително Русия. Но националният възторг и бързото развиване на събитията не му оставят избор. В рамките на дни князът идва в Пловдив и публично приема ръководството на обединените територии.

Иронично, страната, която води война за освобождението на България – Царска Русия – се опълчва изрично на Съединението. Александър III е ядосан от ролята на княз Батенберг, възприемайки я като акт на самостоятелност от съветското въздействие. В отговор Русия изтегля своите военни офицери от българската войска, оставяйки младата страна сама.

Реакциите на останалите Велики сили са разнообразни:

Англия поддържа Съединението , виждайки го като метод да ограничи съветското въздействие на Балканите.

Австро-Унгария подхожда внимателно , предпочитайки дипломацията пред боен спор.

Османската империя, изненадващо, се въздържа от интервенция, най-много заради напън от Англия и Австро-Унгария.

Въпреки дипломатическите старания, актът на Съединението остава приключен факт. България сама трансформира границите си без авансово интернационално утвърждение – смела стъпка, която оспорва следвоенния ред, натрапен в Берлин.

Съединението тревожи прилежаща Сърбия, която се притеснява, че една по-силна България ще наруши салдото на силите в района. На 14 ноември 1885 година сръбският крал Милан Обренович афишира война, очаквайки лесна победа над младата и едва въоръжена българска войска.

Следва обаче неочакван поврат. Въпреки отдръпването на съветските офицери, българската войска – подкрепена от доброволци и бърза готовност – размазва сърбите.

Най-значимата борба се разиграва при Сливница (17–19 ноември 1885 г.), където българските войски отблъскват сръбското нахлуване и минават в контранастъпление, навлизайки надълбоко на сръбска територия.

Под натиска на Австро-Унгария България се съгласява на помирение през декември. Букурещкият кротичък контракт (март 1886 г.) възвръща предвоенните граници, само че най-важното е, че де факто признава Съединението.

Събитията от септември 1885 година и последвалата Сръбско-българска война имат дълбоки и трайни последствия:

Постигнато е национално единение. Съединението извършва, въпреки и отчасти, идеалите от Санстефанския контракт и поставя основите на актуалната българска страна.

Победата при Сливница демонстрира, че България може да работи независимо и да пази себе си, макар неналичието на съветска поддръжка.

Обтягане на връзките с Русия. Разривът с Русия бележи нов стадий във външната политика на България, отваряйки път за по-тесни връзки с Австро-Унгария и Германия.

Девизът „ Съединението прави силата “, по-късно изписан на фасадата на Народното събрание, се трансформира в дълготраен знак на българската държавност.

Съединението от 1885 година е не просто политически акт, а е надълбоко одобряване на националната воля против външни диктовки. То потвърждава, че една дребна и неотдавна освободена страна може да оформи личната си орис, даже в сянката на империи. И освен това, само че и да заеме позиция на районна мощ, с която всички в близост да се преценяват. Съединението и последвалата война със Сърбия, в която тя е разгромена и размазана, демонстрират на всички – от Великите сили до съседите ни – че младата страна България е мощ, с която всички ще би трябвало да се преценяват.

_______________________