След 10 месеца война: Как протече през 2022 г. конфликтът в Украйна
Условно военната интервенция може да бъде разграничена на три етапи, каква ще е и ще има ли въобще четвърта?
Повече от 10 месеца продължава спорът в Украйна, който стартира на 24 февруари 2022 година, когато съветският президент Владимир Путин разгласи с дълго послание към народа си, че инициира „ Специална военна интервенция “, която цели да „ денацифицира “ Украйна. За десетте месеца на на процедура война в Европа се случиха прекомерно доста събития, с цел да могат всички те да бъдат обединени в явен хронологически ред. Въпреки това идва краят на актуалната година и една равносметка е нужна.
Какво подбуди спора? Как стартира всичко? Кои бяха главните акценти в него през годината? Има ли по какъв начин скоро да завърши? Отговори на тези въпроси ще опитаме да дадем в идващите редове.
Украйна за Русия напълно не е нова тематика. Търканията сред двете страни започнаха условно още през 2014 година, в епилога на „ Евромайдана “, когато властта в Киев бе заменена от проруска към проевропейска след месеци на кървави митинги, за които се приказва, че са били подбудени от външни „ артисти “, евентуално зад океана. Тук името на Виктория Нуланд и Джефри Пият няма по какъв начин да не бъдат упоменати. Тогава – в опит да резервира позициите си на Черно море, Москва анексира Кримския полуостров. А райони в източна Украйна – индустриалната част на страна, оповестиха своята самостоятелност от Киев. В резултат на всичко това в страната стартира практическа революция, която продължи до 24 февруари 2022 година, когато прерастна в междудържавна.
Противно на упованията войната, почнала на 24 февруари т.г., не е разследване единствено на желанието на Русия да диктува реда в някогашните си Съветски съюзи. През 8-те години на спор в Донбас, фактически украински въоръжени сили бомбардираха и обстрелваха цивилни региони в източна Украйна и това е безспорен факт, за който през април т.г. признаха и от Организация на обединените нации, и от „ Аменсти Интернешънъл “. За началото на спора може да се приказва доста, само че анализът ще оставим на историците.
През октомври 2021 година някогашният президент на Русия Дмитри Медведев разгласява публикация, с която изясни ясно, че съгласно него Украйна е „ васална страна “ под контрола на „ Запада “ и че в този смисъл е безпредметно Русия въобще да води разговор с Киев във връзка с протичащото се в Донбас. Което апропо бе в прорез с второто Минското съглашение, нарушавано неведнъж от двете враждуващи страни в продължение на 8-те години революция.
Същинската част обаче стартира през ноември и декември на 2021 година, когато политическият раздор сред Киев и Москва стана пагубен. Западните служби не спираха да предизвестяват, че в случай че се продължи по този път, военният спор е неминуем. За разлика от съветските си сътрудници, те упорстваха, че Путин приготвя инвазия. Той пък от своя страна предупреждаваше, че Киев готви съществено нахлуване към Донбас, изключително откакто Зеленски неведнъж обявяваше, че „ ще си върне даже Крим “. Кой е прав и кой е крив е въпрос, който няма скоро да получи своя отговор, само че е реалност, че дните преди 24 февруари 2022 година обстрелът над Донбас от страна на ВСУ (Въоръжените сили на Украйна) бе повишен съвсем десетократно.
На 21 февруари т.г. в дълго изявление пред нацоналната телевизия съветският президент Владимир Путин разгласи, че признава двете самопровъзгласили се републики – Донецка и Луганска, за самостоятелни от Украйна. С това към този момент беше ясно какъв ще е развоят на събитията. Защото по логиката на съветския президент, в случай че те са самостоятелни страни, а популацията в тях е рускоговорящо, офанзива от страна Украйна към тях би значела офанзива против съветския народ. И по този начин 3 дни по-късно неизбежното се случи.
„ Взехме решение за провеждането на Специална военна интервенция в Украйна. Нейната цел е да отбрани хората, които в продълженеи на 8 години бяха жертва на издевателства и геноцид от страна на режима в Киев. Стремежът е за демилитаризация и денацификация на Украйна “. С тези думи съветският президент на процедура разгласи война на прилежащата си страна и по този начин започва в действителност конфликът от 2022 година, който продължава и до през днешния ден. Очевидно от изявлението му, би следвало да се счете, че военните дейности ще се водят в източната част на Украйна, където са се провеждали „ издевателствата и геноцидът “. Интересно обаче за какво следователно едно от първите настъпления бе от Беларус към Киев.
Всеки ден от спора. Източник: wikipedia
Минути след речта на Путин прозвучаха и първите детонации в Киев, Харков, Одеса и градове в Донбас. Руски бойци към този момент бяха в Мариупол – място, което в идните месеци ще стане терен за най-тежките боеве. Армия от сред 150 и 200 хиляди бойци навлиза в Украйна от 4 направления – условно от Беларус; от Курск; от Воронеж; от Донбас; и от Крим. Офанзивата е почнала и терзанията са, че настъплението е доста бързо – сравнявано даже с Блицкрига на Вермахта от 1939 година в Полша и след това във Франция идната година.
До 25 февруари съветските сили са получили съвсем цялостно въздушно предимство и Украйна няма на процедура никакви начини да се пази по въздух. Въпреки опитите на Киев да пропагандира за така наречен „ Призрак от Киев “ – водач, съумял с изтребителя си да събори десетки съветски МиГ-ове и Су-та, подобен, оказа се, не съществува. Небето беше превзето в границите на дни. С това съветското нахлуване се насочи съществено към столциата на Украйна и военни сили на РФ бяха на километри от там – на процедура го виждаха с просто око.
Офанзивата бе относително сполучлива и на юг, където въоръжените сили на Русия съумяха да завземат съществени територии от Донецк и Луганск, през Мариупол, Бердянск, Мелитопол и Херсон, та чак до Миколаев, Кривой Рог и Запорожия.
На север картината не бе толкоз позитивна за съветското нахлуване. Настъплението към Харков бе на процедура несполучливо, а офанзивата към Киев спря на едно място.
Така започва условно „ първата фаза “ от Специалната военна интервенция.
Тя продължи от 24 февруари до началото на април, когато боевете се изтеглиха от североизточна Украйна и Киев и се концентрираха върху предпочитаните цели на юг и югоизток. В първата фаза станахме очевидци на невъобразим бежански поток. В България, главно по Черноморието, бяха основани спешни центрове, в които бягащите от Украйна намираха заслон и бяха упътвани какви документи са им нужни, къде могат да бъдат настанени и за какъв брой време. Може би неточност ненапълно бе обстоятелството, че страната ни бе единствената в Европа, която предложи летните си хотелски леглови бази за настаняване на бежанците – главно дами с деца, само че и тук-таме мъже в дейна възраст. В детайлности за профила на украинския емигрант у нас няма да навлизаме. Този тежък интервал обаче продължи месеци и през страната ни минаха не по-малко от 1 млн. украинци за периода на първата и втората фаза от офанзивата.
Междувременно очевидната концепция на Кремъл да завладее Украйна за няколко дни и да откри доближен до себе си режим там не съумя да се реализира. Офанзивата последователно стартира да губи инерция и до края на март, когато към Киев започнаха да се изливат милиарди евро и долари задгранична помощ, салдото на бойното поле се възвърна. Така още в ранните дни на април, поради украинска контраатака или съветско стратегическо оттегляне, Киев бе освободен от обсадата а боевете се придвижиха на юг и изток – в Запорижието и Донбас.
В хода на отсъплението на съветските елементи от там станаха ясни и тежки детайлности за престоя на войската в украинските градове. Такава е бруталната панорама в Буча – в покрайнините на Киев, където след дълго интернационално следствие стана ясно, че съветски бойци са направили военни закононарушения, касаещи умишленото ликвидиране на най-малко 50 (според ООН), и близо 450 цивилни (според Киев).
До 7 април т.г. пък съветското военно ръководство към този момент стартира да признава, че има проблем и фокусът би трябвало да се измести.
Така спорът действително навлезе във втората си фаза.
На 9 април, подбудено от незадоволителния ход на офанзивата, Путин взе решение да смени управлението на войските в Украйна. За пълководец на цялостната интервенция тогава бе назначен Александър Двроников, прочут с това, че ръководеше сполучливата военна намеса на Русия в Сирия.
До 13 април пък стана ясно, че ВСУ са способни и на ответни удари. На тази дата бе потънал флагмана на съветските военноморски сили „ Москва “ – случай, който съгласно Русия бе в резултат на пожари, само че обстоятелствата към този миг сочат, че е бил изумен с ракетен удар.
Втората половина на април даде началото на така наречен „ Битка за Донбас “ – спектакъл на продължаващата война, който още не е завършил. В хода на спора има безчет нанесени удари оттогава до момента. Това е моментът, в който стана ясно, че предоставените от запада оръжия на Украйна са доста по-модерни от тези, които са във въоръжението на Русия, а сраженята дадоха да се разбере за следващ път нещо друго – танковете и като цяло бронираните транспортни средства, които диктуваха хода на Втората международна война, към този момент не са нито рентабилни, нито задоволително ефикасни.
Това се оказа правилно, откакто стана ясно, че ръчно портативен гранатомет от последно потомство, чийто снаряд коства не повече от 30 000 $, е кадърен с един изстрел да унищожи танк и целия му екипаж от задоволително огромно разстояние, че да няма опция за ответен удар. Именно с тази тактичност ще се запомни втората фаза на спора в Украйна, макар че резултатът от нея към момента не беше в интерес на Киев.
Паднаха градовете Мариупол, чиито последни „ бранители “ се бяха окопирали в големия металургически цех „ Азовстал “. Градът бе трансфорат в развалина, а Русия даде обещание да го възобнови – развой, за който все още няма данни да е почнал.
С последователното настъпване на лятото и стоплянето боевете започнаха да стават все по-разпокъсани, а фронтовата линия - помръдваща незабележително в едната и другата посока. Ограничени контраофанзиви на ВСУ успяваха да си отвоюват избрани територии краткотрайно, които след това още веднъж бяха завземани от прегрупиралите се руснаци. До юли тази наклонност се резервира без особена смяна. През август обаче към Киев към този момент пътуваше 18-ия пакет с военна помощ от Съединени американски щати, който спомогна за организирането на сериозна контраатака, която трябваше да стартира до края на месеца.
И тук спорът навлезе в третата си фаза.
В края на месеца започва въпросната контраатака. Нейна първа цел беше да се пробие фронтовата линия наоколо до Херсон.До 3 септември беше повече от ясно, че украинските сили напредват, а като причина за това се посочваха провали в съветското командване и логистични проблеми.
Част от Харковска област, която в последните 7 месеца беше в ръцете на съветската войска, още веднъж попадна под контрола на Украйна. Такава беше ориста на градовете Купианск и Изюм. В отговор на протичащото се, Путин разгласи частична военна готовност на 21 септември, която целеше да набере до 300 000 резервисти, с цел да се укрепи военното дело на страната в Русия. Това докара до големи талази от руснаци, напускащи страната както могат, като главният маршрут бе сухопътен и водеше към Истанбул.
За да се даде още повече легитимност на продължаващата война, на 23 сепмтеври в четирите района на Украйна, отчасти под контрола на Русия, се организира референдум за присъединение към Русия. Те приключиха с това, че видимо хората в Донецк, Луганск, Херсон и Запорожие избраха да гласоподават „ за “ концепцията. Доколко това е по този начин – може да се поспори, само че цялото интернационално общество разгласи референдумите за нелегитимни.
Три дни по-късно взривен беше Северен поток 2 – акт, който мнозина се притесняваха, че ще докара до сериозна ескалация в спора, в който към този момент се бе заговорило и за приложимост на нуклеарно оръжие. За благополучие Европа реагира навременно и разкри, че се касае за бойкот, осъществен от незнайни. Всички спекулации, несъмнено, бяха ориентирани към това, че Русия сама е взривила тръбите си, които на този стадий действаха като единствения ѝ „ коз “ против Европейски Съюз – нещо, което с взор обратно във времето, в този момент наподобява повече от неуместно.
Докато мобилиазацията в Русия продължаваше, едно друго деяние притегли вниманието на целия свят. Украйна, въпреки и импровизирано, взриви Кримския мост. Случаят от 8 октомври ще остане в историята на военния спор като един от най-дръзките, само че и един от най-опасните и безотговорни ходове, който Киев е предприемал по време на войната. Защото Кримският мост бе единствената сухоземна връзка на анексирания през 2014 година Крим и Русия, а като подобен бе стратегически важен обект, за който неведнъж е казвано, че в случай че му бъде посегнато ще има последици. В подтекста на това, че Русия въпреки всичко е нуклеарна мощ, на такава опасност не би трябвало да се гледа с лека ръка. Въпреки това изключително реакция нямаше – по една или друга причина.
Едва няколко дни след офанзивата военното командване на Русия в Украйна се пое от ген. Сергей Суровикин, който е прочут във военните среди като човек, който не страни от бомбардирането на цивилни цели.
И по този начин откакто мостът бе съборен, Киев бе бомбардиран тежко, като минимум 23-ма цивилни изгубиха живота си, а други над 100 бяха ранени. Самият Путин съобщи, че офанзивата е за възмездие.
Тази фаза на войната, която се води в изискванията на есен и зима, е в действителност тежка за украинците. Огромна част от системите на странта за електрозахранване е отвън линия, а хиляди са изправени пред тежките условия на зимата – мраз и апетит.
На 1 ноември завърши часичната готовност – без необикновен резултат във връзка с военното дело. 10 дни по-късно Херсон бе освободен, а фронтовата линия доближи до западния бряг на река Днипро. Оттеглянето на руснаците от стратегическия град бе изтълкувано като уязвимост, само че пък то си има и своите изгоди от тактическа позиция. Още тогава се заприказва, че задачите на военната интервенция в Украйна са били още веднъж изменени и в действителност ген. Суровикин е решил, че Херсон не е задоволително добре защитен в подтекста на украинската контраофанзива, а Донецк и Луганск са доста по-важни цели. В този смисъл е доста евентуално още при започване на 2023 година да забележим контра контраатака, този път от съветска страна, която да опита да реалокира фронтовата линия в Донбас на запад.
На 15 ноември сред 85 и 100 ракети бяха изстреляни по редица украински градове. Това докара още веднъж до прекъсване на тока в редица наранени райони. Ракета падна в Полша – събитие, което Зеленски неправилно опита да употребява за своя изгода и да упрекна Москва, защото снарядът, който умъртви двама цивилни в полско село, се оказа украински.
Навлизайки в декември, спорът изглеждаше надалеч от завършил. На процедура нищо изключително не се промени във военните дейности през целия месец. Фронтовата линия не е мръднала с съвсем нито един сантиметър откогато украинската контраатака загуби инерция. Ситуацията сега е патова. Спорадичните бомбардировки на градове не престават, жертвите стават от ден на ден – както от цивилна, по този начин и от военна страна.
Все отново признаци, че Москва и Киев са подготвени за договаряния има, въпреки и доста дребни. По-рано през днешния ден съветският външен министър Сергей Лавров, от чието ведомство неотдавна излязоха условия към Киев за мир, съобщи, че Украйна би трябвало да се съгласи с настояванията на Москва. „ Ако не, разногласието ще бъде решен от съветската войска “.
По данни на Ройтерс досега от спора са починали минимум 42 000 индивида, ранени са били над 54 000, изчезнали са най-малко 15 000, а страната и домовете си са напуснали не по-малко от 14 млн. индивида. Броят на унищожените здания се равнява на 140 000, а имуществените вреди, нанесени от спора се пресмятат на най-малко 350 милиарда $. Тези цифри, за жалост, в идните месеци ще не престават да порастват. Поне до момента в който не се стигне в последна сметка до някакво решение на този видимо нерешим спор сред двете страни.
Със сигурност този текст няма по какъв начин да е изцяло обстоен и в него несъмнено има пропуснати и евентуално значими за спора събития
Повече от 10 месеца продължава спорът в Украйна, който стартира на 24 февруари 2022 година, когато съветският президент Владимир Путин разгласи с дълго послание към народа си, че инициира „ Специална военна интервенция “, която цели да „ денацифицира “ Украйна. За десетте месеца на на процедура война в Европа се случиха прекомерно доста събития, с цел да могат всички те да бъдат обединени в явен хронологически ред. Въпреки това идва краят на актуалната година и една равносметка е нужна.
Какво подбуди спора? Как стартира всичко? Кои бяха главните акценти в него през годината? Има ли по какъв начин скоро да завърши? Отговори на тези въпроси ще опитаме да дадем в идващите редове.
Украйна за Русия напълно не е нова тематика. Търканията сред двете страни започнаха условно още през 2014 година, в епилога на „ Евромайдана “, когато властта в Киев бе заменена от проруска към проевропейска след месеци на кървави митинги, за които се приказва, че са били подбудени от външни „ артисти “, евентуално зад океана. Тук името на Виктория Нуланд и Джефри Пият няма по какъв начин да не бъдат упоменати. Тогава – в опит да резервира позициите си на Черно море, Москва анексира Кримския полуостров. А райони в източна Украйна – индустриалната част на страна, оповестиха своята самостоятелност от Киев. В резултат на всичко това в страната стартира практическа революция, която продължи до 24 февруари 2022 година, когато прерастна в междудържавна.
Противно на упованията войната, почнала на 24 февруари т.г., не е разследване единствено на желанието на Русия да диктува реда в някогашните си Съветски съюзи. През 8-те години на спор в Донбас, фактически украински въоръжени сили бомбардираха и обстрелваха цивилни региони в източна Украйна и това е безспорен факт, за който през април т.г. признаха и от Организация на обединените нации, и от „ Аменсти Интернешънъл “. За началото на спора може да се приказва доста, само че анализът ще оставим на историците.
През октомври 2021 година някогашният президент на Русия Дмитри Медведев разгласява публикация, с която изясни ясно, че съгласно него Украйна е „ васална страна “ под контрола на „ Запада “ и че в този смисъл е безпредметно Русия въобще да води разговор с Киев във връзка с протичащото се в Донбас. Което апропо бе в прорез с второто Минското съглашение, нарушавано неведнъж от двете враждуващи страни в продължение на 8-те години революция.
Същинската част обаче стартира през ноември и декември на 2021 година, когато политическият раздор сред Киев и Москва стана пагубен. Западните служби не спираха да предизвестяват, че в случай че се продължи по този път, военният спор е неминуем. За разлика от съветските си сътрудници, те упорстваха, че Путин приготвя инвазия. Той пък от своя страна предупреждаваше, че Киев готви съществено нахлуване към Донбас, изключително откакто Зеленски неведнъж обявяваше, че „ ще си върне даже Крим “. Кой е прав и кой е крив е въпрос, който няма скоро да получи своя отговор, само че е реалност, че дните преди 24 февруари 2022 година обстрелът над Донбас от страна на ВСУ (Въоръжените сили на Украйна) бе повишен съвсем десетократно.
На 21 февруари т.г. в дълго изявление пред нацоналната телевизия съветският президент Владимир Путин разгласи, че признава двете самопровъзгласили се републики – Донецка и Луганска, за самостоятелни от Украйна. С това към този момент беше ясно какъв ще е развоят на събитията. Защото по логиката на съветския президент, в случай че те са самостоятелни страни, а популацията в тях е рускоговорящо, офанзива от страна Украйна към тях би значела офанзива против съветския народ. И по този начин 3 дни по-късно неизбежното се случи.
„ Взехме решение за провеждането на Специална военна интервенция в Украйна. Нейната цел е да отбрани хората, които в продълженеи на 8 години бяха жертва на издевателства и геноцид от страна на режима в Киев. Стремежът е за демилитаризация и денацификация на Украйна “. С тези думи съветският президент на процедура разгласи война на прилежащата си страна и по този начин започва в действителност конфликът от 2022 година, който продължава и до през днешния ден. Очевидно от изявлението му, би следвало да се счете, че военните дейности ще се водят в източната част на Украйна, където са се провеждали „ издевателствата и геноцидът “. Интересно обаче за какво следователно едно от първите настъпления бе от Беларус към Киев.
Всеки ден от спора. Източник: wikipedia Минути след речта на Путин прозвучаха и първите детонации в Киев, Харков, Одеса и градове в Донбас. Руски бойци към този момент бяха в Мариупол – място, което в идните месеци ще стане терен за най-тежките боеве. Армия от сред 150 и 200 хиляди бойци навлиза в Украйна от 4 направления – условно от Беларус; от Курск; от Воронеж; от Донбас; и от Крим. Офанзивата е почнала и терзанията са, че настъплението е доста бързо – сравнявано даже с Блицкрига на Вермахта от 1939 година в Полша и след това във Франция идната година.
До 25 февруари съветските сили са получили съвсем цялостно въздушно предимство и Украйна няма на процедура никакви начини да се пази по въздух. Въпреки опитите на Киев да пропагандира за така наречен „ Призрак от Киев “ – водач, съумял с изтребителя си да събори десетки съветски МиГ-ове и Су-та, подобен, оказа се, не съществува. Небето беше превзето в границите на дни. С това съветското нахлуване се насочи съществено към столциата на Украйна и военни сили на РФ бяха на километри от там – на процедура го виждаха с просто око.
Офанзивата бе относително сполучлива и на юг, където въоръжените сили на Русия съумяха да завземат съществени територии от Донецк и Луганск, през Мариупол, Бердянск, Мелитопол и Херсон, та чак до Миколаев, Кривой Рог и Запорожия.
На север картината не бе толкоз позитивна за съветското нахлуване. Настъплението към Харков бе на процедура несполучливо, а офанзивата към Киев спря на едно място.
Така започва условно „ първата фаза “ от Специалната военна интервенция.
Тя продължи от 24 февруари до началото на април, когато боевете се изтеглиха от североизточна Украйна и Киев и се концентрираха върху предпочитаните цели на юг и югоизток. В първата фаза станахме очевидци на невъобразим бежански поток. В България, главно по Черноморието, бяха основани спешни центрове, в които бягащите от Украйна намираха заслон и бяха упътвани какви документи са им нужни, къде могат да бъдат настанени и за какъв брой време. Може би неточност ненапълно бе обстоятелството, че страната ни бе единствената в Европа, която предложи летните си хотелски леглови бази за настаняване на бежанците – главно дами с деца, само че и тук-таме мъже в дейна възраст. В детайлности за профила на украинския емигрант у нас няма да навлизаме. Този тежък интервал обаче продължи месеци и през страната ни минаха не по-малко от 1 млн. украинци за периода на първата и втората фаза от офанзивата.
Междувременно очевидната концепция на Кремъл да завладее Украйна за няколко дни и да откри доближен до себе си режим там не съумя да се реализира. Офанзивата последователно стартира да губи инерция и до края на март, когато към Киев започнаха да се изливат милиарди евро и долари задгранична помощ, салдото на бойното поле се възвърна. Така още в ранните дни на април, поради украинска контраатака или съветско стратегическо оттегляне, Киев бе освободен от обсадата а боевете се придвижиха на юг и изток – в Запорижието и Донбас.
В хода на отсъплението на съветските елементи от там станаха ясни и тежки детайлности за престоя на войската в украинските градове. Такава е бруталната панорама в Буча – в покрайнините на Киев, където след дълго интернационално следствие стана ясно, че съветски бойци са направили военни закононарушения, касаещи умишленото ликвидиране на най-малко 50 (според ООН), и близо 450 цивилни (според Киев).
До 7 април т.г. пък съветското военно ръководство към този момент стартира да признава, че има проблем и фокусът би трябвало да се измести.
Така спорът действително навлезе във втората си фаза.
На 9 април, подбудено от незадоволителния ход на офанзивата, Путин взе решение да смени управлението на войските в Украйна. За пълководец на цялостната интервенция тогава бе назначен Александър Двроников, прочут с това, че ръководеше сполучливата военна намеса на Русия в Сирия.
До 13 април пък стана ясно, че ВСУ са способни и на ответни удари. На тази дата бе потънал флагмана на съветските военноморски сили „ Москва “ – случай, който съгласно Русия бе в резултат на пожари, само че обстоятелствата към този миг сочат, че е бил изумен с ракетен удар.
Втората половина на април даде началото на така наречен „ Битка за Донбас “ – спектакъл на продължаващата война, който още не е завършил. В хода на спора има безчет нанесени удари оттогава до момента. Това е моментът, в който стана ясно, че предоставените от запада оръжия на Украйна са доста по-модерни от тези, които са във въоръжението на Русия, а сраженята дадоха да се разбере за следващ път нещо друго – танковете и като цяло бронираните транспортни средства, които диктуваха хода на Втората международна война, към този момент не са нито рентабилни, нито задоволително ефикасни.
Това се оказа правилно, откакто стана ясно, че ръчно портативен гранатомет от последно потомство, чийто снаряд коства не повече от 30 000 $, е кадърен с един изстрел да унищожи танк и целия му екипаж от задоволително огромно разстояние, че да няма опция за ответен удар. Именно с тази тактичност ще се запомни втората фаза на спора в Украйна, макар че резултатът от нея към момента не беше в интерес на Киев.
Паднаха градовете Мариупол, чиито последни „ бранители “ се бяха окопирали в големия металургически цех „ Азовстал “. Градът бе трансфорат в развалина, а Русия даде обещание да го възобнови – развой, за който все още няма данни да е почнал.
С последователното настъпване на лятото и стоплянето боевете започнаха да стават все по-разпокъсани, а фронтовата линия - помръдваща незабележително в едната и другата посока. Ограничени контраофанзиви на ВСУ успяваха да си отвоюват избрани територии краткотрайно, които след това още веднъж бяха завземани от прегрупиралите се руснаци. До юли тази наклонност се резервира без особена смяна. През август обаче към Киев към този момент пътуваше 18-ия пакет с военна помощ от Съединени американски щати, който спомогна за организирането на сериозна контраатака, която трябваше да стартира до края на месеца.
И тук спорът навлезе в третата си фаза.
В края на месеца започва въпросната контраатака. Нейна първа цел беше да се пробие фронтовата линия наоколо до Херсон.До 3 септември беше повече от ясно, че украинските сили напредват, а като причина за това се посочваха провали в съветското командване и логистични проблеми.
Част от Харковска област, която в последните 7 месеца беше в ръцете на съветската войска, още веднъж попадна под контрола на Украйна. Такава беше ориста на градовете Купианск и Изюм. В отговор на протичащото се, Путин разгласи частична военна готовност на 21 септември, която целеше да набере до 300 000 резервисти, с цел да се укрепи военното дело на страната в Русия. Това докара до големи талази от руснаци, напускащи страната както могат, като главният маршрут бе сухопътен и водеше към Истанбул.
За да се даде още повече легитимност на продължаващата война, на 23 сепмтеври в четирите района на Украйна, отчасти под контрола на Русия, се организира референдум за присъединение към Русия. Те приключиха с това, че видимо хората в Донецк, Луганск, Херсон и Запорожие избраха да гласоподават „ за “ концепцията. Доколко това е по този начин – може да се поспори, само че цялото интернационално общество разгласи референдумите за нелегитимни.
Три дни по-късно взривен беше Северен поток 2 – акт, който мнозина се притесняваха, че ще докара до сериозна ескалация в спора, в който към този момент се бе заговорило и за приложимост на нуклеарно оръжие. За благополучие Европа реагира навременно и разкри, че се касае за бойкот, осъществен от незнайни. Всички спекулации, несъмнено, бяха ориентирани към това, че Русия сама е взривила тръбите си, които на този стадий действаха като единствения ѝ „ коз “ против Европейски Съюз – нещо, което с взор обратно във времето, в този момент наподобява повече от неуместно.
Докато мобилиазацията в Русия продължаваше, едно друго деяние притегли вниманието на целия свят. Украйна, въпреки и импровизирано, взриви Кримския мост. Случаят от 8 октомври ще остане в историята на военния спор като един от най-дръзките, само че и един от най-опасните и безотговорни ходове, който Киев е предприемал по време на войната. Защото Кримският мост бе единствената сухоземна връзка на анексирания през 2014 година Крим и Русия, а като подобен бе стратегически важен обект, за който неведнъж е казвано, че в случай че му бъде посегнато ще има последици. В подтекста на това, че Русия въпреки всичко е нуклеарна мощ, на такава опасност не би трябвало да се гледа с лека ръка. Въпреки това изключително реакция нямаше – по една или друга причина.
Едва няколко дни след офанзивата военното командване на Русия в Украйна се пое от ген. Сергей Суровикин, който е прочут във военните среди като човек, който не страни от бомбардирането на цивилни цели.
И по този начин откакто мостът бе съборен, Киев бе бомбардиран тежко, като минимум 23-ма цивилни изгубиха живота си, а други над 100 бяха ранени. Самият Путин съобщи, че офанзивата е за възмездие.
Тази фаза на войната, която се води в изискванията на есен и зима, е в действителност тежка за украинците. Огромна част от системите на странта за електрозахранване е отвън линия, а хиляди са изправени пред тежките условия на зимата – мраз и апетит.
На 1 ноември завърши часичната готовност – без необикновен резултат във връзка с военното дело. 10 дни по-късно Херсон бе освободен, а фронтовата линия доближи до западния бряг на река Днипро. Оттеглянето на руснаците от стратегическия град бе изтълкувано като уязвимост, само че пък то си има и своите изгоди от тактическа позиция. Още тогава се заприказва, че задачите на военната интервенция в Украйна са били още веднъж изменени и в действителност ген. Суровикин е решил, че Херсон не е задоволително добре защитен в подтекста на украинската контраофанзива, а Донецк и Луганск са доста по-важни цели. В този смисъл е доста евентуално още при започване на 2023 година да забележим контра контраатака, този път от съветска страна, която да опита да реалокира фронтовата линия в Донбас на запад.
На 15 ноември сред 85 и 100 ракети бяха изстреляни по редица украински градове. Това докара още веднъж до прекъсване на тока в редица наранени райони. Ракета падна в Полша – събитие, което Зеленски неправилно опита да употребява за своя изгода и да упрекна Москва, защото снарядът, който умъртви двама цивилни в полско село, се оказа украински.
Навлизайки в декември, спорът изглеждаше надалеч от завършил. На процедура нищо изключително не се промени във военните дейности през целия месец. Фронтовата линия не е мръднала с съвсем нито един сантиметър откогато украинската контраатака загуби инерция. Ситуацията сега е патова. Спорадичните бомбардировки на градове не престават, жертвите стават от ден на ден – както от цивилна, по този начин и от военна страна.
Все отново признаци, че Москва и Киев са подготвени за договаряния има, въпреки и доста дребни. По-рано през днешния ден съветският външен министър Сергей Лавров, от чието ведомство неотдавна излязоха условия към Киев за мир, съобщи, че Украйна би трябвало да се съгласи с настояванията на Москва. „ Ако не, разногласието ще бъде решен от съветската войска “.
По данни на Ройтерс досега от спора са починали минимум 42 000 индивида, ранени са били над 54 000, изчезнали са най-малко 15 000, а страната и домовете си са напуснали не по-малко от 14 млн. индивида. Броят на унищожените здания се равнява на 140 000, а имуществените вреди, нанесени от спора се пресмятат на най-малко 350 милиарда $. Тези цифри, за жалост, в идните месеци ще не престават да порастват. Поне до момента в който не се стигне в последна сметка до някакво решение на този видимо нерешим спор сред двете страни.
Със сигурност този текст няма по какъв начин да е изцяло обстоен и в него несъмнено има пропуснати и евентуално значими за спора събития
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ