Управлението на е едно от най-продължителните и значими в историята

Управлението на е едно от най-продължителните и значими в историята на средновековна България . След гибелта на великия му татко – цар Симеон, Петър поема властта в изтощена от войни страна.

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков разкрива забавни събития от този интервал.

В книгата може да се запознаете по какъв начин неговият миролюбив темперамент контрастира с нападателната политика на предшественика му , само че макар подписания с Византия мир, царуването му е изпълнено с вътрешни битки и външни закани. Разпространението на богомилството и възходящото въздействие на външни врагове слагат на тестване стабилността на българското царство, което по време на неговото ръководство търси ново място на Балканския полуостров.

Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:

„ Петър е вторият Симеонов наследник от брака му със сестрата на болярина Георги Сурсувул. Неизвестно по какви аргументи Симеон не бил ситуиран към най-големия си наследник Михаил и още приживе го подстригва за духовник, изпращайки го в манастир, а за правоприемник на престола дефинира Петър.

Петър поема властта прекомерно млад и в сложни години, когато страната е изтощена от продължителните войни с Византия. По темперамент и характер напълно не приличал на татко си, той не обичал кръвопролитието и даже мразел войните. Една част от болярите, отпред с настойника на царя Георги Сурсувул, желаят продължение на войните и дотъкмяване на Симеоновото дело – завладяване на Константинопол. Други пък желаят мир и стабилизиране на голямата страна.

Не се минали и три месеца от Симеоновата гибел и държавното управление на Петър, под въздействието на вуйчо му, подхваща военни дейности против Византия в Макеония. Целта на тази задача не е да отвоюват територии, а да внушат боязън в ромеите, с цел да преподпишат мирния контракт с контрактуваното при Симеон. Но когато схващат, че император Роман няма желание да тръгне на поход срещу тях, обсаждат крепостта Виза в Тракия. Намеренията на царя са по-скоро да реализира положителни позиции за мирни договаряния. През лятото на 927 година цар Петър І и Георги Сурсувул изпращат в Константинопол монаха Калокир, който занася хрисовул, известяващ решението на българите да сключат мир, който да бъде скрепен с брачно съглашение.

Роман Лакапин приема с удоволствие монаха и незабавно изпраща на транспортен съд монасите Теодосий Авука и Василий Родоски в Месемврия /дн Несебър/, да продължат договарянията и да доуточнят изискванията на мира.

Като причина за тая бърза и крута смяна във външната политика на България, можем да търсим в страха да не би близките нации — хървати, маджари, сърби и други, които, щом узнаят за гибелта на Симеон, могат да тръгнат на война, а най-много да се съюзят с ромеите. Другата причина е, че по това време българското население е подложено на апетит. Нашествие на скакалци опустошава посевите и мощно изтощава страната.

След месец български пратеници, управлявани от Георги Сурсувул идват в Константинопол, с цел да се срещнат персонално с император Роман Лакапин. Когато българските пратеници виждат царската булка са пленяват от нейната красота и незабавно, откакто договарят клаузите по отношение на мира, изпращат обръщение на Петър в Преслав да пристигна незабавно. От Цариград е изпратен мигистър Никита, роднина на император Роман, да посрещне и придружи Петър до столицата. Когато цар Петър І идва, Роман Лакапин го посреща с прегръдка и целувка, качва го на една триера и дружно се насочат към Влахернския замък.

Голямата българска делегация е призната тържествено във византийската столица от императора Роман Лакапин. Сключен е кротичък контракт, който за 36 година поставя завършек на яростните противоборства сред двете страни. Уреждат се границите в Тракия и размяната на пленници. Византия се задължава да заплаща годишен налог и дава патриаршеската купа на българския архиепископ Димитрий. По този контракт Византия признава и автокефалия на българската черква.

Потвърждава се купата на българския държател “цар /василевс/ на българите ”, само че по специфична дефиниция, при която отпада частта “С властта ми от бога дадена ”, което съгласно ромеите значи, че купата му е дадена по благоволението на Византия. Също по този начин публично е приета патриаршеската купа и на досегашния български архиепископ Леонтий, само че Българската патриаршия остава под каноническата взаимозависимост на Константинополската патриаршия. Още една основна уговорка на мира е брачният съюз на сред Петър и византийската принцеса Мария /внучка на Роман Лакапин/.

Бракът на Петър І е достижение, защото българския държател се сродява с ръководещия император. За първи път се сродяват владетелски родове на империята и българското царство. Макар да получава името Ирина /Носеща мир/, поради ролята си в установяването на трайния мир сред двете страни, новата царицата употребява рожденото си име Мария до момента в който цари и с него е изобразена на печатите си.

Бракосъчетанието сред българския цар и Мария е осъществено персонално от константинополския патриарх Стефан II дружно с протовестиария Теофан на 8 октомври 927 година в църквата „ Света Богородица “ до Живописния извор /Балъклъ/. След това с тържествена върволица целия сенат съпровожда младоженците до мястото за коронации на императорите – Евдом.

По тоя случай е поставена богата и луксозна софра и когато всичко по сватбените традиции било осъществено, протовестиарий Теофан дружно с Мария отпътуват за Велики Преслав. На третия ден след венчавката император Роман дава превъзходна гощавка на пристанището което е луксозно украсено със сирийски килими.

На самото пристанище ги чака закотвен императорският дромон /яхта/. Там обядват императорът, цар Петър, Константин Багренородни и Христофор дружно със своите свити. На тая гощавка Петър предлага третият император Христофор да бъде прогласен за втори, Роман се съгласява и по тоя метод тъстът на българския цар става на мястото на законния император Константин Багренородни, който в този момент бил оставен на трети проект. Това била втора крачка на Роман за да обезпечи престола за своя жанр.

Когато Петър се завръща в столицата незабавно прогласява Мария за българска владетелка. Това обаче не се харесва на част от българската аристокрация. Срещу цар Петър се афишират настроените за война боляри ръководени от по-младите Симеонови синове Иван и Боян. На първо време те отхвърлят да извършват дворцовия парад, като стартират да носят одежди съгласно българските бит, с което предизвикват и другите симпатизанти, с цел да се отличават.

Така през 928 година Симеонови велможи, предвождани от Иван, основават заговорничене за събаряне на Петър от престола. Заговорниците обаче са разкрити, а предводителят им – хвърлен в тюрма и наложително замонашен. По–късно е предаден на Византия в границите на размяната на пленници сред двете страни. Иван обаче предлага услугите си в интерес на Византия, получава имение в Мала Азия, дами се за арменка и става част от византийската аристокрация.

Две години по-късно /930 г./ и първородният наследник на Симеон – Михаил, напуща манастира и като съумява да притегли българското население в региона на Долна Струма, подвига въстание. Но в хода на метежа ненадейно умира при неразбираеми условия и подкрепящите го българи всеобщо минават на византийска територия, като признават и властта на византийския император. Той им дава земя за поселение и те се настаняват вечно в региона на град Никополис, покрай днешния град Превеза на Артския залив.

Тези вътрешни междуособици отслабват страната. Управлението на цар Петър е съпроводено от появяването на ереси. Най-известната от тях е учението на поп Богомил, именуван още Йеремия.

Религиозното придвижване, вариация на павликянското, е ориентирано против формалната черква и обществената неправда. Учението на Богомил не е нова вяра и не дължи своя генезис на някакво разединение от православната черква. Представлява сливане на сирийски, песийски и гръцки възгледи с християнски детайли. За богомилите не е мъчно да накарат народа, който наскоро се е отрекъл от езичеството, да одобри едно обучение, което сходно на остарелия славянски мит за богове има вяра в два типа висши същества, т.е. положителни и неприятни божества.

При това учениците на Богомил са освен прекомерно честни, само че притеглят доста почитатели със своята добродетелност. Те имат миролюбив темперамент, въздържат се от гръмки крясъци и смях, с бледи лица, тъй като не употребяват месо. Това им придава тип на светци. Те не се отделят от църковната общественост, въпреки че считат своето обучение за най-хубаво. Самите те в никакъв случай не се назовават богомили, а просто християни.

Където са малко, посещават православните църкви и по тази причина мъчно се разграничават. При ръководството на цар Петър І, Св. Иван Рилски слага началото на отшелничеството, което също намира почитатели.

Съседните страни се възползват от неналичието на военна мощ от времето на Симеон. Около 930 година плененият сръбски княз Чеслав бяга от Велики Преслав. С поддръжката на Византия той подвига въстание и освобождава Сърбия от българска власт. През 30-те и 40-те години на Х век от североизток печенегите стартират да атакуват България. От северозапад се засилват войнствените маджари, които подхващат походи против Византия и доближават до Солун и Източна Тракия.

През 943 година, откакто получават пагубен удар от немския император Отон I, основно се насочват към Балканския полуостров с вяра да намерят необятен шир за задоволство на претърпените несполуки. Техните нашествия опустошават западните български земи. Петър І не съумява да се оправи с тях и се задължава да им заплаща налог.

През април 958 година те подхващат още веднъж огромен поход. Първоначално навлизат в Тракия и като я опустошават, на Великден доближават чак до Константинопол. Срещу тях се изправя пълководеца Пот Аргир и ги разрушава. Маджарите още веднъж атакуват Тракия през 962 година, само че са посрещнати от патриций Мариан Аргир където още веднъж са разрушени.

През 963 година на към 40 годишна възраст внезапно умира българската кралица Мария-Ирина Лакапина, която е залогът за мира сред двете прилежащи страни. Отношенията радикално се трансформират, Византия отхвърля да има вяра на Българските обещания. Като гаранция незабавно след гибелта българския цар е заставен да изпрати, като заложници на мира в Константинопол, синовете си Роман и Борис.

През пролетта на 966 година, когато българските пратеници отиват в Константинопол, с цел да приберат заплащания по контракта от 927 година, тъй наречените годишен налог, новият византийски император Никифор II Фока, тържествено чествал в столицата успеха си над арабите и завладяването на град Tapс. Когато му споделят, че българите са пристигнали и изискват обичния налог, той се изрича на всеослушание:

“Ужасно нещо са постигнали ромеите, в случай че те, които покориха с оръжие всяко противопоставяне, би трябвало да заплащат налог, като най-долни плебеи на един безпаричен и освен това замърсен скитски народ. ”

След което се обръща към татко си Варда, които също е на тържеството:

“Какво значи българите да събират налог, който те изискват от ромеите? Нима ти, без да знаеш, си ме родил плебей? И аз, божественият ромейски василевс, би трябвало да бъда зависим, плащайки налог на най-бедния и замърсен народ? ”

След което с неуважение заповядва да набият пратениците и още веднъж да ги вкарат в залата. При второто им вкарване на всеуслошание ги прогонва с думите:

“Идете и обадете на вашия княз кожодерец, облечен в овчи кожух, че най-силният и популярен ромейски василевс скоро ще пристигна в страната ти и ще ти даде изцяло налога и като най-жалък плебей да се научиш да признаваш за господари ромейските повелители, а не да искаш налог от тях, като от неволници. ”

След като пратениците се връщат в българската столица Петър І, с цел да се подсигури най-малко от една, се принуждава да подписа оферти му към този момент кротичък контракт с Маджарите. За да не закачат българското население, според контракта, маджарите имат свободен пропуск през българските земи на път към Византия.

След подобен самоуверен и съдбоносен отвод Никифор не е очаквал, че от българска страна неотложно ще последва война. Но той взема решение да изпревари събитията, като подхваща поход в Тракия, с цел да принуди Петър да подписа мир. Целта му е да промени изискванията на мира от 927 година Затова в същата 966 година той събира отборна армия и през юни потегля към българската граница, като авансово осъзнава, че не е в положение да води война на три фронта. Армията му навлиза в българска територия и завзема доста погранични замъци, без да среща какъвто и да е отпор. Когато доближава до “тъй наречения Голям окоп ”, т.е. до Еркесията, се замисля.

Тъй като за първи път идва на българска територия, той видял нейните гористи планини и скалисти места и не сметнал за благоразумно, когато поведе ромейската армия през тия рискови места, да я съобщи на българите да я изколят като добитък, тъй като си спомнил, че ромеите постоянно са попадали в клопките на българите и са се подлагали на крах. Затова взема решение да не навлиза в мъчнопроходимите и прекомерно рискови проходи. Но с цел да оправдае своето с нищо непредизвикано нахлуване, изпраща на Петър писмо, в което упорства да не разрешава на маджарите да минават Дунав и да опустошават ромейските владения. Петър отхвърля:

“Когато маджарите водиха война срещу нас, ти, поканен да ни окажеш помощ, не пожела. И в този момент, когато принудени, ние сключихме с тях контракт, ти считаш за заслужено да искаш от нас да нарушим контракта, да вдигнем срещу тях оръжие и да стартираме война без всякаква спогодба. ”

След отхвърли Никифор ІІ Фока стартира да води открита политика за заличаване на България. През 967 изпраща при княза на Киевска Рус-Светослав I Игоревич сина на протевона /управителя/ на Херсонес-Калокир. Той е млад и упорит благородник, потвърдил се с дипломатическите си умения в задачата при немския император Отон I. Никифор Фока му гласоподава още по-голямо доверие, като му дава и високата купа патриций. Чрез посредничеството на Калокир князът на Киевска Русия получава 15 кентенария злато /100 000 златни монети/ с ангажимент да нападне България. Златото е персонален подарък за княза, до момента в който за войските му е предопределена плячката, която ще бъде добита в България.

През 968 година Светослав потегля с 60 000 войска по суша и с лодки по Днепър и Черноморския бряг. През лятото на същата година доближава до устието на Дунав. Два пъти по-малобройната българска армия е разрушена и преследвана до Дръстър. Киевските руси /дн. украинци/ превземат 80 града от двете страни на Дунав /днес в южна Бесарабия и северна Добруджа/, избиват над 300 български боляри. По контракта за взаимопомощ с българите, печенегите нахлуват в земите на княжеството и блокират столицата Киев. Това събитие принуждава Светослав да се отдръпна бързо, с цел да отбрани столицата си, само че в Преславец /край днешна Тулча/ и други завладени градове оставя свои гарнизони.

През 969 година цар Петър още веднъж търси помощ от Византия. Императорът схванал, че е сбъркал и угрижен от триумфите на княз Светослав, който очевидно се бил насочил към Константинопол, Никифор ІІ Фока възвръща положителните връзки с България. Двете страни подписват съглашение за военна взаимопомощ против русите. Договарят се и за сватбен съюз сред двамата малолетни синове на императора и две български принцеси, само че сватбите по този начин и не се реализират. На 10 декември узурпаторът Йоан Цимисхи убива Никифор ІІ Фока и по този начин властта минала в негови ръце.

През лятото на 969 година, откакто прогонва печенегите от Киев, Светослав се завръща в България и след огромно стълкновение завладява столицата Велики Преслав. Той принуждава българите да му се подчинят. Цар Петър І не устоя на напрежението, получава апоплектичен удар и се отдръпва от властта в манастир, където умира на 30 януари 970 година След гибелта му е канонизиран за светец.

Управлението на Цар Петър се свързва с вътрешни битки сред аристокрацията, разпространяване на богомилството и нахлуване на външни врагове. Всичко това отслабва страната. Едва към края на живота си Петър схваща, че византийците употребяват 40-годишния мир освен, с цел да се срещнат със слабите страни в ръководството на българското царство, само че и да приготвят заличаването му.

Цар Петър І е най-дълго управлявалия държател в българската история. “

Очаквайте идната неделя още исторически обстоятелства, свързани с българската история, показани от доктор Румен Петков.

Българската история с Румен Петков: Битката при Ахелой – триумфът на Симеон Велики