Унгария – от страна на герои до символ на капитулацията
Унгария, в миналото страната на героите през 1956 година, през днешния ден е знак на безмълвната капитулация. Европа обаче би трябвало да бъде тъкмо противоположното – знак на опозиция, поредност и морал.
Днес унгарският министър председател Виктор Орбан към този момент не приказва като европейски водач, а като представител на един надвит свят. Когато той съобщи, че образуването на „ коалиция на искащите “ – европейски страни, които ще поддържат Украйна финансово и военно – е „ злополука, която ще донесе единствено повече гибел “, той не загатна мира. Вместо това той повтори остарялата съветска неистина за мир на изискванията на агресора.
Във всяко изречение, в което Орбан приканва за прекъсване на помощта за Украйна, се чува ехото на Кремъл, а не гласът на Будапеща. Докато Европа се стреми да отбрани основополагащите си правила за независимост, закон и отговорност, унгарският министър председател продължава да задълбочава политическото си послушание на Москва. Това не е просто прагматизъм; това е и идеологическа взаимозависимост. Орбан към този момент не балансира сред Изтока и Запада; той е избрал страна. И тази страна не пази домовете, а ги разрушава.
Риториката на „ мира “, която той пропагандира, не е апел за преустановяване на войната, а за капитулация. Когато споделя, че поддръжката за Украйна „ ще донесе единствено нови гробове “, той в действителност аргументира, че животи към този момент са изгубени и че повече няма смисъл да се бори. Това е същата логичност, която в миналото оправдаваше окупаторите – че съпротивата е безсмислена, тъй като единствено удължава страданието. Но Украйна не води война, с цел да страда; тя се бори, с цел да оцелее.
Орбан знае това. Затова неговото изказване не е неразбирателство, а пресмятане. Той прелестно схваща, че прекратяването на помощта за Украйна би било най-голямата победа за съветския президент Владимир Путин. Затова употребява всяка опция да подкопава европейското единение и да показва Украйна не като защитна линия за целия континент, а като задължение. В този смисъл Орбан не е безпристрастен – той е част от съветския фронт в сърцето на Европа.
Унгария, страната, която се изправи против руските танкове през 1956 година, през днешния ден има министър председател, който посреща танкове от изток с политически овации. Повече от 2 500 унгарци изгубиха живота си по улиците на Будапеща, когато руската войска нахлу, а над 200 000 души избягаха от страната. Унгарската гражданска война беше акт на обезверена религия в свободата. Днес Орбан приказва с думите на тези, против които в миналото неговите сънародници са се борили. Той не търси мир – той търси давност. Няма думи за това по какъв начин Москва е стъпкала Будапеща, нито за жертвите на унгарците в името на свободата. Няма паралели сред 1956 и 2022 година, тъй като тогава щеше да стане ясно, че историята се повтаря – единствено че този път Будапеща не е жертва, а съизвършител.
В речника на Орбан „ мир “ към този момент не е морална концепция, а търговски термин. Той го употребява като валута, с която да заплати за личното си улеснение и политически облаги. Неговото определение за мир не включва прекъсване на насилието, а преустановяване на съпротивата. В този език мирът става друго име за капитулация. Това не е морална категория, а механически инструмент за поддържане на баланс на силите, при който агресорът резервира самодейността, а жертвата е заглушена. Такъв мир не успокоява – той закотвя несправедливостта. Затова е по-опасен от войната: тъй като се продава като разумност и се доставя като проваляне.
Орбан не има вяра в мира – той има вяра в надзор. В свят, раздран сред истина и агитация, той избира пропагандата, тъй като му разрешава да се показва като „ рационален европеец “, до момента в който в действителност подкопава самата концепция за европейско единение. Неговата политика към Русия не е политика на мир, а търговия с илюзии. Той знае, че всяко изказване против помощта за Украйна усилва цената му в Кремъл и измежду европейските политици, които се опасяват от личната си сянка.
Орбан освен подкопава европейската политика към Украйна; той унищожава самата концепция, че Европа има душа. Ако европейските водачи одобряват логиката му на „ индиферентност “, това ще е моментът, в който Европа губи правото да приказва за полезности. Ценностите, които не се пазят, изчезват.
Унгария, в миналото страната на героите през 1956 година, през днешния ден е знак на безмълвната капитулация. Европа обаче би трябвало да бъде противоположното – знак на опозиция, поредност и морал. Тези, които през днешния ден не застанат до Украйна, на следващия ден няма да имат къде да стъпят. Орбан знае това. Затова се пробва да убеди другите да подценен очевидното: злото се стопира посредством отбрана против насилието, а не посредством молебствия за мир.
Европа може да преживее стопански рецесии, политически различия и бюрократични спорове, само че не може да преживее морална плашливост. Когато страна членка на Европейски Съюз се трансформира в рупор на Кремъл, към този момент не става дума за политика – става дума за интегритет. Тези, които през днешния ден оправдават съветския удар против Украйна, на следващия ден ще оправдаят всеки удар против по-слабата страна, всяка изтрита граница и всяка неистина в името на „ реализма “. Така се умира от вътрешната страна – без нито един изстрел.
В това безмълвие Украйна стана това, което Европа в миналото беше: континент на съвестта, съпротивата и вярата. Докато съветските бомби унищожават градове, Европа би трябвало да гледа към тези, които ровят в руините, с цел да спасят дете, а не към тези, които броят доставените снаряди и означават политически точки. На тази фронтова линия, сред истината и изчислението, се вижда ясна разлика: Украйна избра достолепие, до момента в който някои в Европа избраха давност.
Историята ще помни: в миг, когато се решаваше ориста на свободата, Украйна не беше сама. Само някои от нейните съседи избраха да не бъдат правилни на своето минало.
Днес унгарският министър председател Виктор Орбан към този момент не приказва като европейски водач, а като представител на един надвит свят. Когато той съобщи, че образуването на „ коалиция на искащите “ – европейски страни, които ще поддържат Украйна финансово и военно – е „ злополука, която ще донесе единствено повече гибел “, той не загатна мира. Вместо това той повтори остарялата съветска неистина за мир на изискванията на агресора.
Във всяко изречение, в което Орбан приканва за прекъсване на помощта за Украйна, се чува ехото на Кремъл, а не гласът на Будапеща. Докато Европа се стреми да отбрани основополагащите си правила за независимост, закон и отговорност, унгарският министър председател продължава да задълбочава политическото си послушание на Москва. Това не е просто прагматизъм; това е и идеологическа взаимозависимост. Орбан към този момент не балансира сред Изтока и Запада; той е избрал страна. И тази страна не пази домовете, а ги разрушава.
Риториката на „ мира “, която той пропагандира, не е апел за преустановяване на войната, а за капитулация. Когато споделя, че поддръжката за Украйна „ ще донесе единствено нови гробове “, той в действителност аргументира, че животи към този момент са изгубени и че повече няма смисъл да се бори. Това е същата логичност, която в миналото оправдаваше окупаторите – че съпротивата е безсмислена, тъй като единствено удължава страданието. Но Украйна не води война, с цел да страда; тя се бори, с цел да оцелее.
Орбан знае това. Затова неговото изказване не е неразбирателство, а пресмятане. Той прелестно схваща, че прекратяването на помощта за Украйна би било най-голямата победа за съветския президент Владимир Путин. Затова употребява всяка опция да подкопава европейското единение и да показва Украйна не като защитна линия за целия континент, а като задължение. В този смисъл Орбан не е безпристрастен – той е част от съветския фронт в сърцето на Европа.
Унгария, страната, която се изправи против руските танкове през 1956 година, през днешния ден има министър председател, който посреща танкове от изток с политически овации. Повече от 2 500 унгарци изгубиха живота си по улиците на Будапеща, когато руската войска нахлу, а над 200 000 души избягаха от страната. Унгарската гражданска война беше акт на обезверена религия в свободата. Днес Орбан приказва с думите на тези, против които в миналото неговите сънародници са се борили. Той не търси мир – той търси давност. Няма думи за това по какъв начин Москва е стъпкала Будапеща, нито за жертвите на унгарците в името на свободата. Няма паралели сред 1956 и 2022 година, тъй като тогава щеше да стане ясно, че историята се повтаря – единствено че този път Будапеща не е жертва, а съизвършител.
В речника на Орбан „ мир “ към този момент не е морална концепция, а търговски термин. Той го употребява като валута, с която да заплати за личното си улеснение и политически облаги. Неговото определение за мир не включва прекъсване на насилието, а преустановяване на съпротивата. В този език мирът става друго име за капитулация. Това не е морална категория, а механически инструмент за поддържане на баланс на силите, при който агресорът резервира самодейността, а жертвата е заглушена. Такъв мир не успокоява – той закотвя несправедливостта. Затова е по-опасен от войната: тъй като се продава като разумност и се доставя като проваляне.
Орбан не има вяра в мира – той има вяра в надзор. В свят, раздран сред истина и агитация, той избира пропагандата, тъй като му разрешава да се показва като „ рационален европеец “, до момента в който в действителност подкопава самата концепция за европейско единение. Неговата политика към Русия не е политика на мир, а търговия с илюзии. Той знае, че всяко изказване против помощта за Украйна усилва цената му в Кремъл и измежду европейските политици, които се опасяват от личната си сянка.
Орбан освен подкопава европейската политика към Украйна; той унищожава самата концепция, че Европа има душа. Ако европейските водачи одобряват логиката му на „ индиферентност “, това ще е моментът, в който Европа губи правото да приказва за полезности. Ценностите, които не се пазят, изчезват.
Унгария, в миналото страната на героите през 1956 година, през днешния ден е знак на безмълвната капитулация. Европа обаче би трябвало да бъде противоположното – знак на опозиция, поредност и морал. Тези, които през днешния ден не застанат до Украйна, на следващия ден няма да имат къде да стъпят. Орбан знае това. Затова се пробва да убеди другите да подценен очевидното: злото се стопира посредством отбрана против насилието, а не посредством молебствия за мир.
Европа може да преживее стопански рецесии, политически различия и бюрократични спорове, само че не може да преживее морална плашливост. Когато страна членка на Европейски Съюз се трансформира в рупор на Кремъл, към този момент не става дума за политика – става дума за интегритет. Тези, които през днешния ден оправдават съветския удар против Украйна, на следващия ден ще оправдаят всеки удар против по-слабата страна, всяка изтрита граница и всяка неистина в името на „ реализма “. Така се умира от вътрешната страна – без нито един изстрел.
В това безмълвие Украйна стана това, което Европа в миналото беше: континент на съвестта, съпротивата и вярата. Докато съветските бомби унищожават градове, Европа би трябвало да гледа към тези, които ровят в руините, с цел да спасят дете, а не към тези, които броят доставените снаряди и означават политически точки. На тази фронтова линия, сред истината и изчислението, се вижда ясна разлика: Украйна избра достолепие, до момента в който някои в Европа избраха давност.
Историята ще помни: в миг, когато се решаваше ориста на свободата, Украйна не беше сама. Само някои от нейните съседи избраха да не бъдат правилни на своето минало.
Източник: eurocom.bg
КОМЕНТАРИ