Мирела Костадинова: Политическото безумие убива поета Сергей Румянцев
Улица „ Пиротска “ от дълго време е не запомнила тези две дребни девойки, които продавали цветя по магазините и заведенията за хранене, принудени да изкарват прехраната си. Те впечатлявали Христо Смирненски. Но надали е не запомнила едрата набита фигура на поета Сергей Румянцев, който върви с мудна и самоуверена походка. На матовото му лице светят две кафяви очи, грейнала е усмивка. На „ Пиротска “ №19 през днешния ден има паметна плоча. На това място се е намирала една от квартирите му в София. Името му е псевдоним на Димитър Диловски. Така се подписва и под своите първи нежни стихове, в които изповядва пламенната си душа. А околните му го наричали Мито.
Впрочем Христо Смирненски е един от приятелите на Сергей Румянцев, който се застъпва създателят на стихосбирката „ Да бъде ден! “ да бъде настанен в санаториум, когато към този момент е болен от туберкулоза.
Сергей Румянцев идва в София през 1921 година Преди това е уволнен като преподавател поради безредици по време на първомайска манифестация. Но една случайност го среща с Руска Цанкова, брачната половинка на шефа на Народния спектакъл – Христо Цанков – Дерижан. Станало дума за уволнението му. Тя дала обещание да се застъпи пред мъжа си за него. По-късно му известява за опцията да бъде назначен на работа в театъра. През месец юни Сергей Румянцев изпраща посредством Дерижан молба до министъра на просвещението Стоян Омарчевски в стихотворна форма.
ГОСПОДИН МИНИСТРЕ
С огромна наслада узнавам
че се почивка открива
за „ надзорник “ в светлий храм
на музите – театъра, та депозирам
молба смирена и учтива –
да бъда назначен за там.
Че тука досада ме залива,
че тука досада ме мори,
а – знайте – скуката убива
и звънки песни не твори.
Тук нямам почва за изкуства
и дните нижат се безлични,
съвсем без краски и без тон –
а там ще пия с цялостно възприятие
и чаровете трагични
и обилна музика от Глук.
Затуй с уважително примирение
ще очаквам оня ярък ден,
в който – спокоен и съживен –
ще имам свойто предопределение –
„ театронадзирател “.
Молбоподател: Д. Диловски
Дерижан изпраща молбата на поета до Омарчевски с надпис: „ Тоя създател стихотворец няма да стане, само че ще бъде добър надзорник по чистотата “. Просто нямало друго свободно работно място. Щом министърът схваща, че молбата е на размирния преподавател от Блъсничево, отхвърля да даде единодушието си. Но след гледище от страна на Дерижан Омарчевски склонява. Сергей Румянцев е назначен за надзорник по чистотата в Народния спектакъл.
Докато работи в театъра, чете стихове пред актьорите и останалите си сътрудници. По-късно е кореспондент и коректор на вестник „ Земеделско знаме “, сътрудник на вестник „ Победа “, секретар на Цанко Церковски, който е министър в кабинета на Стамболийски.
Посещава кафене „ Цар Освободител “ и се сближава с Йордан Стубел, Йордан Стратиев, Владимир Полянов, Дечко Узунов и Илия Бешков. Някои от тях постоянно нямат пари да платят сметката си и разчитат на непознатата благотворителност. Бохемщината е на мода и се смятало, че с цел да си добър стихотворец или художник би трябвало безусловно да обичаш алкохола, като Верлен, Бодлер и Рембо. Тогава Сергей Румянцев плащал потреблението.
Животът му стартира в село Блъсничево (Луковитско), през днешния ден Румянцово. Роден е на 5 септември 1896 година
Расте като безмълвно дете, от време на време се усмихва, унесено по нещо далечно и непостижимо. Самотата и тъгата се виждат на лицето му. Малкият Митьо върви към горния завършек на селото с кошница в ръка, необут в праха, безгрижно въртейки дребна тояжка и подвиква срамежливо: „ Яйца, яйца-а-а! “ През пролетта е приключил четвърто поделение. Дълго плакал пред татко си да го изпрати да учи прогимназия в Луковит, само че той отсякъл: „ Не може! Тази година ще събираш за дядо си Иван Узуна яйца, с цел да се научиш да ядеш людски самун, па следващата година ще забележим! “
Баща му Дило е ученолюбив, обича книгите свързани с историята. Честен и обективен човек, даже доверчив, с възприятие за комизъм. Семейството има четирима сина и две дъщери. Недоимъкът постоянно ги преследва и това тежи на дребния Мито.
Майка му е скромна и свенлива жена, грижовна, знае доста приказки, които споделя на децата си. „ Обичам всичките си деца, само че най-вече си обичам Мито, той ми е крилото… “, говорела на съседките. Димитър е вторият ù наследник. По-късно тази жена претърпява трагичната орис да загуби синовете си Васил и Димитър, чиито гробове даже не знаела къде са. От живота си отива и първородната ù щерка Цвета. След четиринадесетгодишен неутешим рев, който я пречупва, майката на поета умира през есента на1937 г.
Димитър Диловски приключва в началото учебно заведение в родното си село. После учи в прогимназията в Луковит и прави първите си опити в поезията, те са повече хумористични. Стихотворението „ Щурмуването на Ниш “ му печели славата измежду съучениците. Класните си извършения по български език постоянно написа в стихотворна форма, даже дипломната си работа по-късно сътворява в стихове. През това време написва „ Русалка и пастир “, „ Свършено “, „ Душата на поета “, дванадесет непокътнати стихотворения отдадени на Анна Нейкова, други отдадени на обичаната на сърцето му Бистра Бояджиева, от които няма и диря, както и други които са част от ученическите му опити.
Баща му няма средства да го устоя, а младият Димитър Диловски би трябвало да се запише в гимназия. Тогава отива във Враца при епископа да го помоли за прехрана от епархията. Но се завръща отчаян – епископът отказал желаната помощ, тъй като бил приел на прехрана други три небогати деца. И момчето остава у дома. Носи тиня и вар на майстори за 50 стотинки дневно.
Семейството взема решение идната година той да отиде в Плевен и да обиколи някои по-богати търговци, с цел да ги помоли да им слугува през свободното си време против храна и квартира. След блуждаене в Плевен съумява да получи прехрана от 17- и пехотен Доростолски полк, където е причислен на храна и получава квартира. Там открива богата библиотека, тя е на негово разположение, никой не му пречи да чете. Докосва се до Пушкин, Лермонтов, Достоевски, Херцен.
В Плевенската гимназия среща поета Никола Ракитин, който му преподава по български език и литература. Учителят го хвали и се гордее с него. Помага му в творчеството. Диловски изпитва поклонение пред него, и двамата обичат родната си земя и селото. Младият мъж постоянно съпровожда учителя си до дома му. Ракитин обичал да сортира няколко възпитаници, измежду тях и Димитър Диловски и дружно се разхождат в покрайнините на Плевен. Говорел за българската и непозната литература.
Ракитин първи вижда огромния гений на бъдещия стихотворец.
В Плевенската гимназия Димитър Диловски се влюбва в Бистра Бояджиева, която е щерка на офицер. На нея поетът посвещава доста свои стихове, които чете пред свои другари. Някои му се надсмиват и го иронизират поради несбъднатото му сърдечно въодушевление, само че Димитър не се сърди. Докото един ден шефът на учебното заведение извиква Румянцев в кабинета си. В ръцете му било попаднало стихотворение – акростих, отдадено на ученичката от Девическата гимназия Бистра Бояджиева. Разпитал за връзките му с госпожицата, а след това захванал да проверява случая. Бащата на момичето поискал Диловски да бъде изключен от учебно заведение. Според тогавашния морал и школския устав за такива увлечения се налагали строги санкции. Диловски си признал прегрешението, а шефът Кръстьо Попангелов погледнал снизходително.
Бистра Бояджиева също била привикана, признала, че е чувала за отдадените и стихове, само че нито ги е чела, нито се е докосвала до тях. Оказало се, че даже не познава своя почитател. Всъщност Ракитин защитил Диловски и го избавил от изключване. Така след тази история Димитър Диловски се трансформира в стихотворец на гимназията.
Избухва Балканската война. Той отпътува за маневри на турската граница. Ученикът-войник Димитър Диловски е с полка. „ Когато към този момент били на границата, жаден за нови усещания, той се отделя от полка, минава границата и се озовава в Цариград. Две-три седмици прекарва в риболовен колиби по крайбрежията на Мраморно и Черно море, след което се завръща. На упрека на полковия пълководец по тоя случай умерено и радостно дава отговор: „ Превзех Цариград! “, споделя брат му Петър Диловски.
След Балканската война продължава ученето си в гимназията. Тогава идва Първата международна война и Румянцев взе участие още веднъж в най-тежките боеве на 17-и пехотен Доростолски полк на Дойранския фронт.
По време на войните, в моментите сред боевете, написа писма и стихове до приятелите си и сътрудничи във войнишкото списание „ Отечество “. Творческата му душа се къпе в тихите мечти на поетичното съзерцаване. Поезията го откъсва от действителността – тъжна и мъчителна. Той е нехаен през целия си живот към своите стихотворения и не позволява мисълта, че в миналото ще излязат в стихосбирка. Пише ги и ги раздава на другари без да си оставя образец за себе си. Така потъват доста негови произведения. По време на боеве е раняван три пъти от патрони, гранати и шрапнели. Раните му заздравяват, само че други рани дълбаят в душата му…Войните оставят тежки следи в паметта му.
През образователната 1918-1919 година става преподавател в първичното учебно заведение в село Златна Панега, а после в новоткритата прогимназия в родното му село. През това време чете норвежкия публицист Кнут Хамсун, стихотворец на ирационалното. Обича норвежкия създател поради безконечните тематики, които слага – любовта, страданието и природата. Диловски цени по необикновен метод поезията на Лилиев. Понякога, когато върви със собствен другар, стопира на улицата, пали цигара и рецитира негови стихове от „ Птици в нощта “. По това време той обилно раздава даровете на поетичната си душа на приятелите си. Среща се и с Трифон Кунев, който е от неговия край, чете му стихотворения. Кунев му изпращал литература, съветвал го да напусне учителството и да отиде в София, с цел да се отдаде на писателската работа. По това време Диловски е в сантиментален интервал, който не трае дълго.
На идната година е освободен от учителството. Това е година, която прекарва свободно и написа епиграми, отдадени на локални хора. През есента на 1920 година се открива прогимназия и той става преподавател в нея. Преподава български, френски и калиграфия. След часовете си написа стихотворения и приказва в рими. Подписва се с разнообразни псевдоними: Глан, Томас Глан, Валерий, Пелас, Димитър Диловски – Морен. Едва в София ще се трансформира в Сергей Румянцев.
През 1921 година е към този момент в столицата. Става прочут откакто отпечатва стихотворението „ Некролог “. То е написано във връзка убийството на Ал. Димитров, непосредствен на Александър Стамболийски и е оповестено в „ Земеделско знаме “. Подписано е „ Бедния Серьожа Р. “. Тъкмо в този вестник се подписва с известния си псевдоним. Стихотворението вижда Стамболийски и подрежда създателят да се яви при него. Така стартира другарството им, а държавникът го предизвиква в творчеството му.
Сергей Румянцев разгласява в земеделския щемпел стихотворения, епиграми и люти сатири, които го вършат известен. Той е занаятчия на политическата подигравка у нас, употребява за мостри известни стихотворения от наши и непознати класици. Но не се задоволява единствено с политическата си лирика – желае да написа за любовта, за щастието, за хубавите дни, които предстоят… Членовете на Български земеделски народен съюз разясняват, че при тях е пристигнал надарен млад мъж с огромно бъдеще. Скоро се трансформира в една от значимите фигури в земеделския съюз.
Той постоянно посещава Народното събрание, когато има значими съвещания и приказва Стамболийски. Тогава се трансформира цялостен в слух – безгласен, концентриран. След речта на лидера на Българския аграрни национален съюз пита сътрудници или депутати „ Е, по какъв начин ти се вижда? “ Не скрива желанието си да чуе утвърждение за ораторските качества на Стамболийски. Разговаря с публицисти и депутати.
Румянцев живее в ограничения. Когато Стамболийски научил това, наредил да му се заплаща от съюза известна сума. Но това не трансформира ситуацията му. Парите употребява и за прехрана на няколко негови другари от Плевенската гимназия. Мечтае да купи чифт волове на татко си. Стамболийски научил това и му дава опция да реализира желанието си. Но до момента в който откри воловете Сергей Румянцев похарчил парите за другари.
Единственото разсипничество, което си разрешавал е да прекара време пред чаша бира в ресторант „ Здраве “ или бирария „ Бохемия “. В ресторанта похапвал телешко варено, в случай че кесията му разрешава. На маса не обичал да приказва за стихотворенията си, само че постоянно разказвал за родното си село.
През април 1922 година Стамболийски включва Сергей Румянцев в състава на държавната делегация, която отпътува на конференция в Генуа, а от там Флоренция, Рим, Париж, Лондон и други европейски градове. По време на това пътешестване поетът написа своите „ писма “ и „ картини “, които разгласява във вестник „ Победа “.
В Европа написва „ Край морето “ и „ О, насладата да бъдеш надвит “. Когато се връща той споделя с доктор Михаил Геновски: „ Прекарах цяла школа по най-новата политическа история на България. Стамболийски ми описа доста епизоди из полотическия живот на страната. Даде ми богати характерности на политически дейци: Драган Цанков, Стамболов, Каравелов, Тодор Тодоров – „ Тигъра “, Михаил Маджаров – „ Конската глава “, Стоян Данев, Кръстьо Пастухов - „ Керекицин “. Чудна изложба! “ Много от тези облици употребява в своите пародии, в него зрее концепцията да добави тези пародии и да издаде „ модерна политическа история на България “, която посочва „ Българиада “. По-късно тази концепция се оформя в напълно тесни рамки на „ Олелия “ – раздел от стихосбирката му „ Селски бодли “.
Стамболийски заръчал още на Сергей Румянцев: „ Ти имаш златно перо, седни и напиши портретите на тези мъже, ти можеш доста да окажеш помощ да довършим силата им в нашия политически живот. В средата на българската интелигенция се е поставило убеждението, че ние сме елементарни. То че сме елементарни, елементарни сме. Но не сме и глупави като доста от техните професори… Трябва да им противопоставим идейни и културни средства за битка. Със закани не може да се върви и не трябва да се върви. Трябва да намерим път и до сърцето на интелигенцията, да я откъснем от старите партии, да ù вдъхнем религия в новия свят. Организирахме младежите. Много учители към този момент влязоха в младежките групи и в земеделските дружби. На тях би трябвало да дадеме духовно оръжие… “
По дългия път на Европа Румянцев му споделя хумористични истории. Стамболийски му поръчва като се завърнат да събере пишещи зевзеци и да провежда с тях „ едно оранжево хумористично списание “. Така се ражда хумористичното земеделско списание „ Див дядо “.
След като Стамболийски е свален от власт и погубен настъпват тревожни дни за Румянцев. До този миг има благоприятни условия ходатайства на другари, издейства им назначения, само че след 9 юни 1923 година когато го подгонват хората на Цанков всички изчезват. Той написа до Николай Хрелков: „ Аз умирам от 9 юни насам и няма кой да се погрижи за мен “.
През това време убиват и Петко Д. Петков един от правилните хора на Български земеделски народен съюз, още преди ръководството на Стамболийски. Това се случва на ъгъла на „ Раковски “ и „ Московска “. Преди тази покруса Сергей Румянцев взел участие в негова група и е непосредствен с него. Вижда безжизненото му тяло и локвата кръв още в първите минути след убийството на Петков и заплаква с глас. Няколко дни след погребението на Петко Д. Петков полицията подхваща същинско разселване от София. Интернирани са младежи. В „ Народно знаме “ е поместен портрет на Петко Петков, а под него е отпечатано стихотворението „ Гърмиш и жигосваш “ на Румянцев, което е емблематично за творчеството му.
„ Борбата навлезе в най-ожесточената си фаза. Въпреки обезглавяването на съюза убийците не можеха да останат спокойни, когато виждаха, че земеделските хрумвания живеят. Някой бе си разрешил да подсети на Сергей да напусне страната. „ Сега дотрябвам повече от преди! “ ми сподели той “, това споделя Димо Лилиев. Наистина земеделци отпътуват за чужбина, а Сергей ги изпраща, пожелава им триумф, той остава тук.
Скоро по-късно полицията арестува Румянцев на ул. „ Сердика “, в гостилничката „ Росица “ и го интернира в родното му село Блъсничево за три месеца. Пребиват го от пердах. После той шеговито разказвал пред близки другари по какъв начин го вдигнали от село Блъсничиво и под стража го върнали в София, сякаш с цел да си вземе изпитите в университета. За малко той учи право в Свободния университет. Държали го в сектора към десетина дни, „ с цел да се приготви за изпитите “. Освободили го и му поръчали като си вземе изпитите, да се върне на село. В полицейския сектор са с Христо Ясенов, който след това откарали в Централния затвор.
Поетът към този момент мислел за своя стихосбирка, само че е интерниран и захвърля концепцията. След освобождението му, след упреци на другари, се заловил за работа. Преписването и подреждането на стихотворенията става на ръка с почерка на Румянцев. Не помества редица свои произведения, които самичък преценявал като слаби. При печатането доста от заглавията са изменени. Едните от създателя им, други от Тодор Недков, който се грижи за отпечатването, коригирането и оформянето на книгата. Така отдаденото на Стамболийски „ Напътствие “ остава без заглавие макар желанието на създателя то да остане. Получават се и други „ осакатявания “, както споделя Румянцев.
„ Обявите във в. „ Народно знаме “ и разпратените предложения за записване на клиенти провокираха незабавно остра реакция от страна на полицията. Тя стартира да преследва даже разпространителите на самите предложения за записване клиенти. Тогава се реши да се напечата сбирката скрито и се раздели на две партиди: по-голямата част от отпечатаните и броширани екземпляри да бъдат изнесени и оставени в разнообразни квартири, а 1000 бройки, подлепени с корици, бяха оставени в печатница „ Балкан. Тези 1000 бройки бяха иззети. Срещу Сергей бе формирано следствено дело, което умишлено бе провлечено, тъй като най-острите работи на Сергея бяха остарели, бяха към този момент печатани и по тази причина не даваха юридическо съображение за възбуждане против него наказателно гонене по Закона за отбрана на страната. Обвинителният акт не бе написан от прокурора, само че полицията се възползува от формираното следствено дело, с цел да подреди конфискация на „ Селски бодили “. Дълго време след тяхното печатане се прилагаше оръжието на полицията: където се намереха екземпляри от „ Селски бодили “, се изземваха. Затова през днешния ден стихосбирката е библиографска необичайност “, написа в мемоари доктор Михаил Геновски. Всъщност „ Селски бодили “ остава единствената отпечатана негова стихосбирка.
В продължение на две години преследват Румянцев. Той минава през всички физически и душевен изтезания на властващата инквизиция. Умората проличава на лицето му, притеснен е, по сакото и панталона му са пришите кръпки.
По време на априлските събития през 1925 година още веднъж го арестуват и го водят в Дирекцията на полицията, където го затварят в килия с 40-50 индивида. Стефан Манов, който също е измежду тях споделя, че идва дежурния жандарм и извиква: „ Димитър Диловски, прибери багажа си и излез вън! “ Извеждат поета на открито. Изкарват и правилния му другар Григор Кузманов, Христо Ясенов и Гео Милев. Също земеделеца Митко Петков, Васил Мулетаров, доктор Нено Църволанов, Стефан Димов, Тодор Атанасов. През нощта Румянцев е изгорял в парното отопление на тогавашната Дирекция на полицията. Това оповестява по-късно френския вестник „ Юманите “.
В свои мемоари за Румянцев Рашко Зайков споделя още нещо любопитно към гибелта му: „ В село Душанци, Пиродопско, родното място на татко ми, имаше един вид – финален алкохолик, блудник и палач, - именуван от народа „ Черния Павле “. Този вид през 1925 година бил на работа в Дирекцията на полицията. В пияно положение, както научих това през 1944 година от негов съселянин, той се е хвалил, че самичък е хвърлил и изгорил живи в пещта на Дирекцията на полицията Гео Милев, Христо Ясенов и Сергей Румянцев. Тогава бяха се минали към този момент доста години от гибелта на „ Черния Павле “, който беше погубен от засада в местността „ Манина “ в землището на село Душанци.
Скоро из София се разчува, че Сергей Румянцев е липсващ безследно. Но има още една версия, че евентуално е погубен някъде сред Бояна и Княжево.
Нашата литература губи още един стихотворец, който атакува, жигосва, бунтува се, отхвърля политическите недомислици. Но в творчеството му се вижда екстаз и топли усеща към българския отруден селяндур. Политическото безумство унищожава още един български гений.
