Художникът Вячеслав Есенков откри рая в Пловдив СНИМКИ
Украинецът умее да рисува отвън рамката
Намери геометрията в пейзажа и опитоми дървото и камъка в изящни пластики
Той опознава света с любознанието на ренесансов художник, които желае да открие „ тайната на Вселената “. През погледа му всичко в близост наподобява като приказка, населявана от нимфи, лебеди и един уединен гръцки моряк, „ закачил “ транспортен съд на гърдите си. Сръчните му ръце елементарно се оправят с дървото, камъка и керамиката. А от тях излизат прелестни пластики, които като че ли те придвижват в един чудноват свят. Светът на художника Вячеслав Есенков.
Той е украинецът от Николаев, който пристигна в Пловдив преди 30 години. И през днешния ден споделя, че не желае да си тръгне от тук.
„ Черният лебед е самичък, не, той е малко уединен. Това е по този начин, тъй като си има задача, а тя е да отгледа дребните си. Затова е толкоз затворен в себе си и като че ли се е сгушил до тях. А белите лебеди - те са свободни и се забавляват в своята дребна общественост “. Вячеслав Есенков споделя за новия си план - цикъл от картини с птици. Ще ги покаже скоро, в новата си галерия под тепетата. „ Подготвям я от години и дълго време се надявах тя да се случи”, споделя художникът и се смее на въпроса ми дали тези птици не са душите на хората в Райската градина.
После изяснява, че
в действителност птицата е геометрична фигура .
„ Всичко в птицата е овално, тя има тяло, глава и шия които също следват кръга като форма. Ако погледнем нещата от позиция на геометрията и подредим няколко птици, няма по какъв начин да не забележим техните характерности. Те се наслагват постепенно - от дължината на краката до тази на шията и клюна. Тук към този момент се оформят и разликите. Ето ги лебедите, толкоз са изтънчени с издължената си шия - като че ли се стремят към нещо. Разбира се, че птиците са знаци на душата. Освен това, сложени във вода, те имат двойно изображение. Водата ги пречупва като огледало и в това двойно изображение виждам още от качествата им. Опитвам се да проучвам материята на птиците. Когато ги рисуваш, започваш лека-полека да се вглеждаш в тях “.
Вячеслав Есенков
идва от украинския Николаев, градът, учреден от Патьомкин
в далечната 1789 година Любимецът на Екатерина Велика бил предвидлив човек, като решил че плодородните земи на Николаев не са задоволителни. При състояние че през него минават две пълноводни реки, единствено на 65 километра от Черно море. Градът може да пораства, в случай че тръгне от една корабостроителница, пресметнал преди време князът. Именно в нея построили фрегатата „ Св. Никола”, която през 1791 година взе участие в първата си борба. Градът растял, а с него се множели и корабостроителниците, които поддържали съветския черноморски флот. Постепенно в него се появили красиви алеи и паркове, къщи и църкви, отворили комерсиално пристанище - третото по величина след тези в Санкт Петербург и Одеса. „ Родителите ми са инженери. Аз не потеглих по техния път, само че помня че те участваха в създаването на моторите на военни кораби.
В Николаев имаше
три грамадни корабостроителни завода, в този момент всичко пропадна,
производството спря и към този момент нищо не се строи. В руско време обаче в града ни беше неразрешено пребиваването на непознати жители поради многото секретни обекти, които бяха под непрекъснато наблюдаване. Вие не знаете какво е да живееш в „ град под наблюдаване “, нали "? - пита Есенков. Майка му първа вижда, че хлапето обича да рисува. „ Тя ме хвана за ръка и почна да ме води на уроци по изобразяване. Всеки ден след учебно заведение се прибирах вкъщи, вземах боите и право към Художествената гимназия. Пътувах до нея близо час с тролейбус - градът ни е огромен, там рисувахме по 5 часа. След това пътувах още един час назад до къщи - и това продължи пет години!
Прибирах се късно вечерта, само че
това са най-щастливите ми години, имах си компания,
млади художници, с които доста се забавлявахме. Помня и учителя ни Сергей Дорошенко, по-късно той стана шеф на Художествената гимназия “, връща обратно лентата Есенков. След 9. клас постъпва в Художествената академия по изкуствата в град Железногорск, в Курска област. През 90-те Съюз на съветските социалистически републики се разпада и животът се трансформира. „ Тогава с някогашната ми брачна половинка, с която учихме дружно в академията, си събрахме багажа и пристигнахме в Пловдив. Беше септември и тъй като пристигам от северни земи, където е студено, тук се почувствах в парадайса. Мисля, че човек нищо не избира самичък, в живота има някакво предназначение. Всеки следва ориста си, аз също последвах течението на реката. Така събитията ме доведоха в България, но не скърбя за нищо - нямам носталгия към Украйна, нито предпочитание да се върна назад. Тук ми е добре! “, твърди художникът.
От рамките за картини до архитектурата
Идвайки в Пловдив, Есенков се открива на ул. „ Вегетарианска” в кв. „ Прослав “. Днес живее в дребна къщурка, завещание от бившето Трудово-кооперативно земеделско стопанство, където е основал своя „ замък “ от камък, метал и дърво.
„ В Пловдив открих средата, която съответстваше на вътрешните ми настройки и ми разреши да се развия “.
Вячеслав идва в България от някогашния Съюз на съветските социалистически републики, недоучил тънкостите на пейзажа. „ Тръгнах от натюрморта, само че за мен той е „ мъртва природа “. Преминах към по-сложния пейзаж, само че там и свърши моето обучение. В Пловдив последователно открих рамките, дълго време майсторих рамки за картини - всяка друга. После желаех да напусна картината, да изляза от „ рамката “ и по този начин се трансферирах в света на мебелите. В него открих удоволствието да работя с разнообразни материали. Пипнах в ръцете си всичко, което можах: керамика, дърво, желязо, камък. След мебелите постепенно открих скулптурата. Тя пък граничи с архитектурата “.
Прави дом за духа като античните гърци
Мебелите на Есенков бързо те вкарват в неговия чудноват свят. Виждаш в тях правата линия, заоблената форма, кръга… „ За мен мебелите са геометрия! Търся съвършената форма, а тя е идеалният кръг. Само че той е мъчно изпълним за осъществяване и стои „ тежко “ в пространството. Неудобен е за обслужване. Въобще комплицирано е да седиш в моя кръговиден стол “, смее се майсторът. За своите „ нефункционални “ мебели - шкафчета, столове и маси, той взема букови трупи, от тези които се употребяват като дърва за огрев. Сам ги разбичва, след това ги суши и ги трансформира в колони, шкафове, дрешници, портици, рамки за прозорци.
Формите им са необикновени. И могат да се случат единствено веднаж, по тази причина са уникати. „ Сега концептуално съм в стадия на архитектурата. Но за мен тя е пластика, обръщение към други, невидими светове. Това е архитектура, която допира скулптурата. Нещо сходно са правили античните гърци, които са градили своите храмове на боговете, а не къщи.
Къщите на бъдещето могат да бъдат всевъзможни - еко- или във тип на галактически транспортен съд. Всичко зависи от развиването на индивида. Жалко е, че актуалната архитектура е просто здания, направени съгласно размера и пропорциите на индивида. Докато античните гърци са строили не постройка, където да живее индивидът, а дом за неговия дух “, изясни Вячеслав. За него архитектурата за гърците е въпрос на вътрешни настройки. В нея е значим ритъмът, значимо е това, което ще те води в други сфери, отвън материята. Също като музиката! Така гърците са правили музика от камък!
С нимфите в храма на хубостта
„ Част от моя дом е към момента единствено в главата ми “, споделя художникът. Той ни посреща с усмивка на прага му на ул. „ Вегетарианска “ в квартал „ Прослав “, където изящни нимфи от дърво подпират фасадите, а дворът е цялостен с митични и измислени герои: куче, което е сглобил от остарели арматурни железа и пирони, лебеди и птици, и даже сирена, която носи на гърба си кораба на Одисей. Дървените статуи са завършени като колони, а оградата, която заобикаля този чудноват свят, е формирана от…100 овце от гранит.
„ Свързвам дамата с хармонията. Мъжът постоянно е бил по-груб, подготвен за физически дейности, примерно да отиде на война. Докато дамата носи топлина и формите <210> са по-заоблени, по-изчистени. Затова сътворих тези нимфи - те са входът към моя храм на хубостта “.
Как гората влезе в „ Сентрал парк “
Виждали ли сте забележителния интериор на „ Сентрал парк “, заведенията за хранене от известната верига в Цар-Симеоновата градина и в подножието на Младежкия рид? Дизайнът с право може да се назова „ зелен “, освен това когато и да е на годината.
Заслуга за това има художникът Вячеслав Есенков, който трансформира и китните заведения за хранене в същински зелен оазис измежду гората. Интериорът самичък по себе си е произведение на изкуството и наподобява като неповторим синтез на дърво и камък. Допълват го истинска пластика и ръчно направените мебели, подредени измежду дискретното обаяние на естествената зеленина през лятото и уюта на камините през зимата.
„ Мебелите постоянно са били предизвикателство за мен. Пластиката е част от архитектурата, само че тя е още дипломат към други сфери и невидими светове. В моите мебели не можеш да седнеш обикновено, само че когато ги погледнеш, като че ли влизаш в различен свят “, споделя Есенков.
Моделира своите приказни герои с глина
„ Това не е гръцки мъдрец, това е мореплавателят, който е покорил моретата, видял е доста през годините и в този момент носи на гърдите си своя транспортен съд. Защото не може да се раздели с него “. Есенков демонстрира една от последните си керамични пластики. Забравена от години, засенчена от бързия темп на модерните технологии, керамиката се завръща. И в това няма нищо инцидентно. Все отново тя е първият „ възвишен “ материал в ръцете на индивида.
„ Глината е пластична - тя е комфортен и елементарно усвоим материал. Оформя се от смесването на земята с вода, до момента в който се получи хомогенна примес. След това се меси с часове, с ритмични и повтарящи се придвижвания. И по този начин предава своята мощ и топлота - одобрявам я. Един ден попаднах инцидентно в керамична база в Брацигово. Докоснах я, елементарно ми се удаде като създаване на форма и размер. За мен глината е тип игра, въпреки че тя може да бъде безпределно бездънен материал “, споделя украинецът.
А зад причудливите му пластики се крие известна философия.
„ В живота няма нищо ненужно, когато имаш вярно отношение към света. Цялото ни съществуване е отношение на обекти, които са в дисонанс или в естетика. Когато има дисонанс, се стига до разпад. Това значи прекосяване от едно положение в друго. Примерно, дървените трупи, преминавайки през мисълта и ръцете на създателя, получават друга форма.
Затова диря хармонията, употребявам както мога материала, обработвайки го. Остатъкът от него влиза във втора ръка - тъй че в моя свят няма нищо ненужно. Всичко е подчинено на обща идея и единно съществуване “, развива тезата си майсторът.
Снимки от Валентина Биларева
Намери геометрията в пейзажа и опитоми дървото и камъка в изящни пластики
Той опознава света с любознанието на ренесансов художник, които желае да открие „ тайната на Вселената “. През погледа му всичко в близост наподобява като приказка, населявана от нимфи, лебеди и един уединен гръцки моряк, „ закачил “ транспортен съд на гърдите си. Сръчните му ръце елементарно се оправят с дървото, камъка и керамиката. А от тях излизат прелестни пластики, които като че ли те придвижват в един чудноват свят. Светът на художника Вячеслав Есенков.
Той е украинецът от Николаев, който пристигна в Пловдив преди 30 години. И през днешния ден споделя, че не желае да си тръгне от тук.
„ Черният лебед е самичък, не, той е малко уединен. Това е по този начин, тъй като си има задача, а тя е да отгледа дребните си. Затова е толкоз затворен в себе си и като че ли се е сгушил до тях. А белите лебеди - те са свободни и се забавляват в своята дребна общественост “. Вячеслав Есенков споделя за новия си план - цикъл от картини с птици. Ще ги покаже скоро, в новата си галерия под тепетата. „ Подготвям я от години и дълго време се надявах тя да се случи”, споделя художникът и се смее на въпроса ми дали тези птици не са душите на хората в Райската градина.
После изяснява, че
в действителност птицата е геометрична фигура .
„ Всичко в птицата е овално, тя има тяло, глава и шия които също следват кръга като форма. Ако погледнем нещата от позиция на геометрията и подредим няколко птици, няма по какъв начин да не забележим техните характерности. Те се наслагват постепенно - от дължината на краката до тази на шията и клюна. Тук към този момент се оформят и разликите. Ето ги лебедите, толкоз са изтънчени с издължената си шия - като че ли се стремят към нещо. Разбира се, че птиците са знаци на душата. Освен това, сложени във вода, те имат двойно изображение. Водата ги пречупва като огледало и в това двойно изображение виждам още от качествата им. Опитвам се да проучвам материята на птиците. Когато ги рисуваш, започваш лека-полека да се вглеждаш в тях “.
Вячеслав Есенков
идва от украинския Николаев, градът, учреден от Патьомкин
в далечната 1789 година Любимецът на Екатерина Велика бил предвидлив човек, като решил че плодородните земи на Николаев не са задоволителни. При състояние че през него минават две пълноводни реки, единствено на 65 километра от Черно море. Градът може да пораства, в случай че тръгне от една корабостроителница, пресметнал преди време князът. Именно в нея построили фрегатата „ Св. Никола”, която през 1791 година взе участие в първата си борба. Градът растял, а с него се множели и корабостроителниците, които поддържали съветския черноморски флот. Постепенно в него се появили красиви алеи и паркове, къщи и църкви, отворили комерсиално пристанище - третото по величина след тези в Санкт Петербург и Одеса. „ Родителите ми са инженери. Аз не потеглих по техния път, само че помня че те участваха в създаването на моторите на военни кораби.
В Николаев имаше
три грамадни корабостроителни завода, в този момент всичко пропадна,
производството спря и към този момент нищо не се строи. В руско време обаче в града ни беше неразрешено пребиваването на непознати жители поради многото секретни обекти, които бяха под непрекъснато наблюдаване. Вие не знаете какво е да живееш в „ град под наблюдаване “, нали "? - пита Есенков. Майка му първа вижда, че хлапето обича да рисува. „ Тя ме хвана за ръка и почна да ме води на уроци по изобразяване. Всеки ден след учебно заведение се прибирах вкъщи, вземах боите и право към Художествената гимназия. Пътувах до нея близо час с тролейбус - градът ни е огромен, там рисувахме по 5 часа. След това пътувах още един час назад до къщи - и това продължи пет години!
Прибирах се късно вечерта, само че
това са най-щастливите ми години, имах си компания,
млади художници, с които доста се забавлявахме. Помня и учителя ни Сергей Дорошенко, по-късно той стана шеф на Художествената гимназия “, връща обратно лентата Есенков. След 9. клас постъпва в Художествената академия по изкуствата в град Железногорск, в Курска област. През 90-те Съюз на съветските социалистически републики се разпада и животът се трансформира. „ Тогава с някогашната ми брачна половинка, с която учихме дружно в академията, си събрахме багажа и пристигнахме в Пловдив. Беше септември и тъй като пристигам от северни земи, където е студено, тук се почувствах в парадайса. Мисля, че човек нищо не избира самичък, в живота има някакво предназначение. Всеки следва ориста си, аз също последвах течението на реката. Така събитията ме доведоха в България, но не скърбя за нищо - нямам носталгия към Украйна, нито предпочитание да се върна назад. Тук ми е добре! “, твърди художникът.
От рамките за картини до архитектурата
Идвайки в Пловдив, Есенков се открива на ул. „ Вегетарианска” в кв. „ Прослав “. Днес живее в дребна къщурка, завещание от бившето Трудово-кооперативно земеделско стопанство, където е основал своя „ замък “ от камък, метал и дърво.
„ В Пловдив открих средата, която съответстваше на вътрешните ми настройки и ми разреши да се развия “.
Вячеслав идва в България от някогашния Съюз на съветските социалистически републики, недоучил тънкостите на пейзажа. „ Тръгнах от натюрморта, само че за мен той е „ мъртва природа “. Преминах към по-сложния пейзаж, само че там и свърши моето обучение. В Пловдив последователно открих рамките, дълго време майсторих рамки за картини - всяка друга. После желаех да напусна картината, да изляза от „ рамката “ и по този начин се трансферирах в света на мебелите. В него открих удоволствието да работя с разнообразни материали. Пипнах в ръцете си всичко, което можах: керамика, дърво, желязо, камък. След мебелите постепенно открих скулптурата. Тя пък граничи с архитектурата “.
Прави дом за духа като античните гърци
Мебелите на Есенков бързо те вкарват в неговия чудноват свят. Виждаш в тях правата линия, заоблената форма, кръга… „ За мен мебелите са геометрия! Търся съвършената форма, а тя е идеалният кръг. Само че той е мъчно изпълним за осъществяване и стои „ тежко “ в пространството. Неудобен е за обслужване. Въобще комплицирано е да седиш в моя кръговиден стол “, смее се майсторът. За своите „ нефункционални “ мебели - шкафчета, столове и маси, той взема букови трупи, от тези които се употребяват като дърва за огрев. Сам ги разбичва, след това ги суши и ги трансформира в колони, шкафове, дрешници, портици, рамки за прозорци.
Формите им са необикновени. И могат да се случат единствено веднаж, по тази причина са уникати. „ Сега концептуално съм в стадия на архитектурата. Но за мен тя е пластика, обръщение към други, невидими светове. Това е архитектура, която допира скулптурата. Нещо сходно са правили античните гърци, които са градили своите храмове на боговете, а не къщи.
Къщите на бъдещето могат да бъдат всевъзможни - еко- или във тип на галактически транспортен съд. Всичко зависи от развиването на индивида. Жалко е, че актуалната архитектура е просто здания, направени съгласно размера и пропорциите на индивида. Докато античните гърци са строили не постройка, където да живее индивидът, а дом за неговия дух “, изясни Вячеслав. За него архитектурата за гърците е въпрос на вътрешни настройки. В нея е значим ритъмът, значимо е това, което ще те води в други сфери, отвън материята. Също като музиката! Така гърците са правили музика от камък!
С нимфите в храма на хубостта
„ Част от моя дом е към момента единствено в главата ми “, споделя художникът. Той ни посреща с усмивка на прага му на ул. „ Вегетарианска “ в квартал „ Прослав “, където изящни нимфи от дърво подпират фасадите, а дворът е цялостен с митични и измислени герои: куче, което е сглобил от остарели арматурни железа и пирони, лебеди и птици, и даже сирена, която носи на гърба си кораба на Одисей. Дървените статуи са завършени като колони, а оградата, която заобикаля този чудноват свят, е формирана от…100 овце от гранит.
„ Свързвам дамата с хармонията. Мъжът постоянно е бил по-груб, подготвен за физически дейности, примерно да отиде на война. Докато дамата носи топлина и формите <210> са по-заоблени, по-изчистени. Затова сътворих тези нимфи - те са входът към моя храм на хубостта “.
Как гората влезе в „ Сентрал парк “
Виждали ли сте забележителния интериор на „ Сентрал парк “, заведенията за хранене от известната верига в Цар-Симеоновата градина и в подножието на Младежкия рид? Дизайнът с право може да се назова „ зелен “, освен това когато и да е на годината.
Заслуга за това има художникът Вячеслав Есенков, който трансформира и китните заведения за хранене в същински зелен оазис измежду гората. Интериорът самичък по себе си е произведение на изкуството и наподобява като неповторим синтез на дърво и камък. Допълват го истинска пластика и ръчно направените мебели, подредени измежду дискретното обаяние на естествената зеленина през лятото и уюта на камините през зимата.
„ Мебелите постоянно са били предизвикателство за мен. Пластиката е част от архитектурата, само че тя е още дипломат към други сфери и невидими светове. В моите мебели не можеш да седнеш обикновено, само че когато ги погледнеш, като че ли влизаш в различен свят “, споделя Есенков.
Моделира своите приказни герои с глина
„ Това не е гръцки мъдрец, това е мореплавателят, който е покорил моретата, видял е доста през годините и в този момент носи на гърдите си своя транспортен съд. Защото не може да се раздели с него “. Есенков демонстрира една от последните си керамични пластики. Забравена от години, засенчена от бързия темп на модерните технологии, керамиката се завръща. И в това няма нищо инцидентно. Все отново тя е първият „ възвишен “ материал в ръцете на индивида.
„ Глината е пластична - тя е комфортен и елементарно усвоим материал. Оформя се от смесването на земята с вода, до момента в който се получи хомогенна примес. След това се меси с часове, с ритмични и повтарящи се придвижвания. И по този начин предава своята мощ и топлота - одобрявам я. Един ден попаднах инцидентно в керамична база в Брацигово. Докоснах я, елементарно ми се удаде като създаване на форма и размер. За мен глината е тип игра, въпреки че тя може да бъде безпределно бездънен материал “, споделя украинецът.
А зад причудливите му пластики се крие известна философия.
„ В живота няма нищо ненужно, когато имаш вярно отношение към света. Цялото ни съществуване е отношение на обекти, които са в дисонанс или в естетика. Когато има дисонанс, се стига до разпад. Това значи прекосяване от едно положение в друго. Примерно, дървените трупи, преминавайки през мисълта и ръцете на създателя, получават друга форма.
Затова диря хармонията, употребявам както мога материала, обработвайки го. Остатъкът от него влиза във втора ръка - тъй че в моя свят няма нищо ненужно. Всичко е подчинено на обща идея и единно съществуване “, развива тезата си майсторът.
Снимки от Валентина Биларева
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ