Ужасяващо е да израснеш с аларма, която предупреждава, че всеки

Ужасяващо е да израснеш с тревога, която предизвестява, че всеки миг в близост може да се взриви бомба. Ужасяващо е поради този тон едно 4-годишно момиче да тича по бански през снега... Впечатляващо е по какъв начин детето израства, и посредством приказното ориста му се трансформира в подарък, който споделя с хората. Като публицист.

Джен Карсен показва своя разказ „ Подпалвачите “ (изд. „ Персей “), отличен с Европейската премия за литература (2019). Историята е за двама татковци във време на огромни обществени конфликти, за самотата, за насилието, излъчено по завещание, за омразата, разпалена от дума, за поразяващите последствия...

Удивлението не стихва – поради живия контакт с авторката, написала тази книга. Сравнявана с Маркес – поради дълбочината. Вдъхновена от Вонегът – поради метода. Опазила себе си. Пътуваща. Обичаща. Усмихваща се. Сияеща. Като същински, пулсиращ воин на магическия натурализъм, който самата тя основава. Без условности и изкуствени замърсители, маскирани под името „ подобрител “.

Карсън безусловно „ прелита “ над България, сред три страни от три континента, обходени за броени дни. Въпреки този темп, или тъкмо поради него, тя е отдадена на 100 % към всичко, което основава, и на всичко, което й се случва. Сякаш в нея самата има тревога, която не оставя нито за момент събеседника си необгърнат и необгрижен...Усещането е същото и до момента в който я четеш...

Снимка: Даниел Димитров

Джен Карсън – за сирените от детството и „ огъня “ през днешния ден, за магическия натурализъм като единствен ключ към говоренето по сложни тематики, за недостъпните тематики и за какво избира книгите пред хората. И още: Коя е най-емблематичната дума за нейния вълшебен натурализъм. Защо, когато написа, вижда себе си като дрон. Емпатия към какво не е нужна. Кое звучи по-болезнено – коронавирус или брекзит...

Джен, да не се окаже, че сте било единственото момиче на света, което е желало да стане пожарникар?

- (Смее се – бел. а.) Не знам по какъв начин стоят нещата в България, само че във Англия имаме доста дами пожарникари. И това е нещо напълно всекидневно. Но не бих споделила, че изключително ме интересуват пожарникарите, запалванията и подпалвачите, а по-скоро метафората...

Кой е първият огън – небуквално, за който си спомняте...

- Аз израснах в разгара на Смутните времена и споровете в Северна Ирландия, и един от първите ми мемоари не е от пожар, а от алармата срещу огън, която се задейства.

През 70-те и 80-те години в Ирландия, в случай че чуеш такава тревога, означаваше, че всеки миг може да се взриви бомба.

Бях 4-годишна, когато се учех да плавам в един басейн, и чух тази тревога. Имаше опасност за бомба и всички трябваше бързо да избягаме на открито. Спомням си, че по бански тичах през снега. Бях безусловно ужасена и уплашена. Майка ми не беше в близост, бях дребна и доста самотна...

Може ли да се каже, че магическият натурализъм е съвременен? Или това е просто едно завръщане, част от общия кръговрат на нещата от живота?

- В Северна Ирландия стилът на литературата дълго време беше главно реален. Според мен беше по този начин, тъй като писателите смятаха, че за толкоз сериозен спор може да се написа единствено реалистично и съществено.

Снимка: Даниел Димитров

Отскоро стартира да се написа фантастика, фентъзи, вълшебен натурализъм – с цел да бъде разказано това, което се случва в района. Смятам, че магическият натурализъм се приема като традиция, обвързвана с колонизираните страни.

Северна Ирландия едвам в този момент стартира да си дава сметка и да осъзнава какво значи да си страна – по едно и също време колониална и постколониална. Това са едни доста комплицирани връзки, които хората занапред стартират да си обясняват.

Така че магическият натурализъм в никакъв случай не е изчезвал, само че в Северна Ирландия е относително нов. Част от това е визията на хората и тяхната осведоменост за протичащото се в литературния свят, в други краища на света.

С интернет и увеличението на преводната литература, с всички литературни фестивали, на които вървим – писателите през днешния ден са доста по-наясно с литературните жанрове и доста повече мислят, и доста повече се преценяват с това, което се случва в други страни...

Аз персонално чета доста литература от Аржентина и се веселя да работя с създатели от тази страна. Това нямаше по какъв начин да ми се случи преди епохата на интернет.

Магическият натурализъм ли е единственият ключ към говоренето по  сложни тематики?

- Това е единственият метод за мен. Като дете от религиозно семейство, в Северна Ирландия израснах, четейки доста Библията. Вярвах, че Библията е текст в стила на магическия натурализъм, защото действието се развива в същинския свят, само че се случват странни и необясними неща.

От дребна разказвах историите по този метод – закотвени в същинския свят, само че с детайли на магическото, приказното, чудотворното, фантастичното. Като публицист също привикнах да описвам истории по този метод, и по този начин да виждам света и литературата...

Аз в действителност нямам литературно обучение. Така че в началото изобщо не знаех, че пиша вълшебен натурализъм. Всичко стартира по един напълно натурален метод.

Снимка: Даниел Димитров

Един стихотворец от Северна Ирландия ми даде копие на „ Тенекиеният тъпан “ от Гюнтер Грас, и ми сподели, че това, което пиша, е вълшебен натурализъм.

Ако си приказваме за сложни тематики, има ли такива, които са толкоз сложни, дори недостъпни за Вас...

- Един от значителните проблеми на Северна Ирландия, сега, е за наследството от Смутните времена и контузията, оставена върху груповото схващане на хората. Един от главните способи, по които това се демонстрира през днешния ден, е епидемията от самоубийства. И това е тематика, за която е доста мъчно да се написа, и то добре – тъй като тематиката е доста сериозна.

Не желая да пиша книги, които са напълно депресиращи. Затова има доста комизъм в моите книги. В момента пиша книга, в която една от главните тематики е за самоубийството. Използвам образеца на американския публицист Кърт Вонегът, който написа за войната с възприятие за комизъм, с абсурдизъм, и това ми подхожда.

Това, за което не бих желала и не бих могла да пиша, е историята на Ирландия от католическата позиция. Аз самата съм израснала в протестантско семейство, по този начин съм възпитана. Смятам, че е доста мъчно да разкажеш историята на някого, който не познаваш, и на някому, чието прекарване и просвета са надалеч от твоите.

Има доста прелестни книги от ирландски писатели за половия тормоз, който се е случвал в католическата черква, и в приемните домове, само че това не са моите истории за описване...

Как ще се споделя „ гениалният “ разказ, който пишете сега?

- (Смее се – бел. а.) От „ Подпалвачите “ насам към този момент съм издала три романа на британски. Скоро ще излезе и четвърти, а сега пиша пети разказ.

Снимка: Даниел Димитров

Така че идната книга ще се споделя The Raptures (Възторзите – бел. а.).

(По-рано Джен Карсън споделя, че е в развой на основаване на разказ и всякога, когато се върне и прочете това, което е написала, си споделя: „ Това е гениално “ – бел. а.)

Коя е най-емблематичната дума за Вашия вълшебен натурализъм?

- Има една дума на немски език – unheimlich, която значи необичайно, изключително. И тя разказва моя жанр.

Иначе, аз обичам да назовавам думи-любовници тези думи, които човек употребява прекалено много. И, когато моите възпитаници употребяват една дума прекалено много, ги подлагам на критика.

При мен това е думата seemingly (привидно, сходно, изглеждайки, на тип – бел. а). Предполагам, че е обвързвано с концепцията да върша по този начин, че едно нещо да наподобява като нещо друго. Винаги си играя с границите на смисъла на една дума, с това какъв брой неща може да значи, какъв брой облика може да извика в съзнанието на читателя.

Защо, когато пишете, виждате себе си като дрон...

- Това е стилът, в който обичам да пиша. Обичам да имам дребен брой герои, близки един до различен, на една тясна сцена, да вземем за пример, село или улица, или паркинг... Винаги пиша от трето лице и постоянно обичам като дрон да се извися нагоре и да имам една по-обща и по-мащабна картина на всичко, протичащо се в близост.

Снимка: Даниел Димитров

Понякога се спускам надолу – тъкмо като дрон, и като че ли кацам на рамото на героя, и виждам света през неговата позиция. И от време на време възприятието е, че като че ли пишеш от първо лице, а в действителност разказите са от трето лице, само че доста близо.

Емпатия към какво не е нужна?

- Не мисля, че има граница на емпатията. Всичко и всеки заслужава да бъде погледнат с схващане. Както гласи един прочут британски израз, състрадание и схващане – и за дявола би трябвало да има. Това може да помогне доста, както на писателите, по този начин и за разбирането на техните герои.

Разбира се, това не значи наложително, че одобряваш всичко, което човек прави. Означава, че си кадърен като публицист да разтегнеш задоволително въображението си и да съумееш да погледнеш света от неговата позиция, и да се опиташ да го схванеш...

Кое звучи по-болезнено – коронавирус или брекзит?

- (Смее се – бел. а.) Брекзит, без подозрение. Смятам, че следствията от брекзит ще се усещат в Северна Ирландия още десетилетия. Не просто години, а десетилетия напред...

Разбирам, че коронавирус беше доста мъчителен за всички нас, по целия свят. Включително и за мен, защото изгубих татко си през този интервал. Но брекзит е като една голяма сянка, като голям облак, щръкнал над цяла Ирландия сега...

Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

-...книги. Това е!

Понякога, обичам и хората, само че повече избирам книгите (Смее се – бел. а.). Никога не бих си задала въпроса – книги или хора, тъй като несъмнено ще избера книгите.

Това не звучи ли малко страшничко?

- Неее... (Смее се – бел. а.). Това може и да звучи извънредно, само че на мен персонално коронавирус ми беше доста прелестен, тъй като можех да остана сама у дома, да си лежа в леглото, да чета по 400 книги на година, без да поддържам връзка с никого... (Усмихва се – бел. а.). Шегувам се, несъмнено.

Мисля, че всеки сериозен четец, който познавам, по някакъв метод, схваща света по-добре. Защото книгите са като ключ, който оказва помощ да схванеш и хората по-добре.

Снимка: Даниел Димитров

Книгите ни учат да съчувстваме на другите, само че и да си представяме елементи от света, които, може би, в никакъв случай няма да можем да посетим, да научим за прекарванията на другите, за техния живот и просвета. Затова мисля, че читателите са по-добри хора.

Едно от най-важните неща за мен е желанието ми да остана любознателна и любопитна. Според мен човек не би трябвало да губи това качество. Много бих желала да съм 95-годишна жена, която продължава да учи. И книгите имат огромна роля в това отношение...