Ужасно съм уморен от болката, която чувам и усещам, шефе - ДЖОН КОФИ
Ужасно съм изтощен от болката, която слушам и чувствам, шефе.
Уморен съм да се бродя по пътя уединен като птичка под дъжда. Без другар, при който да ида или да ми каже от кое място идваме или отиваме, или за какво.
Уморен съм от хората, които се държат толкоз грозно един към различен. Чувствам го като късчета стъкло в главата си.
Уморен съм от случаите, когато съм желал да оказа помощ и не съм успявал. Уморен съм да съм в мрака.
Най-много съм изтощен от болката. Прекалено доста е.
Ако можех да сложа завършек на болката, щях да го направя. Но не мога.
Стивън Кинг, „ Зеленият път “
Стивън Кинг приключва романа си „ Зеленият път “ с думите:
Всички ние изискуем една гибел и изключения няма, зная това, само че от време на време, о, Господи, Зеленият път е толкоз дълъг.
В клетките на пандиза, издълбани в Студената планина по продължение на дълга редица, известна като „ Зеленият път “, изроди убийци, като психопата „ Били хлапето “ Уортън и налудничавия Едуард Делакроа, оковани чакат гибелта си.
Охраняват ги надзиратели като положителния Пол Еджкоум и садисти като Пърси Уетмор.
Но никой добър или неприятен, отговорен или почтен не е виждал урод като новия пандизчия Джон Кофи , наказан на гибел за изнacилвaне и ликвидиране на две млади девойки. Дали Кофи е дявол в човешки облик? Или е напълно друго създание?….
В парадайса и пъкъла има доста повече чудеса, в сравнение с човек в Студената планина може да си показа и това се схваща, до момента в който истината стартира да изплува във тип на шокови талази, които единствено Стивън Кинг е в положение да сътвори, оставяйки ни тъжната констатация:
Времето отмива всичко, без значение дали го искаш или не. Времето отмива всичко, времето лишава всичко и най-после има единствено мрак. Понякога намираме другите в този мрак, а от време на време ги губим в него.
