Училището като минно поле
" Учителят ", Фрида Макфадън
превод Калин Караиванов, издателство " Сиела "
В българската традиция най-естественото е да асоциираме " преподавател " с " будител ", те дори се римуват. Не се подвеждайте – романът на Фрида Макфадън не е подобаващ подарък за обичаната класна на сина ви. В него нищо не е каквото би трябвало да бъде, нито пък каквото наподобява, че е.
Прологът ни потапя в напрегнатата конюнктура на поле с презрели тикви, на което, в нощния мрак, една жена копае плитък гроб. От там се пренасяме на първия образователен ден в квартална гимназия, само че настроението не се разведрява ни минимум.
В къси динамични епизоди гледната точка се мести – гледаме ту през очите на строгата учителка по математика, ту на ученичката, с която никой не желае да беседва. И двете са потънали в проблеми, които с всяка нова дефиниция се оказват все по-мрачни и непреодолими. Дали безразличието в фамилията не е по-тежко за понасяне от физическото принуждение? Наистина ли безупречната осанка и обаянието са доказателства, че на даден човек може да се има доверие? Може ли да се оцелее без другар даже и ден?
Динамиката е подчертана от внезапните, задъхани спирания. Често има две или повече следващи глави от името на една и съща героиня, само че пресичането на повествованието непрекъснато ни държи нащрек. Какво е останало премълчано? Защо толкоз доста от историите за предишното стигат до задънена улица? Почти всяка глава свършва с неочакван поврат в последния абзац. Изграждат се връзки и се унищожават връзки, а насъбраните секрети заплашват всеки миг да се сгромолясат и да премажат даже почтените очевидци.
Постепенно се оказва, че никой не е почтен, а благосклонностите на читателя се трансферират от един воин на различен – всички са жертви, само че във всеки идващ миг един или различен изпъква с горчивината, заблудите, коварството или закононарушенията си. Всички тук са в някаква степен психопати, повредени от условия, за които не знаем задоволително. В същото време не е мъчно да се идентифицираме с тях в някои обстановки. Кой от нас не е похарчвал неразумна сума за чифт обувки или за различен обект на желанието; и кой не се е поддавал на изкушения макар заричането, че няма да го направи?
Типично в стила си, след всички непредвидени обрати, Фрида Макфадън е запазила нещо в действителност невъобразимо за последната страница. И в случай че някой от Министерството на здравеопазването си беше направил труда да инспектира романа, на корицата му сигурно щеше да се мъдри надпис: " Министерство на здравеопазването предизвестява: четенето на тази книга ще наруши душевното ви успокоение и ще попречи на съня ви. Четете на своя отговорност! "
превод Калин Караиванов, издателство " Сиела "
В българската традиция най-естественото е да асоциираме " преподавател " с " будител ", те дори се римуват. Не се подвеждайте – романът на Фрида Макфадън не е подобаващ подарък за обичаната класна на сина ви. В него нищо не е каквото би трябвало да бъде, нито пък каквото наподобява, че е.
Прологът ни потапя в напрегнатата конюнктура на поле с презрели тикви, на което, в нощния мрак, една жена копае плитък гроб. От там се пренасяме на първия образователен ден в квартална гимназия, само че настроението не се разведрява ни минимум.
В къси динамични епизоди гледната точка се мести – гледаме ту през очите на строгата учителка по математика, ту на ученичката, с която никой не желае да беседва. И двете са потънали в проблеми, които с всяка нова дефиниция се оказват все по-мрачни и непреодолими. Дали безразличието в фамилията не е по-тежко за понасяне от физическото принуждение? Наистина ли безупречната осанка и обаянието са доказателства, че на даден човек може да се има доверие? Може ли да се оцелее без другар даже и ден?
Динамиката е подчертана от внезапните, задъхани спирания. Често има две или повече следващи глави от името на една и съща героиня, само че пресичането на повествованието непрекъснато ни държи нащрек. Какво е останало премълчано? Защо толкоз доста от историите за предишното стигат до задънена улица? Почти всяка глава свършва с неочакван поврат в последния абзац. Изграждат се връзки и се унищожават връзки, а насъбраните секрети заплашват всеки миг да се сгромолясат и да премажат даже почтените очевидци.
Постепенно се оказва, че никой не е почтен, а благосклонностите на читателя се трансферират от един воин на различен – всички са жертви, само че във всеки идващ миг един или различен изпъква с горчивината, заблудите, коварството или закононарушенията си. Всички тук са в някаква степен психопати, повредени от условия, за които не знаем задоволително. В същото време не е мъчно да се идентифицираме с тях в някои обстановки. Кой от нас не е похарчвал неразумна сума за чифт обувки или за различен обект на желанието; и кой не се е поддавал на изкушения макар заричането, че няма да го направи?
Типично в стила си, след всички непредвидени обрати, Фрида Макфадън е запазила нещо в действителност невъобразимо за последната страница. И в случай че някой от Министерството на здравеопазването си беше направил труда да инспектира романа, на корицата му сигурно щеше да се мъдри надпис: " Министерство на здравеопазването предизвестява: четенето на тази книга ще наруши душевното ви успокоение и ще попречи на съня ви. Четете на своя отговорност! "
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ